Планинска Тракия

Иван Христов
Планинска Тракия
Проблеми в историческото развитие на планински тип култура
по модели от Хемус, Родопа и Карпати през I хил. пр. Хр.
Съдържание
УВОД . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 1
ПЪРВА ГЛАВА. Преглед на изворовия материал и историографията за
планините на древна Тракия . . . . . . .
ВТОРА ГЛАВА. Историческа география на планинска Тракия през I хил.
пр. Хр. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
1. География на тракийските планини до VI в. пр. Хр. . . . . . .
2. География на тракийските планини от края на VI до IIIв пр. Хр.
3. География на тракийските планини от III до I век пр. Хр. . . .
4. Характерни особености на поселищната система в планините на
древна Тракия . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
5. Историческа география на племената в планинска Тракия
ТРЕТА ГЛАВА. Модели на планински тип развитие в Тракия през I
хил. пр. Хр. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
1. Централен Хемус . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
2. Източни Родопи . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
3. Южни Карпати . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. Ролята на планината в историческото развитие
на древна Тракия . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
1. Планина и Богове . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
2. Характер на планинския тип култура в древна Тракия . . . . .
2.1. Географска среда на проявление . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
2.2. Носители на планински тип култура . . . . . . . . . . . . . . . . . .
2.3. Начало на развитие на планински тип култура . . . . . . . . .
2.4. Степен на устойчивост . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
2.5. Културно наследство . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
ЗАКЛЮЧЕНИЕ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
1. Вертикално райониране на планинските области в Тракия. . .
2. Перспективи при проучването на планинска Тракия . . . . . . .
АНТИЧНИ АВТОРИ, ЕПИГРАФСКИ СБИРКИ И АТЛАСИ...
ИЗСЛЕДВАНИЯ И ПУБЛИКАЦИИ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
СЪКРАЩЕНИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
ПРИЛОЖЕНИЯ . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
РЕЗЮМЕ НА ФРЕНСКИ ЕЗИК . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
УВОД
В трактат от V век пр. Хр., озаглавен "Влиянието на атмосферата,
водата и местоположението", запазен в съчиненията на Хипократовата
медицинска школа, е представена идеята, че "външния вид на човека можe
да се класифицира в зависимост от средата, която населява" (Hippocr.
XIII, XXIV; превод Арн., Тойнби). В съчинението са определени три типа
географска среда - планинска, безводна и равнинна. Приема се, че
човешкото тяло и характер се различават в съответствие с природата на
местността (Тойнби, Арн., 1995:107-108). Така например "жителите на
планинските, скалисти, с много валежи местности на голяма надморска
височина, където сезонните различия са големи, са със склонност да имат
едро скроени тела, органически приспособени да притежават смелост и
издръжливост...". В трактата е добавена забележката, че смелостта и
издръжливостта могат да бъдат развити и под въздействието на
институциите, т.е. различията между хората, населяващи различни области
на познаваемия гръцки свят, трябва да се търсят по-задълбочено.
Античното разбиране за ролята на географската среда върху развитието на
даден етнос може да бъде допълнено, макар и схематично, с поредица
откъси от старогръцките и римските автори. Преди всичко по този въпрос
се открояват две направления. Първото е, че една територия може да бъде
разделена на "равнинна" и "планинска" и се подкрепи с идентичните
понятия за "Долна" и "Горна" Македония, "планинска Тракия", "планинска
част от Тракия", "планинско страна" запазени в произведенията на широк
кръг автори (Hdt., VII, 173, 1; Thuc., II, 99; Strabo., VII, 7, 8; Strabo., Vll, frg.
20; Arrian. Anab., I, 2; App. CIV, IV, 368-773 и др.).
Второто направление, по което би могло да се разгледа въпроса, е
свързано с идеята, че населението на различните географски области се
различава помежду си в бита, поселищната система, обществено развитие
и организация. Примери в това отношение накратко могат да бъдат
посочени с отделни откъси от съчиненията на Тукидид (I, 4, 5; I, II 1),
Ксенофонт (Anab., VII, 8), Страбoн (XI, 5; IV, 6), Флор (1, 39). Счита се,
че планинското население от Алпите, Армения, Кавказ и Мала Азия живее
в непристъпни, добре укрепени места. Поминъкът му изцяло е свързан със
суровините, които планината предлага, а различния състав на армиите,
рекрутирани в планинските масиви, се приема като доказателство за
социална диференциация в обществото.
В коментара на античните извори е анализиран и непрекъснатия
сепаратизъм на планинските владетели спрямо силните политически
центрове в равнините през античната епоха (Техов, Б. В., 1977;
Мартиросян, А. А., 1964; Лесков, А. М., 1965; История народов северного
Кавказа с древнейших времен до конца XVIII в., 1988).
Цялостният преглед на писмените сведения за периферните
планински области на гръцкия полисен свят през I хил. пр. Хр. показва
тяхното слабо познаване, а в някои случаи липсата на информация за
райони, в които поселищната система е била добре развита. Сходен
преглед на изворовия материал може да бъде извършен и за планините на
древна Тракия.
Понятието "планинска Тракия" ("планинската част на Тракия") се
среща в историческите съчинения на Павзаний (Paus., VI, 5, 4-5) и Апиан
(App. CIV, IV, 368-373) от II век сл. Хр. Употребата му от Апиан е свързана
с похода на Октавиановите военачалници Луций Децидий Сакс и Гай
Норбан Флак от Македония към вътрешността на Тракия непосредствено
преди битката при Филипи през 42 год. пр. Хр. Под "планинска Тракия"
Апиан е разбирал планините северно от Филипи и Абдера, в които били
разположени т.нар. "Корпилски" и "Сапейски" проход отъждествявани днес
с южните части на Източните Родопи (Мегалитите в Тракия, 1982:54-58).
Понятията "планинска част на Тракия" и "планинска Тракия" отговарят на
античните представи на гърци и римляни за част от тракийските земи, но
допълването им, макар и с фрагментарни писмени сведения от епохата
преди римското нашествие на Балканите, идва да покаже една осмислена
обособеност на територия не само със своите географски рамки, но и с
политико-религиозни и етнографски белези. Това мнение се подкрепя от
написаното за т.нар. "планински траки" (Xenoph. Anab., VI, 4; Strab., VII, 7,
4; App., Illyr. 1-7), "планински независими траки" (Arr. Anab., V, 1) и
очевидно понятието следва да покрие по-големи географски ареали.
Въвеждането на понятието "планинска Тракия" е средство, чрез
което следва да се обобщят нарасналите изследователски проблеми сред
историци и археолози, свързани с проучването на тракийската култура в
планините на Балканския полуостров.
Въпреки преките контакти с "равнината" и "морето населението
на тракийските планини може да бъде охарактеризирано със своята
етнографска приспособеност за усвояване на сурова и същевременно
богата на суровини природна среда, специфична селищна система,
политическа самостоятелност, какъвто е примерът с бесите в Родопа,
траките по върховете на Хемус и даките в Карпатите. Не на последно
място трябва да споменем, че планината е тясно свързана с религията на
траките, което от своя страна обяснява големия брой археологически
документирани култови паметници.
Употребата на понятието "планинска Тракия" от гледна точка на
проучване на тракийската култура задължава историческия анализ да бъде
насочен към всички планински масиви в рамките на тракийската диаспора.
Това би означавало да се проучи (проучва!) поселищната система в
планините от Карпатите до Мала Азия и да се извършат исторически
реконструкции и анализи на развилият се тип култура в планините.
Очевидно подобен обхват в рамките нa една проучване (и на този етап на
траколожките изследвания в края на XX век) е непосилен.
Въпросът свързан с териториалния обхват на изследванията на
тракийските планини може да бъде разрешен в два основни варианта, така
както те са посочени през 1972 г. от Ал. Фол при очертаване границите на
тракийската диаспора (Фол, Ал., 1972;155). Първият вариант би включвал
изследване само на онези планински масиви в границите на дн. български
земи. Вторият се свързва с перспективни проучвания в земите обозначени
през класическата древност с понятието Тракия.
Решението на въпроса ще изисква няколко уточнения. Предвид
особеностите на усвояемото географско пространство в древна Тракия
можем да допуснем, че са съществували крайбрежна(морска), равнинна и
планинска култури. Развитието на последната може да се подкрепи от
доминиращия планински пейзаж на юг от Дунава.
От тук следва, че
планинската култура ще бъде най-ясно очертана в южнодунавските земи,
където през цялата антична епоха е съсредоточено компактно етническо
ядро на тракийската диаспора.
В този смисъл хоризонталните граници на изследването ще
обхванат: Старопланинския масив на север, планините в Краище, ОсоговоБеласишката планинска група на запад; масивите по линията КрушаКушница-Родопите-Странджа-Сакар на юг.
Тези рамки ще бъдат относителни и динамични, защото ще се
чертаят на базата на разнородния писмен изворов материал от древността и
защото археологическите паметници не винаги изясняват категорично
нечие етническо присъствие. В тази насока не бива да се забравят и
трудностите при очертаване вертикалните граници на Планинска Тракия,
поради факта, че понятието не е само географско.
Причините за това са фрагментарните писмени сведения за
планините на полуострова и липсата на точно утвърдено понятие за
"планина" при античните автори и съвременни географи. Ще приемем, че
под планина ще разбираме геоложки образувания, над 500 метра
надморска височина, забележимо издигащи се над заобикалящата ги среда,
характеризиращи се със стръмни склонове с ясно изразен неравен релеф и
върхове със сравнително ограничена повърхност в най-високата си част. За
Планинска Тракия преди три хиляди години проблем за изследване ще
остане максимално достигната височина на трайно усвоени планински
масиви, над които вероятно, поради екологични и климатични фактори, в
определени периоди са съществували буквално ничии зони (no'mans langs)
или те са били слабо посещавани. Проблемна ще остане и границата с
"равнината", където може да се очаква допира на два типа култура:
"равнинен" и "планински".
Очевидно фрагментарните писмени сведения за планините на
древна Тракия не са достатъчни за фиксиране границите на изследваните
планини. В този смисъл ще припомним схващането на Н. Теодосиев за
"Тракийската
планина"
като
митологична
универсалия,
част
от
"световната свещена планина" (Теодосиев, Н., 1990:58-76). По този начин
кръга от проблеми се разширява, защото в древността под понятието
"планина" е могло да бъде визиран всеки открояващ се хълм или скала в
равнината и преди всичко тракийската могила издигана за погребални и
култови нужди повсеместно в границите до 1000-1200 м. н. в. (Теодосиев,
Н., 1990:58-76; Китов, Г., 1990).
Методиката в изучаването на планинска Тракия е свързана със
съчетаването на резултатите от проучванията при няколко хуманитарни
дисциплини - тракология, палеобалканистика, археология, етнология,
историческа география, културна екология и др. Комплексността при
проучванията се допълва и от изследванията на зоолози, палеоботаници,
климатолози, което по същество подкрепя един аналитичен подход в
археологията, отдаващ значение на ролята на околната среда.
Изследването на планинска Тракия зависи и от стратиграфския
анализ на групата писмени и археологически извори, която включва
задължително
райониране
на
изследваните
планински
области.
Интерпретацията на изворите е резултатна при комплексното съчетаване
на данните, извлечени от тях.
Освен използването на метода на хронологическата страти-графия
на изворите към методиката на изследването ще добавим и въвеждането на
т.нар. "проблемна ситуация" (Фол, Ал., 1981:11-12). Тя е средство в случая
за историческа дисекция на онези повърхностни и неверни изводи за
планинците достигнати чрез наблюдаване "oтcтрани" от античните
автори и пренасяне дословно, без коментар на информация от по-късни
исторически периоди. Качественият анализ на писмените извори изисква
общоприлагания метод interpraetatio clasica (graeca et romana) да бъде
заменен с един сравнително нов метод "interpraetatio thracica" т.е. от
гледна точка на тракийската история.
Изучаването на планинска Тракия и планинския тип култура
предполага анализа да бъде насочен и към параметрите на "историческото
пространство" (време, земя, динамика на селищно и политическо
развитие). Затрудненията които следват от този цялостен анализ, както и
опасенията изложението да бъде "размито" от големината на географските
граници и многобройните етапи в историческото развитие, предполага
концентрация на усилията в границите на определени хронологически
рамки и многобройни отличаващи се със своя релеф и историческо
развитие. Тези райони следва да наречем модели на планински тип
paзвитиe. "Моделът" представлява работен инструмент, който се
характеризира със своите географски и хронологически граници, социална
архитектура (селища, охрана, центрове на развитие, комуникации).
Изследването на даден модел се осъществява по две пространствени оси хоризонтална и вертикална, т.е. в усвояването на пространството в
надморска височина, което е от първостепенна важност за изучаване на
планинските райони. Успехът на този вид изследвания зависи от анализа
на крайните резултати от изследването на други модели на планински тип
развитие, което би способствало за успешно проучване на планинската
част на древна Тракия.
Настоящето изследване има за цел да представи основните
проблеми при проучването на тракийската култура в планините на
Балканския полуостров. Един от основните акценти в изследването ще
бъде анализ на процесите на усвояване на планинското пространство от
тракийските племена и характера на развилата се планинска култура през I
хил. пр. Хр.
Боравенето с терминология присъща на съвременната културология
би изпправило излследването с поредните трудности, произлизащи от
многобройните определения на понятието "култура", както и от
необходимостта да се уточнят параметрите на нейния планински вариант.
Решението на подобни задачи ще бъде едно от крайните продукти на
изследването. Необходимо е да се подчертае, че всяко едно определение за
планинска култура ще бъде полифункционално и то ще зависи от няколко
научни подхода.
Традиционното твърдение, че културата е начин на живот в случая
може да бъде допълнено с основната теоретична предпоставка в
съвременните екологични изследвания - културата е човешка адаптация
(Стюард, Дж., 1997:20; Салинс,М., 1997:56).
В този смисъл имайки предвид доминиращата роля на географския
фактор в поселищните и обществени процеси, природната среда ще бъде
разглеждана и като субкултура (Леви-Строс, Кл., 1995:436-437).
Това ще означава, че на преден план ще се търси и ролята на
планината в историческото развитие на тракийския етнос през I хил. пр.
Хр.
Посоченото
хронологическо
обособяване
на изследването
е
предопределено от наличните писмени сведения за тракийските планини
след VI в. пр.Хр, доловеното от археологическите изследвания трайно
заселване и усвояване на планините след първите столетия на
хилядолетието, настъпилите обществено-икономически и демографски
промени в Тракия с нейното завладяване от римляните през I-II в. сл. Хр.
По-конкретните
задачи
на
изследването
могат
да
бъдат
формулирани както следва:
I. Да се направи анализ на изворовия материал за планините на
древна Тракия и опит за райониране и историческа география на планинска
Тракия през I хил. пр. Хр.;
II. Да бъдат изследвани моделите на планински тип развитие в
Тракия свързани с района на Централна Стара планина, Източни Родопи,
Южни Карпати и в последствие се сравнят с резултатите от тяхното
проучване;
III. Да се анализира задълбочено ролята на планината в
историческото развитие на Предримска Тракия и очертаят отделните
параметри на планинския тип култура в Тракия през I хил. пр. Хр.;
IV. В заключение да се посочат отделните направления и
перспективи при изучаването на планинска Тракия.
* * *
Основният текст на тази книга е написан през 1998 година под
формата на дисертационен труд. Отделни глави от изложението са
обсъждани неколкократно в катедра "Стара история и Етнология" на ВТУ
"Св. Св. Кирил и Методии"
и Институт по Тракология при БАН В
цялостен вид труда е защитен пред СНС по "Стара и Средновековна
история, Археология и Етнография" към ВАК през пролетта на 1999 г.
След пеработка текста на книгата е предаден за отпечатване в
издателство FABER няколко месеца по-късно.
Тук е мястото да подчертая работния характер на някои изказани
хипотези,
обобщения
анализ
на
публикуваните
резултати
от
археологическите проучвания в планинската част на древна Тракия.
Същевременно в отделни глави са представени резултатите от по-прецизни
теренни изследвания на селищните микрорайони в Тракия, базиращи се на
дългогодишни комплексни научни експедиции.
Предложеното
изследване
следва
принципите
на
едно
интердисциплинарно проучване при което са привлечени данни от широк
кръг исторически дисциплини - тракология, историческа география,
етнология, археология и културна екология.
Подкрепа и вдъхнат кураж да започна работа по темата за
планинска Тракия дължа на проф. д.и.н. Ал. Фол и пракия си научен
ръководител доц. д-р Ив. Тодоров, на които сърдечно благодаря.
Използвам възможността с публикуването на текста да благодаря,
за полезните съвети и бележки на проф. д-р Зл. Гочева, ст. н.с. д.и.н. К.
Йорданов, ст.н.с. д-р К. Порожанов, ст.н.с. д-р Т. Спиридонов, ст.н.с. д-р Р.
Георгиева, ст.н.с д-р Й. Алексиев, доц. д.и.н. А. Калоянов, доц. д-р Н.
Колев, н.с. д-р М. Василева.
Изказвам своята признателност за помоща и на колегите от музеите
в градовете Кюстендил, Перник, София, Ловеч, Севлиево, Търново,Трявна,
Хасково, Кърджали и Смолян.
В. Търново
Ив. Христов
1999 г.
I. ГЛАВА: Преглед на изворовия материал и
историографията за планините на древна Тракия
Изследването на планинска Тракия е основано върху анализа на
няколко условно разделени групи изворов материал съобразен от
хронологическото опознаване на тракийските земи въобще, така и от
характера на информацията съдържаща се в тях.
По традиция източниците за историята и географията на древна
Тракия се делят на "домашни", включващи разнообразен археологически,
етнографски, нумизматичен материал и т.нар. "чужди", обединяващи
преди всичко писмени сведения на старогръцките и латински автори
между
времето
на
Омир
и
късновизантийските
коментатори
на
класическата литература (XII-XIII в.) (Кратка енциклопедия: Тракийска
древност, 1993:116-117). Голямото разнообразие на извори разкриващи
отделни моменти от историческото развитие на тракийските племена се
допълва и от продуктите на западно-европейската картография, писмените
сведения на пътешественици и дипломати, преминаващи югоизточна
Европа след XV век.
Използването на този разнороден изворов материал е подчинено
както бе споменато вече на утвърдени методологически похвати свързани
с хронологическа стратиграфия, комплексно използване на изворите от
гледна точка на тракийската история и др.
Прилагането на писмени и археологически източници при
изучаването на планините на древна Тракия и тяхното население разкрива
редица особености, които е необходимо да бъдат проследени в процеса на
изследването.
В този смисъл настоящата глава от изложението има за цел да
представи основните групи изворов материал и преглед на историографията за планинската част на древна Тракия.
Поради факта, че поставените в началото на проучването
изследователски проблеми са разглеждани частично в българската
историческа литература, историографския преглед ще бъде представен
тематично при очертаване насоките на изследвания.
Както бе споменато сведенията за планините на Тракия могат да
бъдат разделени условно на няколко групи, съобразени от характера на
съдържащата се в тях информация. Към първа група се отнасят писмените
сведения за местоположението, големината, флората и фауната в
планините. От цялостния преглед на писмени сведения за географията на
древнотракийските земи можем да съставим дълъг списък на планини,
чиято локализация до известна степен е проблемна, поради променливия
териториален обхват на фиксирания за различни периоди ороними: Атон,
Бертиск, Гигемерос, Додонски
планини, Дунакс, Едон, Карпатес,
Керкинес, Менойкон, Меритус, Месапион, Орбелос, Пангей, Пеонски
планини, Родопа, Сапейска планина, Скомброс, Скард, Хасия, Хемус,
Хесайон, и др.
Опознаването на тракийските планини хронологически преминава
през няколко етапа: Първият обхваща времето от VIII до V век пр. Хр.,
когато ранните старогръцки поети и логографи познават планинските
вериги в Мала Азия и близките до Гърция Атон и Пангей. Вторият период
(от времето на Херодот - V в. пр. Хр. до III век пр. Хр.) е характерен с
натрупването на информация за вътрешността на Тракия и описание на
планините Хемус, Родопа, Орбелос, Дисорон, Скомбър, Керкине, Китос,
Месапион. Последният, трети период, следва да се свърже с натрупаните
познания
за
Тракия
през
Елинистическата
епоха
обобщени
в
"Географията" на Страбон и първите сведения за части от Карпатите
съхранени в мемоарите на Гай Юлий Цезар.
Влезли в обсега на старогръцката историографска проза към края на
VI в. пр. Хр. чрез съчиненията на Хекатей, Хеланик, Херодот, Тукидид и
Ксенофонт, тракийските земи споделят общото непознаване на хората
извън кръга на елинската култура. Това в голяма степен важи за онези
слабо познати огромни планински масиви на полуострова, чието население
е охарактеризирано като войнствено, свирепо, независимо спрямо
централната власт на гръцките полиси, тракийските и македонски
владетели. Тук можем да отделим отделна група изворов материал
предоставящ информация за политическата организация на траките в РилоРодопския масив, централната част на Хемус, Пангей, Западнотракийските планини, Карпатите. Авторите съобщават за "мъже доста
възрастни, които били най-влиятелните между планинските жители"
(Xenoph., Anab., VI, 4) и за "предводители", които траките назначавали
начело на войската си (Tac. Annal., IV, 46) и отделни жреци предводители
какъвто е примера с Рабокент и Вологес - водач на голямото антиримско
въстание на бесите в 15 г. пр . Хр.
Прегледът на тези фрагментарни сведения
за планинското
население на древна Тркия разкрива повърхностните знания на античните
автори за посочените географски области и риска от директно използване
на тези свидетелства в процеса на изследването.
Основните причини за това произлиза от не добро и схематично
познаване на орографията на полуострова от страна на тези, които са
оставили писмена информация за географията и политическата история на
древна Тракия. Сравнително подробните описания на Херодот, Тукидид,
Ксенофонт, Тит Ливий и Страбон засягат преди всичко периферните с
гръцкия свят тракийски области, долините на реките във вътрешността на
Тракия и ограничен брой пътни трасета, пресичащи ниските части на
планините.
Трета група изворов материал е свързана с резултатите от
археологическите проучвания съчетани с фрагментарните писмени
сведения за селищната система, тракийски надписи и култови паметници в
планините.
Въпреки, че точна и динамична картина на селищния живот в
планините все още не може да бъде възстановена, към днешна дата
археологическите обекти показват - голямо разнообразие: селища от т.нар.
подвижен тип, селища свързани с появата на укрепени места; крепости
използвани сезонно във високите части на планините, крепости
интензивно обитавани, служещи за политически и икономически центрове
на племенни групи; култови обекти свързани с почитането на отделен
хълм, скала и по-сложно организирани култови комплекси каквито са
мегалитите в Източните Родопи и Странджа планина; единични могили,
скални
гробища
и
могилни
некрополи;
плоски
гробове
трудно
локализирани от проучвателите; разнообразни по връзка и функции пътни
артерии; наличието на металургични центрове и ателиета за изработка на
оръжия и накити; надписи известни от проучванията в околностите на с.
Ситово (Родопите) и Кьолмен (Стара планина).
Проблемите, които поставят археологическите паметници, въпреки
усилията на археолозите, за съжаление са свързани с несистемното
проучване на планинските масиви и неколкократното използване на
превърнатия в клише термин "бяло петно" при теренните изследвания.
Основната причина за това е трудността при работа на голяма височина,
пресечен, често пъти обрасъл с гъста растителност, терен, лоши
атмосферни условия, нарушена комуникация между съвременните селища.
Всичко това превръща планинските обекти в "неблагодатни" места за
археологическа работа. От това следва минималния брой проучени
тракийски укрепления (преди всичко чрез метода на теренното обхождане
и сондажни разкопки), селища, култови места и пътни артерии.
Въпреки посочените трудности при проучването на археологическите обекти в планините, публикуваните към днешна дата резултати
от теренни експедиции и разкопки предоставя сравнително добра
възможност да се гради пространствената схема на селищната система в
планинска Тракия. Подобна задача може да бъде разрешена в две насоки:
- първо чрез уточняване приблизителните граници на селищните
микрорайони в хоризонтален план и второ чрез проследяване степента на
усвояване на жизненото пространство по вертикалата.
Типологията на отделните селищни единици (укрепления, селища,
култови
места,
водоизточници,
суровинни
бази,
пътни
артерии)
предопределя уточняването на параметрите, плътността и динамиката на
селищната мрежа. Подобно уточнение е в основата на исторически
реконструкции на географската среда и нейното усвояване през I хил. пр.
Хр. Опитът да се правят "хоризонтални" и особено "вертикални"разрези в
поселищното развитие на планинските племена е най-доброто, което може
да се извърши при липсата на информация за демографските процеси в
планините (брой на население и посоки на вътрешни миграции).
Безспорно необходим и същевременно трудно отдаващ се на всеки
изследовател на археологически паметници е методът на семантичната
стратиграфия. Този метод, представен достатъчно ясно от Ал. Фол по
отношение на тракийската надгробна архитектура (Фол, Ал., 1997:27),
може да бъде успешно приложен при анализа на отделните елементи от
тракийските скални светилища. Тази идея важи и за т.нар. "мегалитни
храмови комплекси" от Източните Родопи, за които липсват писмени
сведения от древността.
В
литературата
неколкократно
е
разглеждан
приноса
на
нумизматиката за възстановяване на тракийската история. От гледна точка
на поставената тема античните монети, циркулирали в тра-кийските земи,
предоставят неоценима информация за локализирането на селища и
маркирането на пътни трасета и посоки на предвижване на армиите на
елинистическите владетели в планините на древна Тракия. Като пример в
тази насока е достатъчно да припомним използването на концентрацията
на колективни монетни находки от IV век пр. Хр. в подножието на
старопланинските проходи като доказателство за един или друг вариант на
предвижването на александровата армия през 335 г. пр. Хр.
Анализът на монетните находки изисква предпазливост и проверка
там, където е възможно (ситуацията на тяхното откриване).
Появата на първите монети на тракийските племена и владетели в
края на VI в. пр. Хр. характеризира не само степента на стоково-паричните
отношения, но и степента на държавообразувателни процеси сред
тракийските племена. Това в пълна сила важи и за монетосеченето на
"южната група" тракийски племена около Пангей и Дисорон, които в
стремежа си да разработват рудните залежи в планините и запазят своята
независимост в добре защитените планински масиви можем да определим
и като планински племена. Прието е, че монетите на посочената група
племена (дерони, едони, бисалти, орески, леи и др.) могат да бъдат
разглеждани и като белег за съществуването на царска власт сред тях.
Вниманието, което се обръща на монетите в тази глава, е
продиктувано и от факта, че в редица случаи античните представи за
тракийските планини са закодирани в изображенията на редица монетни
емисии на по-късните монетарници в градовете Никополис ад Иструм,
Пауталия, Филипопол, Сердика функционирали през римската епоха.
(Мушмов, Н., 1912; Мушмов, Н., 1926: 5-6; Герасимов, Т., 1964: 251252;Pick,B., 1898:194; Ruzicka, L., 1932/33:96; Masewsky, K., 1977:189-206;
Колев,К., 1975:115-124; Юрукова,Й.,1982:16)
След сведенията на античните автори и архаизираните разкази на
византийски автори от периода IX и ХII-ХIII в. интересът към тракийската
древност възниква наново в някои единични картографски материали от
XII и особено след XV век в Западна Европа.
Най-ранното известно изображение на тракийските земи и в
частност планините на древна Тракия откриваме в средновековното копие
на известната римска Табула Пойтингериана и картите създадени от
арабския пътешественик Ал-Идриси от XII век. Към тях можем да
прибавим картните версии на съчинението на Клавдий Птолемей
"География", приложени през епохата на Ренесанса.
Ранните картографски материали, върху които се забелязват
изображения на планински масиви се открояват със своите схематични
изображения и непълнота относно орографията на Балканския полуостров.
Така например върху картите па Ал-Идриси, за чиито създаване е ползвана
информация от арабски и римски автори, са посочени около 12 планини вероятно Пирин, Странджа, Шар планина, Биора, чест от Родопите
(Кендерова, Ст., Б. Бешевлиев, 1990) (Вж. Приложение стр.
).
Сходни трудности при работата с картите срещаме и при
споменатите картни версии към "Географията" на Кл. Птолемей, където
можем да откроим единствено планините Орбел, Хемус, Родопа и част на
Тракия (Лаков, Л., 1984:) (Вж. Приложение стр.
).
Пръв опит да създаде една чисто историческа карта на древна
Тракия дължим на фламандския картограф от Антверпен Абрахам Ортелий
(1527-1598 г.). Приема се, че за съставянето на своите карти Ортелий е
ползвал "Географията" на Кл. Птолемей, Пътеводителя на император
Антонин. Списъкът на служебните рангове, Певтин-геровата карта
(Иванов, P., 1992:26-31; Beљevliev, B., 1970:156-158).
От картите, върху които сравнително подробно са изобразени
тракийските планини, най-известни са:
QPAKH. Thraciae veteris typus
от 1585
Daciarum Moesiarumgue vetus Descriptio
от 1595
г.
г.
Ellas. Graecia Sophiani. Ex conatibus geographicis A. Ortelii от 1596 г.
Върху най-ранната карта можем да откроим Cereina mons, Haemus
mons и Pangaus mons (Иванов, Т., Р. Иванов, 1994:7).
Върху картата от 1595 г. освен Haemus mons (Стара планина)
представена със силен наклон от североизток към югоизток можем да
откроим планина наречена Temenites mons. Планината е разположена на
север от Хемус между реките Циабрус и Янтра, погрешно схващана като
Ескус (Искър) (Иванов, P., 1992:26-31). Разположението щ твърде много
наподобява това на дн. Васильовска планина с характерното издължение
от билото на Стара планина на север-северозапад.
Вероятно от
недостигнал до нас текст от древността е било взето името и
разположението на Теменоската планина, за която можем да допуснем
само, че отговаря на дн. Васильовска планина, известна напоследък с
множеството тракийски светилища (Христов, Ив., 1997:13-14).
Върху третата карта от 1596 г. акцентът пада върху Гърция и части
от Македония. Можем да разграничим Acmus mons (Aemus mons), Родопа,
Бертиск, Орбел и др.
Картите на Абр. Ортелий са послужили като основен източник за
съставяне на атласи и отделни карти на редица по-късни автори. Такъв е
примера с парижкия картограф Михаел Антонио Бодран (1633-1700 г.)
съставил през 1669 г. карта обхващаща източната част от късноримската
империя (Иванов, P., 1993:95-100).
Изключително продуктивен автор от първата половина на XVII век
е и френския придворен картограф Николас Сансон (1600-1667 г.). За
съставянето на карта на Източна римска империя се приема, че е използвал
сведения от времето на Плиний Стари до Йорданес и Теофилакт Симоката,
така също и картите на Абр. Ортелий (Белчева-Попсавова, Д., 1965;
Иванов, Т., 1987:43-62; Иванов, P., Стойнов, В., 1992:76-93).
Тук следва да добавим хипотезата, че Н. Сансон е ползвал автори и
преди римската епоха предвид ситуирането върху известната карта на
Източен Илирик (Illyricum Orientis..., Moesia, Tracia...) тракийското племе
кробизи в района на Никополис ад Иструм и Янтра в съседство с
трибалите. Вероятно за съставянето на картата картографът е ползвал
автори преди Кл. Птолемей, който разполага племето в района на Одесос.
Подобна локализация отговаря на етнонимичната ситуация от времето на
Херодот, който помества кробизите между Вит и Янтра.
Картата на "Източен Илирик" е съставена в периода 1650-1667
година. Върху нея е изобразена дългата планинска верига на Хемус, която
в източната част на юг се свързва с анонимна верига над Бизия (вероятно
Странджа). В западната част на Хемуе се спускат на юг отделни вериги без
означения с изключение на Пангей. Н. Сансон е представил Тракия като
една планинска страна оградена от всякъде с планини, единствено
разпокъсани от Хеброс (Марица) между Родопите и Странджа. На
северозапад от провинция Долна Мизия са разположени отделни масиви и
на Карпатите.
През XVII век работи и италианския картограф от гр. Модена Джакомо Кантели да Винола (1643-1695 г.), върху чиито карти също са
отразени земите на Балканския полуостров. Една негова карта от 1684 г.,
представяща
Дунавските
страни,
показва
слабото
познаване
на
орографската система на полуострова (Лаков, Л., 1984). Нанесени са само
Старопланинския масив (Latini Heme) и спускащата се на югоизток на
картата анонимна планинска верига, отговаряща вероятно на РилоРодопския масив. Името и разположението на Родопа липсва, въпреки
сравнително точното разположение на реките на север от планината (Вж.
Приложение стр. ).
От края на XVII век са известни австрийските карти на Якобус
Зандарт, Зигисмунд Бетул (Бълг. земи и българите в сбирките на Военния
архив, 1986:табл. 2), картата на кралство Унгария съставена от Фредерик
де Вит (Magyar henvиpseg toth agoston tиrkepeszeti intesen) и картата на
римската империя от абат Мишел Антоан Бодрен (Иванов, P., 1994:11).
Във всички тях присъстват по-големите планини на Балканския
полуостров - Хемус, Родопа и Карпатите и анонимно някои планински
масиви в западната част на Тракия. За тяхното съставяне са ползвани
автори преди всичко след I век сл. Хр.
Интерес за проучването на планинска Тракия от гледна точка на
представите на античните автори за разположението на планините
представлява картния материал от целия XVIII век.
От началото на века е известна картата на Гърция, издадена от Г.
дел Изъл (Лаков, Л., 1984). Картата предоставя едва подробна
хидрогрaфска и орографска система на земите на древна Тракия.
Освен традиционно посочения Хемус, можем да открием Родопите,
под който стои името и областта Бесика, Scomius mons (Скомбър-Витоша),
Gereine Mons desertus (вероятно Керкине), т. нар. Пеонски земи, Пангей
(Pangaeus) със съпътстващ надпис Pangaei Populi - "пангейски народ"
(планински народ - б.И.Х.). Интерес в картата на дел Изъл предизвиква и
локализацията на тракийското племе Satrae (сатри) в близост до Bacchi
Mons (планината на Бакхус). Въпросната е разположена като вероятно
разклонение на Родопите в близост до Пангей и очевидно трябва да се
свърже с изповядвания от сатрите кyлт към Дионис (Бакх) (Вж.
Приложение стр. ).
В източната част на картата откриваме Mons Sacer (Свещен-ната
планина?) разположена в северната част на Галиполския полуостров.
Източно от Хадрианопол се забелязва и Thraces Montani, която би трябвало
да отговаря на дн. Странджа. Всички изброени до тук планински масиви са
обградени от гъста мрежа антични селища и пътни връзки. Очевидно е
ползването от Г. дел Изъл на голям брой антични писмени сведения, някои
от които вероятно от Елинистичес-ката епоха.
От началото на XVIII век са и картите на Йохан Баптис Хоман и
Матиус Зойтер (Българските земи в книги, атласи... в колекцията на д-р С.
Симов, 1986:табл. 31 и 33). Освен Хемус и анонимно обозначения масив на
Странджа в югозападната част на картата на Хоман е изписано името на
Monts Argentaro (Сребърната планина), което отговаря на античните
представи за богатите на сребърна руда планини в югозападната част на
полуострова. Планината Monte Argentaro се среща и върху картите на Г.
Лотар (1720-1730) и М. М. Хасио от 1744 (Лаков, Л., 1984).
През XVIII век земите на древна Тракия са изобразени в картите и
на Питер ван дер Ан от Лайден, Ровер де Вогондл, Жозеф Делил,
Кристофер Войтел, Йохан Кристофер Харембepг и др. (Българските земи в
книги, атласи... в колекцията на д-р С. Симов, 1986; Иванов, P., 1992:215224; Иванов, P., 1994:14-15). Във всички тях отново е представена
изгражданата от времето на Страбон, а по-късно и на Ам. Марцелин
представа, че Тракийските земи са обградени от две основни планини
Хемус и Родопа и голямото струпване на масиви на запад и югозапад от
тях.
Вниманието,
което
отделихме
на
запазените
картографски
материали от периода XV-XVIII век, е продиктувано от факта, че те
"акумулират" обилна информация за орографията на тракийските земи от
древността и поддържат интереса на западноевропейските учени към слабо
познатите, но примамливи за пътешественици, дипломати и мисионери
планински области на Балканите (Бешевлиев, Б., 1992:117-123).
Паралелно със съставянето на изброените дотук карти от земите на
древна Тракия са преминавани от голям брой пъте-шественици, които
оставят кратки бележки за географията, археологическите паметници и
планините и бита на техните обитатели. Тук следва да припомним една
уместна забележка на Ал. Фол, че тази информация предстои да бъде
издирена в пълнота и систематизирана (Фол. Ал., 1981:16). От това би
последвал опит за възстановка на етнографската обстановка в тракийските
земи от XV до XIX век и възможност да се проследи състоянието на някои
запазени тракийски реалии в планините на полуострова.
Сред най-ранните описания на земите на Балканския полуостров са
тези на австрийски, немски, френски и маджарски дипломати и
пътешественици от втората половина на XVI и началото на XVII в. Така
например при едно пътуване на Антон Вранчич през 1553 г. от Буда до
Одрин са описани римски пътища, епиграфски паметници и проходи в
Стара планина. Вранчич обръща внимание на старото присъствие на траки,
македони и римляни в планините и свързва някои старини с легендарните
персонажи от българската митология (Немски и австрийски пътеписи за
Балканите, 1979:188). Вероятно под внушение на познатите от автора
трудове на Кл. Птолемей и Страбон е приета идеята, че Балканския
полуостров е пресечен от дълга верига планини, наречена "Веригата на
света", простираща се от Пиринеите, преминаваща през "Илирийския
Скард" (Шар планина) и през Хемус достигаща Черно море (Немски и
австрийски пътеписи за Балканите, 1979:181-188). На Ант. Вренчич
дължим едни от първите критични погледи към датиране на крепостите в
планините и опита да се сравняват сведенията на античните автори с
разказите на местните българи, които той е срещал по време на пътуването
си.
През втората половина на XVI век кратки сведения за тракийските
планини са оставени от О. Бусбек, Ханс Дершван, Мелхиор Безелт и в един
анонимен пътепис от 1572 г. (Немски и австрийски пътеписи за
Балканите, 1979:220; 312). Във всички тях планините на България се
свързват с легенди и антични митове и писания.
Нов поглед към старата история и география на полуострова е
залегнал в някои пътни бележки на Ханс Дершван (Немски и австрийски
пътеписи за Балканите, 1979:268).
Преминавайки в околностите на Ниш през 1553 г. Дершван описва
"могъща висока снежна планина", която както той сам пише, "трябва да се
провери как се казва у Страбон". Вероятно тези бележки на Х. Дершван са
предвестник на първите интердисциплиннарни съчинения от XVII-XVIII
век, в които се съчетават анализа на литературните сведения и описанието
на конкретната географска среда.
Без да сме в състояние подробно да коментираме всички запазени
пътеписи от XVII век ще отбележим засиления интерес през столетието
към планините от страна на френските пътешественици Венсан Стохов,
Еспри-Мари Кузинери, един анонимен автор от 1621 г. маджарския
дипломат Тамаш Боршош (Френски пътеписи за Балканите, 1975:203, 227,
359; Маджарски пътеписи за Балканите, 1976:30).
Така в умозрим план по-ясни контури придобиват планините
Странджа, наречена тракийска планина (Montes Thracae), Родопите, в
които някои старини В. Стохов ще свърже с легендарния Орфей,
"планините на Бизалтика, Бермиус, Керкине", местоположението на
Дизорон и Пангей (Френски пътеписи за Балканите, 1976:359).
От гледна точка на разглежданата тема ценни и по-подробни
сведения за орографията и историята за планините са останали в
пътеписите на френските пътешественици Мари-Луи-Жан-Андре Шарл
Виконт дьо Марселюс (1816-1820 г.), полковник Ротие (1818 г.), Жак-Жан
Мари Франсоа Буден, граф дьо Тромлен (1828 г.) и д-р Ами Буе (1836-1838
г.) (Френски пътеписи за Балканите, 1981:90, 95, 131, 242).
Ако първите трима автори предприемат епизодични изкачвания и
проникване в планините на Европейска Турция, сравнявайки открилите се
пред тях гледки с писмените сведения на Овидий, Флор и Помпоний Мела,
то д-р Буе пръв обръща внимание на тракийските планини като място за
защита.
През 1836 г. Буе пише, че "девствеността на Високия Балкан е
била през всички времена убежище на недоволните и оттам те са могли
лесно да достигнат до Родопите и до други също така сигурни планински
вериги в Македония и Горна Мизия"". Тази идея кореспондира с
предложената 150 години по-късно от М. Тачева хипотеза, че бесите като
най-войнственото и независимо планинско племе в древна Тракия трябва
да свързваме освен с Родопа, но и с един много по-обширен планински
район включващ Ихтиманска Средна гора като планинска връзка с РилоРодопския масив и Западен Хемус (Тачева, М., 1995:12-14).
Разгледаните дотук писмени сведения на западноевропейски автори
от периода XV-XIX век образуват един непълен описък, но във всеки
случай съдържат сведения от пътеписи и дипломатически кореспонденции,
които отразяват непрекъснатия интерес в европейската историография към
планините на Тракия и нейните забележителности.
*
*
*
Началото на целенасочено изследване на българските планини и
античното културно наследство в тях е поставено от унгарския
пътешественик Феликс Каниц през втората половина XIX век (Beљevliev,
B., 1996:135-140). Ф. Каниц е преди всичко историк и географ. Пътувал е,
за да изучи топографията, геологията, стопанския бит, миналото,
етнографията, племенната психология и всичко онова, което може да
превърне картата и историята на българските земи в по-определено
понятие за науката (Арнаудов, М., 1929:481-487). Пресякъл 18 пъти Стара
планина Каниц се е чувствал, както сам признава, "магнетически
притеглен" към мизийско-тракийския планински свят, с неговите
неразкрити тайни. На него дължим въвеждането на термина "тракийски
планински народи", с който съвсем осъзнато авторът е предопределил една
нова насока в изследванията на старата история и география на Балканите
(Каниц, Ф., 1995:290). В най-популярното съчинение на автора
"Donau-
Bulgarien und der Balkan" са описани десетки археологически обекти в
Стара планина, легенди, топоними и предания, които Каниц е считал за
"останки от времето на автохтонни тракийски народи и римляните"
(Kanitz, F., 1882). С голяма стойност за бъдещите исторически изследвания
е пропагандираната в пътеписа за Балкана идея, че "елинистическите
богове герои и славянските вили са свързани отдавна с планината", т.е.
географския фактор е създал култура предопределила запазването нa
редица тракийски реалии, на местната гръцка и латинска култура.
Съвременната тракология и в конкретния случай изследванията на
тракийските планини след Ф. Каниц започват снаучните трудове на
австрийския учен от чешки произход Вилхем Томашек. Приносът му за
развитие на научните познания за историята, историческата география,
лингвистиката и етнологията на балканските земи, населявани в
древността от траки е оценен подобаващо в редица публикации, поради
което повторенията в тази насока са ненужни (Berciv, D., 1984:26-31;
Papazoglou, F., 1984:36-44; Фол, Ал., 1990:11-27; Fol, Al., 1984:19-30).
В случая по-скоро е необходимо дa припомним и обърнем
внимание на онези изследователски моменти в трудовете на Томашек,
които имат отношение към проучването на планинска Тракия.
През 1893-1894 г. е публикуван за първи път трудът "Старите
траки. Едно етнологично проучване". Днес той не е библиографска
рядкост, поради второто издание със съдействието на Австрийската
академия на науките през 1930 г. Във втория дял на книгата наред с
личните тракийски имена се съдържат имената на планини, хълмове,
преходи с коментар на тяхната етимология (Tomaschek, W., 1980(II):89-91).
По подобие на каталога от тракийски етноними Томашек е предложил
дълъг списък на планини, чиято локализация се гради на сведението от
старогръцките и римски автори, за съжаление подредени в еднопластово
хронологическо равнище. Списъкът способства да се състави карта на
около 30 планини и отделни хълмове, които за XIX, а и за началото на XX
век са солидна база за занимание по историческа география и
лингвистични изследвания. Картата, както вече споменах, има един
сериозен
недостатък
-
при
съставяното
щ
е
пренебрегната
хронологическата стратиграфия на писмените извори (вж. Фол, Ал.,
1990:12).
Едно от остарелите схващания на В. Томашек е, че прародината на
траките са Карпатите, в които първоначално са живеели т. нар. "тракийски
карпатски народи" (Tomaschek, W., 1980(II):92).
Според него народът на траките произлиза от високите части на
планината, където техния бит ги превръща в номадско население.
По-късно тези "животновъди, ловци и войници" ще предприемат
недотам миролюбива миграция на юг, където ще се сблъскат с понапредналите в културно отношение траки. Различията между двата слоя
население проличава, според изследователя, в митологичните представи
(Tomaschek, W., 1980(II):112). Томашек е мислел, че двата слоя население
са били носители на две различни култури, първата обагрена от орфически
вярвания и втората по-примитивна "планинска" (Фол, Ал., 1981:62).
Въпреки погрешните миграционни схващания на Томашек трябва
да бъде отчетено вниманието, което той отделя на ролята на планината
като етноконсолидиращ фактор и единството на тракийската култура
между Карпатите и Егея.
Прегледът на научните изследвания и публикации свързани с
проучването на тракийските планини, по традиция условно може да бъде
разделен на два етапа, чиято граница се явяват 50-те години на XX век.
Историографският преглед, който предстои да бъде продължен разбира се
от гледна точка на разглежданата в дисертацията тема, може да бъде
проследен
освен
хронологично
и
проблемно.
Проблемният
историографски преглед е уместен, поради две причини: първо заради
огромния брой изследвания главно на български и румънски историци и
археолози в планините на полуострова и второ, зареди схващането, че
планинска Тракия не е самостоен феномен за изучаване, а част от
културното пространство на земите населявани в древността от траки. В
този смисъл историографския преглед ще бъде подчинен на задачата да се
открие мястото на научните изследвания за планинското население от I
хил. пр. Хр. в комплексните изследователски програми, заложени в
стратегията за развитие на тракологията като наука.
Поради необходимостта от първоначално обхождане, публикуване
на археологически паметници, систематизиране на изворовата база,
първите поколения учени, които работят до Втората световна война, са
археолози, епиграфи, извороведи, университетски преподаватели.
Сред първоначалните изследователски задачи е да се очертаят
приблизителните граници на тракийския етнос (отделни племенни групи) и
местоположение на планински масиви и реки съобразно сведенията на
античните автори. Пионери в тази насока нa научните търсения са В.
Томашек и Х. Киперт с неговите карти към Formae Orbis Antigui (Kiepert,
H., 1905; Kiepert, H., 1878, 307-313).
Следва да добавим редица публикации на Бр. Ленк, М. Флус, Й.
Кайл, К. Кейснер, Е. Полашек, Е. Оберхумер, поместени в томовете на
"Реална енциклопедия" (Фол, Ал., Т. Спиридонов, 1983:22-61; Спиридонов,
Т., 1996).
През първите две десетилетия на XX век излизат от печат първият
вариант на събраните извори за старата история и география на Тракия,
подготвени от Д. Дечев и Г. Кацаров, както и отделни монографии
допринасящи за съставянето на по-точна географска картина на земите на
древна Тракия (Дечев, Д., Г. Кацаров, 1915).
Тук следва да се спрем на изследванията на акад. Г. Кацаров.
През 1913 г. на страниците на Сборника на българската академия на
науките излиза преглед на изворовите сведения от античността за бита на
траките (Кацаров, Г., 1913:1-72). Студията започва с критичен коментар на
твърдението на Е. Фишер, че въпреки всички демографски процеси на
Балканите, "народната основа на балканските народи си е останала
същата от времето на старите траки" и можем да открием редица
елементи от тракийския бит запазени в днешното население на
полуострова. Отчитайки редица крайности в твърденията на немския учен,
Кацаров пише, че до подобни етнологични търсения може да се стигне
след комплексно съчетание на писмените и археологически сведения,
последните за съжаление крайно недостатъчни за началото на XX столетие
(Кацаров, Г., 1913:1:47). В труда на Г. Кацаров е намерило място
описанието на някои представители на фауната на тракийските планини,
липсата на царска власт у т. нар. автономни тракийци, които учения
свързва с родопските дии. Подробно са преведени онези пасажи от аналите
на Тацит, в които се разказва за последните борби на тракийските
планински племена през 26 г. с римските завоеватели.
Интересът на Г. Кацаров към политическата история и география на
българските земи в древността е продиктувал през 20-те години
написването на две поредни монографии, свързани с историята на
Македония и Пеония до Елинистическата епоха.
Така през 1921 г. като принос, както сам авторът пише, към
"старата етнография и история на Македония" излиза книгата му за
Пеония (Кацаров, Г., 1921). В нея, позовавайки се на някои етимологични
наблюдения на Г. Маер, Кацаров счита, че името на Пеония означава
"планинска страна"(Кацаров, Г., 1921:3).
За югозападните предели на тракийските земи са посочени
локализациите на някои планински племена (орески) и отделни масиви
като Керкине, Месапион, Дисорон и групата планини образуващи сборния
ороним - "Пеонски планини".
Приносът на Г. Кацаров за изграждането на сравнително точна
карта на планините в Тракия се съдържа в коментара на географското
разположение на древна Македония, намерило място в книгата му "Цар
Филип II Македонски" от 1922 г. (Кацаров, Г., 1922). В нея е направен опит
за локализация на планините: Бермион (Dokca при Страбон /VII, 330, frag.
35/), Дисорон (Круша пл.), Еребоя (проблемна локализация), Керкине,
Кисос (дн. Хортач), Орбел (група планини в Струмската област), Скард
(Шар пл.) и др.
Интересът на Г. Кацаров към тракийската култура в планините на
Балканите е засвидетелстван в статиите му за тракийските беси (Кацаров,
Г., 1924:3) и изкачването на Филип V на "върха на Хемус"(Кацаров, Г.,
1922:56). В първата, освен опит за локализация на бесите, Кацаров
предлага хипотезата, че известното от Херодот светилище ни Дионис се е
намирало в пл. Пангей. Идентификацията с Пангей (дн. Кушница) е
повлияна от работата на френския учен P. Perdrizet от 1910 r. (Perdrizet, P.,
1910:37-43). В нея се приема, че известното светилище се е намирало на
най-високия връх на планината и било по-скоро пещера. Пердризе и
Кацаров считат, че това светилище не бива да се свързва с Родопското (вж.
Дечов, В., 1904:74-78).
За времето до началото на Втората световна война подбрания
историографски преглед заслужава да бъде допълнен с някои ранни
изследвания на Д. Дечев - принос към старата география на българските
земи и уточняване античното наименование на дн. Рила планина (Дечев, Д.,
1925:14-23; Дечев, Д., 1925:234).
Дечев е и автор на студия обхващаща преглед на писмените
сведения за географията и историческия облик на древна Тракия, което е
естествено
продължение
на изследванията
на
Г. Кацаров
върху
орографията на Балканите (Дечев, Д., 1943/44).
През 1943 г. излиза от печат и книгата на В. Миков "Произход и
значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места"
(Миков, В., 1943). Макар и криеща редица етимологични неточности
авторът застъпва тезата за запазване на местното тракийско население в
планините и като доказателство за това посочва големия брой топоними с
античен произход, съхранени в говора на планинското население на
България.
Проучването на тракийската култура в планините е неотменна
работа и на археолозите, които в първия етап от развитието на научните
изследвания за балканските земи в древността, се ползват с авторитета на
първооткриватели и популизатори на тракийското наследство.
Сред най-ранните археологически проучвания в планинските
масиви на България са тези на братята К. и Х. Шкорпил в Сакар планина и
Странджа, където за първи път се обръща внимание на долмените (Братя
Шкорпил, 1888:15-25; Братя Шкорпил, 1896:5-8; Братя Шкорпил, 1898:5455).
Проучването на мегалитната култура в планинските области на
Тракия е продължено от Георги Бончев, който през 1901 г. публикува
своето проучване върху долмените и останали скални паметници от Сакар
планина (Бончев, Г., 1901:659-703). Трудът му и до днес остава найпълното описание на мегалитите в тази планина.
Засиленият интерес към най-внушителните тракийски паметници в
планините - т. нар. мегалитни - е продиктувал теренните експедиции на В.
Миков, Ив. Велков и Н. Петков в Югоизточиа България и Средне гора
(Миков, В., 1933:144-152; Velkov, Iv., 1938:483-488; Петков, Н., 1932:9-11).
Паралелно с тези изследвания са предприети археологически
обхождания и разкопки на пещери в Търновско, Ловешко, Тетевеноко и
тракийски крепости и светилища по горното течение на р. Вит,
Васильовската планина, Родопите и Западна България (Попов, P.,
1912/13:271; Стефанов, Ат., Р. Попов, 1940:34-39; Велков, Ив., 1927;
Караманджуков, Хр., 1919/20:144-145).
Периодът в развитието конкретно на българската археология до
Втората световна война е свързан и с първите проучвания на тракийски
надгробни могили в Софийско, Троянско, Габровско, Тетевенско, района
на Ришкия проход в Стара планина (Филов, Б., 1910:155; Миков, В.,
1930/31:169; Велков, Ив., 1930/31:251-256; Петков, Н., 1939:313-315).
Анализът на погребалния инвентар в могилите позволява на археолозите
да изкажат хипотезата, че планинското тракийско население по северните
склонове на Стара планина е имало сходен, специфичен обред при
погребението.
Този
факт
в
последствие
ще
послужи
при
охарактеризирането на отделните параметри на тракийската култура в
планините.
За да бъде сравнително пълен обзорният преглед на археологическите и исторически изследвания на тракийските паметници в
планините заслужава да отчетем и научните усилия на нумизматите Н.
Мушмов и Т. Герасимов, благодарение на които достояние на науката
стават сребърните монети на тракийските племена дерони, орески, бизалти
и някои пеонски владетели(Мушмов, Н., 1912; Герасимов, Т., 1937:249-257;
Герасимоа, Т., 1939:344).
Макар и описвани откъснато от монетосеченето на тракийски-те
владетели (понякога разглеждани и като продукт на македонското
монетосечене) споменати монети на тракийските племена в югозападната
част на полуострова са разглеждани в научните трудове като единна
система базираща се на иконографски и метрични особености (Babelon, E.,
1928:782; Head, В., 1911:199).
Така например през 1919 r. Svoronos, J. разглеждайки сведенията за
рудодобива в Пангей се опитва да докаже, че околните племена са
добивали златна руда и съответно секли златни монети (Svoronos, J.,
1919:165-166). Според него племената в Пангейската планинска област са
били в съюз, за да пазят рудниците и това важи за известните вече пиери,
едони, одоманти, беси и сатри.
Първият преход в развитието на научните изследвания на
планинска Тракия е свързан с учредяването на редица музеи в България и
съседните балкански страни, изграждането на устоите на Българския
археологически институт (1911 г.) и последвалите публикации на
страниците на специализираните научни списания. Впрочем етапът в
научните изследвания до Втората световна война може да се определи като
"време на количествени натрупвания на фактически материали и
подготовка за следващи по-задълбочени научни обобщения" (Фол., Ал.,
1973:149-165; Овчаров, Д., 1995:5).
След Втората световна война науката за балканските земи в
древността навлиза в нов етап, свързан с обособяването на тракологията
като интердисциплинарно направление за изследване на тракийската
древност.
Преди
всичко науката изследваща тракийската историческа
действителност се институциира през 1972 г. с основаването на Института
по тракология към БАН, Секция по тракийска археология към Института
по археология също към БАН и Института по тракология в Букурещ, както
и чрез последвалите международни конгреси по тракология, регионални
научни конференции, засилена издателска дейност. Тук не бива да бъде
пренебрегвана научно-изследователската и популизаторска дейност на
музейните специалисти от градовете Клуж-Напока, Яш, Алба Юлия
(Румъния), Пловдив, Смолян, Хасково, Благоевград, Кърджали, Бургас,
Велико Търново, Габрово, Сливен, Кюстендил, Враца и др.
Проблемите, които планинска Тракия провокира в съвременните
изследвания по тракология, могат да бъдат очертани в няколко тематични
кръга.
I. Първият кръг от проблеми са присъщи на историческата
география. Тук следва да представим стореното по отношение на анализ и
реконструкция на географска среда и условия, в които се развива
историческият процес в планините (Спиридонов, Т., 1996). От значение са
развитието на археологическите и лингвистични изследвания, прилагането
на съвременни картографски и стратиграфски методи, при които се търси
възможност за анализиране на пространствения образ на планинска
Тракия.
Вторият кръг от проблеми кореспондира с проучванията, при които
се търси значението на планината в историческото развитие на
Предримска Тракия. В този историографски раздел следва да бъдат
включени онези трудове разкриващи ролята на планината като суровинна
база за икономическото развитие на етноса. Мястото, което тя намира в
религиозните
представи
на
тракийското
население
и
запазване
политическата стабилност на държавните обединения на Балканите през I
хил. пр. Хр.
Третият кръг историографски проблеми могат да бъдат обединени
от понятието Thracia postantigua. Самият термин е въведен в литературата,
за да обобщи нарасналите изследователски усилия на историци, етнографи
и фолклористи за анализиране механизма на приемственост през вековете
на "целия идеен фонд от традиционното наследство" в земите на траките
(Вж. последно:Повов, Д., l993:XXVIII). В тази насока на обобщена научна
проблематика най-добре проличава характера на планинската култура за
съхранение на тракийски реалии в съвременната култура на балканците.
През 1957 г. във Виена е издаден труда на Д. Дечев "Тракийските
езикови остатъци", който се превръща във високо оценена "база" за
съвременни лингвистични изследвания. Заедно с Д. Дечев в годините след
Втората световна война работят Г. Михайлов, К. Влахов, В. Бешевлиев, Вл.
Георгиев, благодарение на които са събрани и анализирани големия брой
ороними и отделни топоними съхранени в конкретна планинска среда. Тук
е необходимо да припомним приноса на Д. Дечев и Г. Кацаров за
съставянето на второто по-разширено издание на изворите за старата
история и география на Тракия и Македония (1949 г.).
Сведенията на античните автори за географските особености и
граници на древна Тракия провокират съставянето на "динамични"
историко-географски керти, върху които в хронологичен и страти-графски
план да се нанася обхвата на всеки отделен ороним регистриран в
изворите.
Подобна идея е реализирана през 1983 г. с излизането на двутомния
труд на Ал. Фол и Т. Спиридонов "Историческа география на
тракийските племена до III в. пр. н. е.". Въпреки, че основният акцент на
проучването е съсредоточен върху етнонимичната действителност в
Тракия, приносът му върху изучаването на тракийските планини е
безспорен. Той се състои в прилагането на съвременна методология за
работа с писмените и археологически извори, обзорния преглед върху
досегашните локализации на племена и планини, както и върху
историческите проекции върху картите във втория том, където отчетливо
са представени териториалните обхвати на етнонимите. Известно е, че
всеки един ороним от древността най-точно може да бъде нанесен върху
картата благодарение на сравнително по-ясните географски контури на
племената и реките в Тракия.
Невъзможността да бъде направен пълен историографски преглед
на стореното досега върху очертания първи кръг от проблеми за решаване,
струва ми се не пречи да бъде написано, че историко-географските рамки
на изследването са поставени. Предстои да бъде проследено как върху
оронимичните маркери се наслагва обилната информация получена в
резултат на археологическите проучвания. Подобна задача не е лека,
поради многобройните експедиции на територията на България, Румъния,
Турция и Гърция, зад които стоят още по-голям брой имена на
изследователи.
Преодоленият стихиен характер на археологическите проуч-вания
след 50-те години на XX век поставя необходимостта пред историци и
археолози да се работи комплексно в рамките на научни (в редица случаи
международни) програми. От гледна точка на проучваната тема такива са
научните програми от 70-те години за проучвания на мегалитната култура в
югоизточна България (Мегалитите в Тракия, 1976; 1982), съществуващата
и до днес "Странджа - древност и съвремие". Родопи, програмите за
проучване на културно-историческото наследство на севернотракийските
племена в Карпатите и др.
Постигнатото от археологическите експедиции, координирани в
рамките на изброените научноизследователски програми, е допълнено от
голям брой самостоятелни проучвания и публикации на материали от
фондовете на музеите.
Следва да отчетем стореното от Ив. Венедиков, М. Домарадски, Р.
Георгиева, Д. Гергова, Ал. Гоцев, Г. Нехризов за проучване на тракийските
светилища и скални некрополи по цялото протежение на Родопския масив.
В тази насока на проучванията с приносен характер за изучаване
пространствения облик на тракийските светилища в Родопите е стореното
от К. Кисьов (Кисьов, К., 1990). Публикациите на автора позволяват да се
уточни максималното височинно разположение на обектите и техния
характер.
След 70-те години от страна на гръцките археолози е обърнато
внимание на тракийските мегалитни паметници по южните склонове на
Родопите (Triandophyllos, D., 1973; Triandophyllos, D., 1980; Triandophyllos,
D., 1990; Moutsopoulos, N. C., 1989:246-279). Предприети са геоложки и
археологически проучвания на рудодобива и селищната система от
античността в района на Кушница (Пангей). От българска страна
резултатите
от дългогодишните изследвания
на
античните рудни
разработки са представени в докладите на Първия международен конгрес
по минно дело във Варна през 1976 г.
Традицията да се проучват тракийските укрепления в планините е
продължена и през втория условно определен историографски период.
През 70-те години се правят първите опити за цялостно проучване на
високопланинските тракийски крепости в Стара планина (Велков, В., Зл.
Гочева, 1971:52-63; Гочева, Зл., П. Бънов, 1978:51; Мегалитите в Тракия,
1976:166-174; Милчев, Ат., 1956). Въпреки, че археологическата намеса в
повечето случаи е сведена до теренни наблюдения, Зл. Гочева предлага
хипотезата за единна фортификационна система при изграждане на
тракийските крепости в планините (Гочева, Зл., 1980:56-65). Макар и
оспорвана, хипотезата доставя начало на политически и социален анализ
на крепостното строителство, което както се знае, е концентрирано през I
хил. пр. Хр. в планинските масиви. Според Т. Спиридонов, появата на
крепостите може да послужи за анализ на етнически процеси, защото
изграждането
им
предполага
съществу-ването
на
дългогодишна
организация (Спиридонов, Т., 1991:96).
Що се отнася до археологическите проучвания на могилните
некрополи в планинските масиви е необходимо да споменем за
съществуването преди всичко на регионални програми в тази насока. Към
днешна дата са разкопани компактна група могилни комплекси в
Централни Родопи, северните склонове на Стара планина (Троянско,
Севлиевско, Ботевградско, Етрополско). Врачанския Балкан (Китов, Г.,
1994:13-44). Липсата на системност (а такава трудно би постигната на този
етап) затруднява разграничаването на отделни културни обекти в
зависимост от погребалния обряд и гробни конструкции, които да
послужат за по-детайлно изучаване на тракийската култура в планините.
Разглеждайки
първият
кръг
от
проблеми,
които
научните
изследвания очертават при изследването на Планинска Тракия, е
необходимо да се спрем на методите и постигнатото при анализа и
реконструкцията на географската среда през I хил. пр. Хр. Знае се, че
подхода в случая трябва да бъде комплексен, съчетавайки резултатите от
изследвания на дендрохронолози, геофизици, палеолози, палеоботаници и
палеоклиматолози.
Първите по-сериозни опити за палеографски реконструкции са дело
на Г. Балтаков, Ел. Божилова, които отчитат климатични вариации на
Балканите по време на холоцена (Балтаков, Г., 1988; Bozilova, E., 1962).
Техните изследвания могат да бъдат допълнени със съвременни полинови
анализи отразени на страниците на Fitologica Balcanika, които допринасят
за анализа на флористичната среда в планините.
За
съжаление
все
още
липсват
задълбочени
остиологични
проучвания върху костния материал от локализираните, а в някои случаи
проучени тракийски планински селища. Тук може да бъде посочена една
обобщаваща статия на М. Удреску за лова на диви животни през
античността в дн. Югоизточна Румъния, където попадат части от южните
Карпати (Udrescu, M., 1989).
Комплексният характер на посочените изследвания, съчетан с
коментара на писмените сведения за флората и фауната на древна Тракия
все пак позволяват да се предполага, че периодът на повсеместно
усвояване на високите планински масиви на полуострова започва през
втората половина на I хил. пр. Хр. Вероятно това е свързано със
затоплянето в Югоизточна Европа след горния суббареал (2,9 - 2,5 хил. г.
пр. Хр.) на холоцена.
Както вече споменах, вторият кръг от историографски проблеми
кореспондира с проучванията, при които се търси значението на планината
в историческото развитие на тракийските племена. В тази насока с
приносен характер са изследванията на Ив. Венедиков за развитието на
земеделието, в планините и бита на планинските траки (Венедиков, Ив.,
1981).
Сред ранните изследвания са статиите от 60-те години на Т. Д.
3латковская
относно
държавообразувателните
процеси
при
южнотракийските племена през VI в. пр. Хр. Според изследователката
близката иконография и теглови стандарти на монетите сечени от
племената в Пангейската зона би могло да се свърже с определен вид
политическо обединение. В центъра на тази формация Т. Златковская
вижда ореските, които впрочем по правило се свързват с Пангей
(Златковская, Т., 1967:147-158).
Утвърждаването на държавообразувателни центрове (дър-жавни) в
планините се приема и от Т. Спиридонов през 1991 г. (Спиридонов, Т.,
1991:124). Отчитайки мястото, което планината заема в стопанския и
религиозен живот на траките, Спиридонов разглежда политическото
консолидиране на даките в планинския район Мунций Оръщей като
пример, който показва планината като най-добра среда за реализиране
идеята за образуване на държава.
Авторът допуска, че ядрото на одриската държава вероятно се е
намирала в Странджа и прави известен паралел с държавата на Буребиста в
Карпатите.
Различен подход в изследванията по поставения проблем е
анализиран в трудовете на Ал. Фол, Т. Сарафов и Н. Неделчев. Приемайки,
че планинския терен затруднява държавообразувателните процеси. Ал.
Фол обръща внимание на онези тракийски племена останали независими
спрямо одриските владетели (Фол, Ал., 1972:149). Приема се, че това са
обитателите на централните планински масиви на Тракия, а означението
"независими" или "автономни" е политическо, а не етнографско (Фол, Ал.,
1975:31).
В подобна схема са разглеждани и писмените сведения за
тракийското племе сатри от Т. Сарафов (Сарафов, Т., 1976:125-177).
Авторът приема старата етимология на етнонима като равнозначно на
"свободни" - свободни, независими тракийски племена. Въпреки, че
планината е посочвана като фактор за племенна разпокъсаност, Сарафов
приема, че сатрите, които се свързват със Западна планинска Тракия и
Родопите, могат да се разглеждат като обединение на независими племена.
Опит да се изясни обществената организация на планинските
племена в древна Тракия е направен от И. Неделчев през 1996 г. (Неделчев,
И., 1996:116-124). Изследователят озаглавява недвусмислено част от
изследването си "Независимите траки и траките без царе в историята на
древна Тракия". Допуска се, макар и не достатъчно аргументирано, че
света на тези планински независими племена е обществена система,
основана на конфедеративни начала в онези райони, където царската власт
е номинално признавана. Н.Неделчев анализира запазените писмени
сведения за т. нар. дии и разглежда тяхното обществено развитие като една
"достатъчно висока обществена организация".
Интерес към племенната структура и обществено развитие на
планинските племена в Тракия е залегнал в публикации на М. Тачева. През
1995 г. изследователката публикува статия, която разглежда обхвата на
племенните територии на тракийското племе беси (Тачева, М., 1995:9-15).
Позовавайки се на внимателен и подробен анализ на писмените сведения
от древността, както и някои нови археологически открития по горното
течение на Марица, М. Тачева допуска, че след 310 г. пр. Хр. бесите са
разширили своя племенен обхват по Средна гора и Западен Хемус.
Последвалата публикация през 1997 г. за бесите и техния език през
римската епоха отдава значение на съхраняване на стари диалектни форми
на тракийския език в извънградските планински земи на Филипопол и
Ремесиана от бесите (Тачева, М., 1997:20-34). Известното тракийско племе
е разглеждано като "почти незасегнато от елинизма и романизма" и е
свързвано с последните антиримски прояви в тракийската история по
времето на император Антонин Пий (II век).
Както вече бе споменато, планината е била тясно свързана с
религията на траките. В тази насока историографския преглед би бил
неизчерпаем, заради написаното за тракийските светилища в планините,
опитът да се локализира главното светилище на Дионис и изяснят отделни
аспекти на тракийската религия в планините, базирайки се на писмените
сведения.
Обзорният характер на историографския преглед предполага да се
спра на няколко по-обобщаващи научни трудове - дело на Ал. Фол и Т.
Спиридонов.
Дългогодишната изследователска работа на Ал. Фол по въпросите
на тракийската религия допринася да се въведе в научно обръщение
терминология, която най-ясно очертава проблемите около мястото на
планините в религиозния мироглед на траките. Въпросната терминология е
достатъчно уплътнена с анализи и коментар върху изворовата база на
страниците на 7 монографии, поради което ще се спра на същественото,
свързано с темата за планинска Тракия.
През 1981 г. в литературата Ал. Фол въвежда термина "тракийски
орфизъм", с който се означава онази фаза в тракийските религиозни
вярвания, която през втората половина на II хил. пр. Хр. и след това се
изгражда като доктринална слънчева религия (Фол, Ал., 1981:42-45; Фол,
Ал., 1986). Тази религия, по думите на Макробий (Macrob., I, 18) и
възприети от Ал. Фол, е изповядвана в "светилище", което е разположено в
планинските недра. "Светилищата" или центровете на тракийския
орфизъм отново се свързват с планината Делфи, Сомотраки, Родопа.
Списъкът може да бъде продължен с Беласица, Парнас и Пангей, които са
средища на т. нар. "Дионисова религия", т.е. онази версия на "тракийския
орфизъм", където Дионис е носител на хоризонталната организация на
света (Фол, Ал., 1986; Фол, Ал., 1991:8).
През 1990 г. в обръщение влиза и определението "планинска
орфическа религия", което е провокативен код да се търси вероятното
припокриване на "орфическа Тракия" в планинска Тракия (Фол, Ал.,
1990:194).
Тракийският орфизъм е аристократично устно учение в древна
Тракия, което както е известно, се свързва с името на Орфей и е устойчиво
до средата на I хил. пр. Хр., когато, според Ал. Фол, "скалната обредност"
на орфизма се трансформира по елински модел в царските градове, по
правило разположени в равнината (Фол, Ал., 1992:258).
Споменатият по-горе условен работен термин "свещена планина"
(Хиерон орос), въведен от Н. Теодосиев за обозначаване на тракийската
могила, е доразвит през 1997 г. от Т. Сапридонов в монографията
"Свещената планина и етническата територия" (Спиридонов, Т., 1997). В
случая
погледът на изследователя е насочен през призмата на
историческата етнография. Според него, в Тракия са съществували родови
(племенни) свещени планини и отделни скали, обект на почитане,
вмествайки се в митологичната универсалия "световна планина". В
монографията са разгледани въпроси отнасящи се до проблеми на
етническата традиция, етничното пространство, световната планина като
универсалия при различни етноси. Споменатият труд е продължение на
онези изследователски моменти залегнали в по-ранната книга на
Спиридонов "Тракийският етнос" (Спиридонов, Т., 1991). Определено в
случая се търси отново мястото, което планината заема в живота на
траките. През 1987 г. по повод някои бележки върху проблематиката на
тракийския орфизъм Ал. Фол обръща внимание, че носителите на
античните елементи в традиционната народна култура още живеят в
планината (Фол, Ал., 1987:7-17). Тогава е създадена работна хипотеза,
според която в Странджа планина езическите универсалии се наслояват
върху древнотракийски реалии.
В тази насока ще се спрем на последния кръг от проблеми в
изследванията на планинска Тракия - условно обединени с термина Thracia
postantigua.
Проблемът за историческата приемственост между антично-стта и
средновековието в Югоизточна Европа е сред най-дискутираните при
историците. Тук се откроява и онзи кръг от проблеми, който се свързва с
анализа на механизмите на запазване на тракийски реали в планините,
регистрирани от етнографите в реликтова фолклорна действителност.
Приносът на съвременните балкански историци в тази насока е разгледан
накратко от
Ал.Фол, поради което ще припомня главното (Фол, Ал.,
1990:207).
Подходът на българските историци е свързан с изследване на
динамиката на изменение и преосмисляне на традицията, при което се
търси културния континюитет през епохите (Георгиева, Ив., 1983).
Коренно противоположен е възгледа на някои румънски, сръбски и
албански учени, при които определящ фактор за процесите на
приемственост е етническият континюитет, при които се търси пряката
връзка между дако-румънци, дако-мизийци и илири със съвременните
албанци (Vulcanescu, R., 1987; Islami, S., 1985; Cpejobuћ, D., 1996:1-96).
Така например, Д. Срейович счита, че във фолклора и народните
вярвания на съвременните югославски народи е останало нещо от
палеобалканските народи. Това според него най-добре проличава в
планинските краища при номадското и полуномадско население на
Балканите. Срейович приема, че остатъците от илири и т. нар. дакомизийци през средните векове се интегрират в нов етнос - съвременните
албанци.
Ако приемем, струва ми се, достатъчно очевидния за специалистите
факт, че тракийски реалии са наслоени върху съвременната планинска
култура, то неизбежния извод е, че тази култура е дълбоко консервативна и
устойчива през вековете. Тази констатация следва да подкрепим с
изследователските наблюдения и анализи на Ал. Фол, Б. Богданов, В. Фол
и Ст. Райчевски, Ив. Георгиева, Зл. Гочева, В. Марков, Г. Маврофридис, А.
Фуртуна, Н. Балезу и др. (Фол, Ал., 1997; Богданов, Б., 1991; Фол, В., 1996;
Райчевски, Ст., В. Фол, 1993; Георгиева, Ив., 1983; Гочева, Зл., 1981:62;
Марков, В., 1994; Маврофридис, Г., 1991; Furtuna, A., 1996; Bălesu, N.,
1996:249-255).
*
*
*
Краткият преглед на изворовия материал и историография за
планините на древна Тракия поражда следните изводи, с които при понататъшното изложение е необходимо да се съобразяваме.
1. Преди всичко разнородния писмен и археологически материал
представен тематично в определени групи е силно фрагментарен и е сред
най-слабо проучените. Причините за това е останалия в периферията на
старогръцките и римски историци планински свят на траките, трудностите
които съпътстват съвременните историци и археолози при проучването на
паметници на културата в планините. Разбира се не трябва да се забравя и
липсата на целенасочена интердисциплинарна програма за изучаване на
тракийската култура в планините.
2. Трайният интерес към планините на България и съседните
балкански страни, а от там и към тяхното антично културно наследство
датира от втората половина на XIX век. Към днешна дата проучванията на
планинска Тракия са обединени в няколко тематични кръга от проблеми.
В резюмиран вид постигнатите резултати са свързани с развитието
на историческата география и картография, изворовед-ските проучвания,
преводните корпусни издания на старогръцки и римски съчинения и
фрагменти от тях в, които се съдържа информация включително за
планинската част на древна Тракия.
Принос към планинските траки са усилията на няколко поколения
археолози и краеведи, на които се дължи задълбоченото изследване на
отделни планински райони предимно в дн. български земи. За сега
строенето се свежда до регионални научни програми, които не са
обвързани помежду си.
В тази насока поредните трудности, които ще съпътстват
изследването са свързани с липсата на цялостна студия или отделна
монография както в нашата, така и в чуждата литература, която да обедини
отделните интереси на изследователите към планинския свят на траките.
Предложеното понятие "планинска Тракия", което съдържа широк кръг от
проблеми предстои да бъде защитавано на базата на стореното предимно в
българската тракология.
4. В заключение можем да приемем, че на сегашния етап, въпреки
трудностите,
които
съпътстват
изследването
на
писмените
и
археологически извори за планинската част на древна Тракия, е възможно
да се предприеме цялостно историческо-географско проучване на
тракийските планини в рамките на I хил. пр. Хр.
II. ГЛАВА: Историческа география на планинска Тракия
през I хил. пр. Хр.
Историческата география е историческа дисциплина, която се
занимава с анализ и реконструкция на географската среда, в която се
развива историческият процес, както и с анализ на отношенията човекобщество-природа (Кратка енциклопедия. Тракийска древност,1993:124125). Базирайки се на приетата в историческата наука периодизация на
историята,историческата география позволява да бъде харак-теризиран
географския фактор в историческия процес. Основни елементи на тази
характеристика са свързани с физическата география, поселищносъобщителната, икономическа, политическа география, етногеографията,
географията на населението, усвояване на географската среда от човека за
определени хронологически граници. (Спиридонов, Т., 1996:7-12).
Всъщност историческата география е и извороведска дисциплина,
която включва възстановяване за отделни исторически периоди обхвата и
значението на оронимите, хидронимите и етнонимите позовавайки се на
утвърдени методи на изследване (Фол, Ал., 1977:10-12; Фол, Ал., Т.
Спиридонов.,
1983:15-16).
Освен
спомената
вече
хронологическа
стратиграфия на изворовия материал и уточняване на територията, която
следва да бъде включена в обсега на изследването, следва трети
методологически принцип, свързан със степента на опознаване на
изследваната територия в хоризонтален и вертикален план, уточняване
промяната на обхвата на даден ороним, хидроним или етноним през
различни исторически периоди.
Историческата география на древна Тракия не е написана и
причините за това са анализирани в литературата (Фол, Ал., Т. Спиридонов,
1983:5-6). След атласите на Х. Киперт и написаното от В. Томашек, Г.
Кацаров, Д. Дечев, Хр. Данов, в томовете на Реалната енциклопедия, в
които е използван статистично-събирателният метод на ползване на
изворовите сведения от Античността през 80-те години е публикувана
историческата география на тракийските племена до III в. пр. Хр. (Фол,
Ал., Т. Спиридонов., 1983). Изследването е развито въз основа на
съвременни интердисциплинарни методи на обработка на писмените и
археологически извори и прилагането на разнообразен картен материал. До
този момент посочените карти са най-подробните и съдържателни за
етнонимичната картина в Тракия до III в. пр. Хр. и подходяща основа за
настоящето изследване.
Историческата география на планинската част на древна Тракия е
част от общото историко-географско изследване на земите, населявани в
древността от тракийските племена.
Преди всичко иcтopическaтa гeoгpафия нa плaнинcкa Tpaкия може
да се разглежда върху територия, в която спадат земите между Карпатите и
Егейско море: на североизток - до Днепро-Днестровския басейн, на
северозапад - до югоизточна Унгария, на запад - до Албанските планини,
на югозапад - до Долновардарския басейн и на югоизток - до
северозападна Мала Азия.
Обект на изследването са тракийските планини и тяхното
население, поселищна система и политическа организация в границите на I
хил. пр. Хр. Под понятието тракийски планини се разбират онези
планински масиви на Балканския полуостров, населявани компактно от
тракийски племена. Към тях по-конкретно следва да изброим следните
масиви: Карпатите на север; на запад планините по линията Западна Стара
планина - Беляница - Шар планина - Ябланица. Южните тракийски
планини обхващат масивите Бермион - Кушница - целия Родопски масив Странджа-Сакар.
Включването на този голям брой планински масиви в понятието
"тракийски планини" крие някои изследователски особености. Приемайки
етническото присъствие като показател за въвеждането на термина следва
да уточним, че граничните планини като Карпатите, тези по западната
орографска линия или граничещите в древността с Гърция са били
населявани в определени исторически периоди отчасти от племена,
различни от тракийския етнос. Пo-кoнкpeтнo тaзи зaбeлeжкa e валидна за
спорните западни граници на севернотракийските племена в Карпатите и
около р. Вах, изпитали силното влияние на централно-европейската
латенска култура (Dusěk, M., 1974:109-119), овладяването на югозападните
планини на полуострова от македонски и илирийски племена, засилената
гръцка "колонизация" в планините около Пангей, контактните планински
земи между пеони и траки. В този смисъл очевидно ядрото на изследваната
планинска земя трябва да се свързва със Стара планина - Pилo-Poдопския
масив - Странджа-Сакар или посочените граници в увода на изследването,
които очертават най-добре изявената среда на проявление на планинския
тип култура.
Географията на планинска Тракия може да бъде разглеждана
условно в три основни хронологически периода. Първият обхваща времето
от XII до VI век пр. Хр. Вторият период съдържа в себе си обилна
информация за оронимията на Балканския полуостров и обхваща времето
до III век пр. Хр. Последният трети период се свързва с натрупването на
сведения за планините на Тракия в историко-географските съчинения на
Страбон, Тит Ливий, Апиан.
Предложената периодизация в географията на тракийските планини
в границата на I хил. пр. Хр. отговаря на началния етап на историческото
изследване и показва планинска Тракия през погледа на "чужденеца", т.е.
степента
на
опознаване
на
планините
на
една
периферия
на
"цивилизования" гръко-римски свят.
От друга страна, периодизацията на изследването отговаря на
съществени културно-исторически промени в Югоизточна Европа през I
хил. пр. Хр. свързани с усвояване металургията на желязото, с разпадане
на родовата община и държаво-образувателни тенденции оказали влияние
върху цялостното развитие на тракийския етнос.
В този смисъл предложената периодизация съвпада с установе-ната
хронологическа система на желязната епоха (нейните фази и разделяне
условно в края на VI в. пр. Хр.) ускореното развитие на държавните
организации на тракийските племена след VI в. пр. Хр., процесът на
етногеографско прерайониране на Тракия след III в. пр. Хр. и края на
късножелязната епоха, която настъпва с включването на тракийските зeми
в cиcтeмaтa нa pимcкaтa импepия (Čičicova, M., 1971, p. 79; ГерговаДомарадска, Д., 1977; Фол, Ал, Т. Спиридонов., 1983:7; Гергова, Д., 1986:12;
Кратка енциклопедия Тракийска древност., 1993:102).
География на тракийските планини до VI в. пр. Хр.
Изказано е мнение, че в края на бронзовата eпоха и началните
столетия на желязната, тракийските племена изживяват процеса на
индоевропейзация и свързаните с това вътрешни миграционни процеси
сред тракийския етнос. Тези процеси са стимулирани от откриването на
желязото и стремежа да бъдат усвоени металодобивните райони, които по
правило са разположени в планините. (Фол, Ал., 1970:134-135; Фол, Ал., Т.
Спиридонов, 1983:69; Спиридонов, Т., 1991:94; Кратка енциклопедия.
Тракийска древност, 1993:102)
От друга страна въвеждането на желязодобива и желязопреработването
засилва
поселищните
процеси,
което
довежда
до
преразпределение на суровинните центрове, отделни горски масиви и
вероятно цялостно прерайониране на усвоеното планинско про-странство
(Фол, Ал., 1997:162-163). Приема се, че вътрешните миграции от равнината
към планината и обратно без промяна на етническия състав способстват за
вътрешно укрепване на тракийския етнос на основата на междуплеменни и
регионални икономически връзки (Спиридонов, Т., 1991:95).
Периодът XII-VI в. пр. Хр. притежава две важни особености за
историко-географска интерпретация. Първата от тях е свързана с
възможността изследването да се гради въз основа на писмените данни от
старогръцката литература а там, където е необходимо с помощта на
археологическите материали. Втората особеност разкрива връзката между
поставените в увода изследователски цели и историческата география на
планинска Тракия. Връзката проличава при въз-можностите, които се
откриват за анализ на процеса на адаптация на тракийските племена с
планинската среда и на неговия обхват във времето и пространството.
*
*
Най-ранните географски
*
представи за тракийските планини
откриваме в поемите на Омир и произведенията на ранните гръцки
епически поети от VIII до VI в. пр. Хр. Линията на това, което гърците
знаят за Тракия, мислено върви от Атон през Пропонтида до Евксинския
Понт, а според по-късните сведения на Страбон (Strab., 1, 1, 10)
географският кръгозор на Омир се простира и до Колхида (вж. приложение
стр.
).
За посочения географски пояс една от ранно опознатите тракийски
планини е Пангей (Родопа). Името щ се споменава в схолии към VI глава
на "Илиада" (Hom. Ilias, schol. ad. 130) заедно с тракийското племе едони.
Според Есхил част от планината влиза в т. нар. "едонска земя" (Aeschyl.,
495).
През VI в. пр. Хр. планината продължава тясно да се свързва с
Тракия и божества от тракийския пантеон (Pind. IV Pyth, chol. ad. 175-176).
Така например във фрагмент от драмата "Басариди" на Есхил, запазен в покъсно съчинение на Ератостен, Орфей изкачвал Пангей всяка сутрин за да
посрещне изгрева и почете слънчевото божество Хелиос (Aeschyl, Bas frg.
83). В края на разглеждания период от географията на тракийските
планини планината е известна със своите сребърни рудници и наричана от
Есхил "среброносен връх" (Aeschyl., Bas frg. 84).
Ранното усвояване на Пангей вероятно започва през меднокаменната епоха паралелно с експлоатацията на рудните залежи, а
процъфтяването на рудодобива е през бронзовата епоха и цялото I хил. пр.
Хр. Осигуряването на рудодобива във високите части на планината е
извършвано от местните тракийски племена, които са построили в Пангей
система от укрепени селища на 300-600 м. н. в., широка мрежа от пътища
водещи до мините и селищата. Наблю-денията показват, че всяко селище в
планината е имало собствен некропол (Heinz, J., 1982:145-171).
Сред известните тракийски планини в началото на хилядо-летието е
Нисейон (Nushion) (Hom. Ilias., VI, 130-140), където нимфите отглеждат
Дионис и Caoke (тrоV Sаwkh) на остров Самотраки. Според P. Perdriset
Ниса (Нисейон) е тракийско име, което би трябвало да се свърже с
планината Паигей или дял от нея (Perdriset, P., 1910:45-51). Това
предположение се подкрепя и от Д. Дечов, който твърди, че на север от
Ениха - тепе има планина с името Ниса или Тиса (Дечов, Д., 1904:74-78).
Що се отнася до Caoke античните автори я представят като
едноименна с остров Самотраки, наричан още и "гористия тракийски
Самос" (Hom. Ilias, shob. ad. 12). В античните представи съществува и
варианта Самос да е по-висок от Атон. Споменаването на остров
Самотраки и неговите планински възвишения (най-висок връх Фенгари 1600 м н. в.) е оправдано, поради факта, че островът е бил населен от траки
емигранти през бронзовата епоха. Островът е осеян от голям брой
мегалитни паметници (каменни олтари, скални ниши, жертвеници), които
са слабо проучени (Mout uтpolos, N., G. Dнмнtpokaллн., 1988:17-37;
Moutsopoulos, N. C., 1989:246-276; Фол, Ал., 1990:120-128). Очевидно е
обаче, че самотракийската мегалитна култура е част от южнотракийската.
Първите елински заселници се появяват в Самотраки едва в края на VIII
век пр. Хр.
На север от Caoke (Самотраки), Пангей и Атон, наричан
"крайъгълния камък на тракийския свят при Омир" (Tomaschek, W.,
1982:89), Тракия е обхваната от "снежни планини", "високи върхове" и
тяхната анонимност създава впечатлението, че страната е планинска (Hom.
Ilias., XIV 225-230). Вероятно в тази епоха се разпространява и ранното
име на Тракия, съхранено в съчиненията на Ариан-Перке (Perke/Arrian,
Bith, fr. B.). Според някои автори това име се свързва с трак. "berga" - бpяr
и oттaм "възвишение" (планина), т.е. страната е планинска (Мегалитите в
Тракия, 1982:120; Кратка енциклопедия. Тракийска древност, 1993:212).
По-ясни географски контури вътрешността на Тракия придобива в
епохата след VII век пр. Хр. благодарение на голямото гръцко раздвижване
по бреговете на Тракия. Това раздвижване се свързва с гръцката
колонизация на приморските области на Тракия и бележи появата на една
група писатели, създали първите елински исторически съчинения в проза.
Времето на тяхното написване е в края на VI и през целия V век с център
Йония на западния бряг на Мала Азия.
Именно в приморските градове на Йония се заражда ранната гръцка
наука, чийто централен проблем е произходът и устройството на света
(Рожанский, И. Д., 1983:197-205). Според йонийските гърци повърхността
на земята представлява плосък диск, ограден от световния Океан. Земното
пространство се дели на две области - равнина и връхна част - планини
обитавани от боговете (Томсон, Дж., 1969:592). Един от ярките
представители на йонийските логографи Хекатей представя познаваемия
свят във формата на диск, обливан от Океана, като центърът на диска се
намира в района на Егейско море .
Представата за Тракия като голяма северна страна се образува в
Омировия слой данни, а изместването на географските познания от
бреговете на Хелеспонта на север е добре анализирано в коментариите на
Ал. Фол върху писмените сведения на гръцките генеалогисти и митографи
от V-IV век пр. Хр. (Фол, Ал., 1980:7-21). Очевидно е, че разширяването на
гръцките представи за Тракия върви успоредно с колонизацията на
тракийските брегове. В края на разглеждания хронологически период се
стабилизира представата, че Тракия е част от Европа (Фол, Ал., 1982:7-32).
Най-общо името на стария континент може да се тълкува, според К.
Влахов, като равнина с близки планини (Vlachov, K., 1976:52-60).
В края на VI в. пр. Хр. в писмените извори се появява и името на
планината Хемус (Hekat., 1, 169), което, според някои изследователи,
означава "дълга планина" или "граница" (Tomaschek, W., 1980:89-91; Ничев,
Ал., 1977:209-218; Влахов, К., 1976:36-41).
Вероятно най-старите форми на името на тази планина не могат да
бъдат установени чрез тракийски произход. В този смисъл до момента,
според Г. Михайлов, етимологията на тази планина остава непозната и
това е логично за архаичните географски области (Mihailov, G., 1992:19).
Усвояването на Хемус през ранножелязната епоха протича с бавни
темпове и неравномерност. Все още липсват проучени укрепления от тази
епоха в Централна и Западна Стара планина. Сравнително по-малък е
броят и на надгробните могили от епохата в сравнение с този след VI в. пр.
Хр.
Ролята на всеки отделен компонент от селищната система в
планината (крепост, селище, могилен некропол, светилище) може да бъде
определена
само
след
по-задълбочени
археологически
планирани
разкопки. Наличието на "бели петна" в археологическата карта на Стара
планина показва слабо проучените гранични западни части на планината,
Тетевенския край, отчасти Троянско, Тревненско, Еленския Балкан и др.
По отношение на наличните данни за обекти от цялото I хил. пр. Хр.
трябва да се подчертае сравнително по-развитата селищна система по
северните склонове на Стара планина, където животът е бил концентриран
в малките речни долини, широки терасовидни хълмове с южно и източно
изложение. Като цяло обаче силно разчлененият релеф на планината е
възпрепятствал
създаването на по-компактни селища по северните
склонове на планината.
Важността на старопланинския регион при решаването на
поставените задачи в изследването се определя от големите находища на
цветни и черни метали и свързания с това развит рудодобив (Фол, Ал.,
Т.Спиридонов, 1983:92; Николов, Б., 1974:41-49). Вероятно около тях се
изграждат и селищните микрорайони в планината (Златковская, Т. Д., Д. В.
Шелов, 1971:50).
Сред останалите планински масиви в Тракия, останали анонимни до
края на VI в. пр. Хр., са Родопите, Рило-Пиринския масив, планините на
запад от Струма и горното и течение, Странджа.От тях в разглеждания
период започват да се натрупват първоначални познания в старогръцката
литература единствено за Родопа. Тази тенденция на опознаване на
обширната тракийска планина е отразена най-ясно в "Теогония" на Хезиод,
който споменава река Артеск, отъждествявана с дн. река Арда, която в
горното и средното си течение пресича Източнородопския масив (Hes.
Theog., 337-345; вж. Фол, Ал., 1972:116-118).
Отново с Родопа или някоя от южноразположените от нея планини
се отнасят ранни бележки в Омировата "Одисея", където поетът прави
разлика между киконите от равнинно разположения Исмар и киконите
техни "съседи, които живеят навътре" (т.е. на север в планините, бел. И.
Х.) (Hom. Od., IX, 39-66). Според В. Томашек митичният Кикон e смятан за
баща на Бистон и син на Аполон и Родопа, което допълва вероятността
киконите да са навлезли дълбоко в Родопите (Tomaschek, W., 1980:I 42-43;
Фол, Ал., Т. Спиридонов., 1983:34).
Що се отнася до археологическите проучвания в Родопите, може да
се отбележи, че те разкриват една неравност в разположенията на
постоянни селища и укрепления. Прави впечатление, че до средата на I
хилядолетие пр. Хр. районите на Западните Родопи и Пангей са слабо
заселени (Домарадски, М., Георгиева, Р., Коев, Ил., 1976:15-20; Кисьов, К.,
1988:60).
Малката гъстота на населението от ранножелязната епоха вероятно
е породена от евентуални климатични, стопански и миграционни процеси.
В случая характерът на стопанството - предимно скотовъдство и
металодобив в планинските райони, е един от важните фактори за
създаването на специфична селищна система в Родопа в началото на
хилядолетието (Гергова, Д., 1990:20).
Откриването на специфични за Родопския масив железни накити,
предимно фибули, предполага според Д. Гергова ранна дата за началото на
добиване на желязната руда в планината. Центровете на този рудодобив
предстоят да бъдат локализирани и проучвани.
През ранножелязната епоха в Западната част на Родопите се
изграждат редица могилни комплекси и укрепени селища, които
илюстрират началния етап на усвояване на планината (Кисьов, К.,
1987:107-109; Кисьов, К., 1988:23-27; Panayotov, I., 1976:313).
По подобие на селищата от Западните Родопи през ранно-желязната
епоха животът рязко прекъсва на много места и в Източните Родопи.
Хълмистият характер на тази област обаче способства за съхраняването на
топографския
континоитет
от
къснобронзовата
епоха
изразен
с
тенденцията поселенията да са съсредоточени в пунктове с удобно
стратегическо
местоположение
(Кулов,
Г.,
1990:75).
Най-ранните
укрепления в тази част на планината възникват в периода XII-VIII век до с.
Иванца (Кърджалийско), с. Чобанка (Момчилградско), с. Вишеград, с.
Устрем, с. Ангел войвода (Хасковско), крепостта Перперек и др.
(Дремсизова- Нелчинова, Ив., 1984:107-133; Balkanski, I., 1976:168-172;
Кулoв, Г., 1990:75). Впрочем регистрирането (засега предимно от теренни
обходи и сондажни проучвания) на укрепени места от ранножелязната
епоха в Източните Родопи показва, че преобладаващия брой на укрепления
за епохата е концентриран именно в тази част на планината.
Сравнително добра илюстрация на степента на усвояване на
ниските части на Родопа е разположението на голям брой скални
светилища и скални гробници от ранножелязната епоха (Мегалитите в
Тракия, 1976; Мегалитите в Тракия, част 2, 1982).
Датировката на функциониране на гробните съоръжения е в
периода IX-VII в. пр. Хр. (Нехризов, Г., 1994:5-11), период, отговарящ на
горната хронологическа граница на масовото използване на светилищата.
През тази епоха масово разпространение придобиват друг вид
надгробни
паметници
-
долмените,
чиято
локализация
върху
археологическата карта на Тракия е в съседните на Източните РодопиСакар и Странджа планина (Делев, П., 1984:46). Скалните гробници и
светилища заедно с долмените бележат развитието на т.нар. мегалитна
култура в Тракия през ранножелязната епоха (Delev, P., 1984:37-40), чието
проявление откриваме и в Източна Стара планина (Мегалитите в Тракия.,
1982:394-397; Gotzev, Ab., 1994:43-68). Тяхното разпространение очертава
един своеобразен триъгълник, който започва от дн. Североизточна
България, минава през Югоизточна Тракия (Сакар и Странджа), преминава
на югозапад през Родопите и завършва с Пангей (Делев, П., 1984:218-220).
По характера си тази зона е планинска, а разграничаването на зони с
различен тип паметници (долмени, скални гробници и ниши) навежда на
мисълта за ранно установяване на някакъв вид стабилни племенни
териториални структури, а следователно и за трайно уседнало население
през началните столетия на I хилядолетие пр. Хр. (Delev, P., 1980:189-192).
Както споменах, планинските масиви във вътрешността на Тракия не са
засвидетелствани в ранните литературни творби и за тях значение при
историко-географското
изследване
придобива
преди
всичко
археологическият материал.
Ранножелязната епоха в Странджа е оставила освен долмените и
голяма група скални светилища (Делев, П., 1984:46-47; Райчевски, Ст., В.
Фол, 1993:46-53). Разположени са често по планинските върхове
жертвеници, т.нар. "провиралища" в естествени скали, скални дискове
("каменни слънца"), менхири (Бончев, Г., 1901:659-703).
През началните столетия Странджа, която спада към тъй
наречените ниски планини, е осеяна с редица крепости датирани за
епохата, благодарение на фрагментирания на повърхността им керамичен
материал (Делев, П., 1984:46).
По подобие на Стара планина развитето на поселищния живот в
планинската област на Горна Струма през ранножелязната епоха стои във
връзка също със започналото разработване на рудите (железни, оловносребърни, оловно-цинкови, медни и златни) (Геров, Б., 1959/60:251). През
първото хилядолетие тук се обособяват два района с различен поселищен
облик: източен - с преобладаващи укрепени селища по ниските планински
възвишения и западен - с предимно открити селища. Най-ранните
крепости,
според
изследователите
на
района,
възникват
през
къснобронзовата епоха (Митова-Джонова, Д., 1983:185; ДремсизоваНелчинова, Цв., Л. Слоковска, 1978:82-85).
География на тракийските планини от края на VI до III в. пр. Хр.
Периодът се свързва с началото на късножелязната епоха в древна
Тракия и с промените в обществения живот на тракийските племена и
селищната мрежа, с влиянието на различни средиземноморски култури елинска, македонска, римска, с повишените технологични умения при
добива и обработката на металите, със засиления строеж на крепости в
планините.
Усвояването на планинските масиви в Тракия през втората
половина на I хил. пр. Хр. отчетливо е илюстрирано с големия брой
укрепления в предпланините и по високите части на масивите, с активното
използване на пътни артерии, маркирани от колективни монетни находки
от Елинистическата епоха, откриването на импортна продукция от гръцки
ателиета по северните склонове на Хемус и вътрешността на Карпатите.
Археологически процесът на максимално усвояване на планините
може да бъде анализиран и с наличието на ателиета за накитни предмети в
близост до суровинните източници (Tonkova, M., 1994:175), работилници за
производство на местно нападателно и защитно въоръжение в Родопа и
Хемус (Василев, В., 1980:8; Божкова, Ан., Д. Агре, 1995:28-36).
Разглежданата епоха след VI-V в. пр. Хр. е тясно свързана и със
засилването на мощни държавни центрове на тракийските племена в
равнините и стремежа териториално те да обхванат всички области на
тракийското пространство, включително и планините. Посоченият процес
се откроява с редица особености.
След VIII-VI в. пр. Хр. в източната част на Родопския масив и
Странджа
се
забелязва тенденцията на постепенно отмиране на
мегалитната култура, изразена с отсъствието на скални гробници и
долмени. В Източните Родопи един от характерните елементи на
селищната система - скалната гробница е променен с появата на нов тип
гробно съоръжение - надгробната могила, чието масово разпространение е
в северните равнинни части на масива (Нехризов, Г., 1993:10-11). Въпреки
несистемните археологически проучвания може да се предположи
известна приемственост в поселищното развитие след VI в. пр. Хр., но като
цяло районът остава в периферията на Одриското царство и с това може да
се обясни и по-ниската степен на развитие на селищния живот изразен с
конкретни старини.
Изглежда по-динамична картина в поселищното развитие в
планините се забелязва в Странджа и Карпатите през Елинистическата
епоха, където във вътрешността на планините се обособяват държавните
структури на астейската династия и държавата на даките.
Успоредно с промените в държавата на одриси, трибали и гети, в
писмените извори все по-често се споменават "независими планински
траки", "автономни траки", доминиращата роля в религиозния живот на
Тракия на Светилището на Дионис в Родопа и политическата роля на
неговите жреци в обществения ред на планинците.
*
*
*
Периодът VI-III в. пр. Хр. образно може да бъде определен по
думите на Ал. Фол., като време на "войни и опознаване" (Фол., Ал., 1993:1340). Лoкaлизaциятa нa пoвечeтo от планините във вътре-шността на Тракия
се гради с помощта на писмените сведения на Херодот, Тукидид,
Ксенофонт, Аристотел и Теофраст (вж. Приложение стр. ).
През V-III в. пр. Хр. географските представи на гърците на север се
очертават от Истър, който разделя Европа на две части (Hdt., II, 31, 1) и
земята на скитите.
Сред най-известните планини, появили се върху картата на древна
Тракия, са Родопа Хемус, Дисорон, Пангей.
Според ранните представи Родопа (Rhodope) е събирателно име в
югозападната част на полуострова (Wiesher, J., 1963:26). Тя включва и
днешна Рила, поради неточното мнение на Херодот, че Ский (дн. Искър)
извира от Родопа.
Нещата остават непроменени и при Тукидид, който пише, че
Скомбър (дн. Рила) е необитаема, голяма и свързана с Родопа (Thuc., I, 96,
4; Попов, Д., 1989:54). Името на планината, според В. Томашек, се свързва
с червеникавите скални маси, изграждащи масива (руди) и допуска
планината да е била област на рудодобива в Тракия (Tomaschek, W.,
1980:89-91). В пределите на Родопа се споменават от Херодот бисалтите,
чийто цар избягал навътре в планината по време на похода на Ксеркс в
Европа (Hdt. VIII, 116, 1). Текстът на старогръцкия историк отразява една
от ранните миграции на племена или племенна група към планините. Найобщо преди персийската инванзия племето се локализира между Богданска
и Круша планина - Беласица на север. (Спиридонов, Т., 1983:73). Това
означава, че миграцията е на североизток през Яница - Боздаг - Родопите.
Най-ясно за разглеждания период в Родопа са локализирани част от диите,
наречени от Тукидид "планински независими траки" (Thuc., II, 96, 1)
Сравнително подробни ca cвeдeниятa за зaпaднитe мaсиви на
Тракия. Причините за това са от военно-политическо естество. Част от тези
планини са прекосени от съюзната на Атина тракийска армия през 429 г.
пр. Хр., а засилването на Македония през IV в. като основен съперник на
гръцките домогвания към богатата на руди Пангейска зона привлича
интереса на старогръцките историци за областта.
Според едно старо мнение Пангей (дн. Кушница) носи старото име
Скаптесила (местно име на златните рудници в планината - Дуриданов, Ив.,
1976:48; Heinz, J., 1982:145-171). Планината е "голяма и висока" и нейното
очертаване на картата на древна Тракия е свързано с обитаващите
подножието тракийски племена преди, одоманти, сатри добери и пеопли
(Hdt., VII, 112;113))
Описвайки известния поход на одриския цар Ситалк против
македоните по време на Пелопонеската война, Тукидид споменава
планината Керкине (Kerkine), която била необитаема и разположена между
синти и пеони (Thuc., 2, 98,2). Локализацията на тази планина е спорна.
Според Х. Киперт оронима отговаря на дн. Беласица (Kiepert, H.,
FAO:XVI). Ф. Келер я разполага североизточно от езерото Lac Takinas
около дн. югозападни разклонения на Шарние (Zimmerman, K., 1990:22).
Към Беласица Г. Кацаров добавя и планината Благуша, като по този начин
оронима трябва да покрива няколко масива (Кацаров, Г., 1915:57;
дискусията около планината вж. Геров, Б., 1959/60; Папазоглу, Ф., 1957;
Соколовска, В., 1986:176-178; Zimmerman, K., 1990:21-28).
Наблюденията над орографските названия в древността показват, че
много рядко планините, които днес са отбелязани една до друга, се
назовават с отделни имена.
В повечето случаи името е сборно понятие за група планини. Добър
пример в тази насока е локализацията на Керкине, обхващала група от
планини, разположени под линията Кочани-Бобошево, Струма и Благуша
(Спиридонов, Т., 1983:118). По-късно името на Керкине изчезва в изворите,
за да бъде заместено от по-популярното Орбелос (вж. Тачева, М., 1990:313).Името на планината Керкине е вероятно тракийско и е съобщено от
траките на атинския пълководец Хагнон, който предвожда Ситалк в
неговия поход през тази планина към гр. Добер (Тачева, М., 1996:64-65).
Промяната в оронимите или тяхното поместване в комплекси от
планини отразява степента на опознаване на тракийските планини от
гледна, точка на старогръцките историци. Липсата в изворите на имена на
повечето отделни масиви обаче не означава, че те не носят в древността
конкретни местни, тракийски наименования.
Анонимността на повечето планински масиви в разглеждания
хронологически период може да се подкрепи от липсата на кoнкpeтни
нaимeнования нa плaнини като Средна гора, Странджа, в чиито западни
предели вероятно е воювал Ксенофонт с тините (Xen. Anab., VII, 4.),
Карпатите за които на Херодот са познати само племената на агатирсите с
проблемна локализация в западния дял на планината.
През V в. пр. Хр. сборните наименования на планинските масиви в
Тракия и Македония се допълват и с описанието на земите, населявани от
македони. Така например Македония е разделена от Тукидид на Долна и
Горна, понеже войските на Ситалк, събрани в Добер, се готвели да нахлуят
от "височините", т.е. от планините в Долна Македония, където властвал
Пердика (Thuc., II, 99, 1). Разграничаването на Македония на Долна и
Горна се подкрепя от писмените сведения на Страбон през I век. пр. Хр.,
който се позова на по-стари, сведения от разглежданата епоха (Strab., VII,
7). Според него Горна Македония обхващала областите Линкестида,
Пелагония, Орестида и Елиная, а Долна Македония се е наричала
първоначално Ематия, което може да се тълкува и като ширина (равнина)
(Кацаров, Г., 1922:1).
Изобщо в древността понятия като "горен", "горно", "горен път"
(Hdt., V, 14-15) според редица автори са основа за северна простран-ствена
ориентация в целия доптолемеев географски период в античната
литература (Stürenburg, H., 1932:23-31; Подосинов. А. В., 1979:146; Фол,
Ал., 1982:7-92). От друга страна понятията "горна" и "долна" биха могли да
означават "полска" и "планинска" част от територията на дадено владение
(Спиридонов, Т., 1991:104).
През IV век пр. Хр. благодарение на записаното в съчиненията на
Ксенофонт, Теофраст, Аристотел и Скилакс върху географската, карта на
древна Тракия се появяват наименованията на планините Китос, Месапион
(Хесайон), Хиерон Орос ("свещената планина"). Географските рамки на
Тракия, по думите на Скилакс, са от р. Стримон (Струма) до р. Истър
(Дунав), крайбрежията на Егея, Херсонес и Понта (Черно море) (Skilas,
frg., 67). Китос (Kitos) е равнина, спомената от Ксенофонт някъде в
Македония (Henof. Cyned., XI, 1) и се локализира на границата между
Мигдония (между долното течение на Вардар и Струма) и Халкидика
(Кацаров, Г., Д. Дечев, 1949:105).
От Аристотел (Arist., Deamin, hist. 630 A 19-630; B 18) научаваме, че
рядък вид бизони се развъждат в Пеония и то в планината Месапион
(Mesapion), която отделя пеонската земя от медите.
В друго съчинение на автора (Arist., De mibab. auscukt. 1.) планината
е наречена Хесайон. Локализацията отново е спорна (Lenk, Br., 1936).
Според Г. Кацаров името отговаря на дн. Малеш планина (Кацаров, Г.,
1913:25), а според Г. Михайлов планината трябва да се търси в областта на
средна Струма (Кацаров, Г., Д. Дечев, 1949:122).
Опитът да локализираме сравнително точно Месапион е свързан с
анализа на писмените сведения за тракийските племена пеони и меди у
Тукидид, поради липсата на подробни сведения за тях от времето на
Аристотел (IV в. пр. Хр.). Отправна точка за този анализ е описанието на
похода на Ситалк срещу македоните. Тук за първи път се споменават
медите, които заедно с пеоните са независими и не влизат във владенията
на одрисите. При преминаването на пл. Керкине, за която установихме, че
е сборен ороним, включващ дн. Влахина, Малешевска, Огражден и
вероятно Беласица, Ситалк имал от дясната си страна пеони, а от лявата синтите и медите.
Проблемите около локализацията на тези племена в края на V век
пр. Хр. са разгледани в литературата и в сумарен план крайните резултати
могат да изглеждат така:
1. Синтите трябва да се разположат южно от медите между
Малешевска планина и Огражден, като е възможно най-южните им
разклонения да са достигнали земите по долното течение на р.
Струмешница (Фол, Ал., Г. Спиридонов, 1983:118-119).
2. Пеоните са локализират по горното течение на р. Брегалница, р.
Крива Лакавица и Стара река с областта на гр. Струмица и Валандово.
Източната граница на Пеония в края на V в. е минавала по линията
Кочани-Струмица до Дойранското езеро.
3. При това разположение на племената следва да локализираме
медите на север от синтите с център района на с. Драговещица
(Ямборино), където се търси столицата им Ямфорина (Геров, Б.,
1959/1960:1).
Тази писмена локализация и изричното споменаване на Аристотел,
че Месапион е гранична планина, но част от Пеония, позволяват да
свържем оронима с дн. планина Плачковица, която е разположена в найзападната част на веригата Влахина-Огражден. Предположението на М.
Тачева (Тачева, М., 1990:112), че Ситалк е преминал по трудния път през
Влахина планина, използван до началото на XX век, и че движението на
тракийската войска е било през гранична планина (поради липсата на
сведения за загуби в жива сила, освен от болести) подкрепя предложената
хипотеза. В заключение следва да добавим още една подробност от текста
на Аристотел. Монапосът (бизонът), който се развъжда в Пеония, се
оттегля в планината Месапион в размножителния период, т. е. след като е
животно, характерно за фауната на Пеония, то предполагаемата миграция е
от запад към планината Месапион на изток.
География на тракийските планини от III до I в. пр. Хр.
Хронологически периодът се свързва с изменение на отношението
към Тракия на базата на натрупаните географски познания за света през
Елинистическата епоха. В края на хилядолетието политическата и
географска информация за тракийските земи се изгражда върху
придобитите познания от класическата гръцка епоха с нови наблюдения на
римски автори, осланящи се и нa вoeнни доклади, лични наблюдения и
разкази на редица историци от епохата.
Изследването на географията на планинска Тракия за конкретния
период се базира на достигналата до нас информация от Апиан (100-170
г.), Страбон (64 г. пр. Хр. - 21 г. сл. Хр.), Тит Ливий (59 г. пр. Хр. - 17 г. сл.
Хр.) (вж. Приложение стр.
).
При описанието на събитията около гражданската война през 42 г.
пр. Хр. Апиан споменава т. нар. Сапейска планина, характерна със своето
безводие и гъсти гори (Appian. CIV. 426). Планината обхваща южните
дялове на Родопа и се отъждествява с рида Мъгленик (Мегалитите в
Тракия, 1982:56). Това наименование, което може да се свърже с
територията, контролирана от засилващата се сапейска династия, е първия
опит в античната литература големият масив на Родопа да бъде разделен
на отделни дялове.
В края на I в. пр. Хр. в митологичните разкази на старогръцкия
митограф Конон и историята на Диодор се среща наименованията на
планината Бермион (Bermion oros) (Diod. XXXI 8, 5-8). Според Страбон
(Strab. VII frg. 10) и Клавдий Птолемей (Ptol., III, 16) планината е гранична
за Македония. Страбон допълва сведенията за нея с митологичния разказ,
че богатствата на Мидас произлизали от Бермий, по аналог с Пангей, който
осигурявал богатствата на Кадм. (Strab. XIV, 5, 27). Вероятно планината е
била обект на развит рудодобив. Бермион е антично име на дн. планина
Кара камен в Гърция. Името може да се свърже като произволно на корен
означаващ "бряг, възвишение, планина" (Detshev, D., 1957:32).
За разглежданата епоха особено подробни сведения за планините на
Тракия откриваме в съчиненията на споменатите римски историци и
географи Тит Ливий и Страбон.
Съгласувайки техните сведения в сложната орографска мозайка на
полуострова
се
откриват
редица
наименования
на
планини
със
сравнително точна локализация.
Дунакс (Dunax) е "извънредно висока планина", в която се укриват
траките при нашествието на бастарните през II век пр. Хр. (Tit, Liv., XL.,
58). Името се среща при Страбон (Strab., IV, 12) и е разчетено в надпис от
II век от Панония (Дечев, Д., 1925:234). Допуска се отъждествяване с дн.
Рила и това се подкрепя от факта, че войниците от споменатия надпис от
Панония са служили в XIII легион, рекрутиран през римската епоха в
Тракия. При публикуването на надписа от Carnuntun Д. Дечев отбелязва
факта, че един от посветителите в надписа, наречен Moremiuc, носи
келтско име, което позволява в областта на планината да се търсят келтски
селища, а вероятно на това се дължи и самото наименование на планината.
Дунакс означава "височина", "планина" (Дуриданов, Ив., 1976:35; Георгиев,
Вл., 1997:35).
През 181 г. пр. Хр. македонският цар Филип V предприема поход
срещу медите с желанието да се изкачи на върха на планината - Хемус.
Събитията около похода, започнал в пеонския град Стоби, са разказани от
Тит Ливий (Tit, Liv., XL., 21). Както е известно, Филип V преминал през
Медике,после между "пущинаците" на Медике и Хемус и на седмия ден
достигнал до полите на планината. След това му трябвали близо три дни за
да изкачи билото, където посветил, на Юпитер и на Слънцето два олтара,
принесъл жертви и слязъл за два дни от там, където се изкачил. Последвал
поход към дaнталeтите. Пoxoдът на македонския владетел и въпросите на
коя точно планина се е изкачил Филип V са разглеждани неколкократно в
литературата (Kazarow, G., 1901:890; Тачева, М., 1997:56; Владова, К., Н.
Манева, 1981:95; Walbank, F. W., 1981:15). Предложени са вариантните
решения сведенията на Тит Ливий да се свържат с Рила, Витоша или със
самия Хемус (Бенгстон, Г., 1982:269). Наскоро Д. Ботева предположи, че
картината, която Тит Ливий пресъздава при изкачването на Хемус, поникакъв начин не би могла да се свърже с алпийските условия както на
Рила така и на Витоша (Ботева, Д., 1996:25).
Решаването на проблема в тази насока, имащ отношение към
историческата география на планините в Тракия, изисква по-задълбочен
анализ на писмените сведения.
Както е известно, Филип V поел от гр. Стоби (дн. Градско) в посока
земите на медите, т. е. средното течение на Струма (вж. Геров, Б.,
1959:259-263). Дори да е водил сражение с тракийските меди, войските му
едва ли са срещнали сериозна съпротива, поради факта, че предишният
поход на владетеля от 211 г. пр. Хр. бил успешен, а и Ливии не отбелязва
сражение между меди и македони. Както пише историкът, походът бил с
демонстративен характер, "за да не се деморализира войската му с
бездействие и за да отстрани същевременно подозрението, че се готвил
за война с римляните" (Tit, Liv., XLII, 21). В този смисъл военния
контингент, с който разполагал Филип едва ли е бил голям, което довело
до по-бързото му придвижване.
Ливий споменава, че след Медике (т. е. земите населявани от
племето меди), чиято северозападна граница се приема Осоговската
планина, македонската армия преминала "пущинаците" между Медике и
Хемус, т. е. тя не прониквала в земите на съседните дантелети, нещо което
Филип V сторил на връщане от Хемус.
Ако приемем, че през II век пр. Хр. дантелетите са населявали найобщо дн. Кюстендилски и Пернишки край, то македонската армия
вероятно се е отклонила в източна посока след Медике (Фол, Ал., 1975:6069). По кой път се е движил Филип V? Най-вероятно придвижването е
било по трасето на по-късния римски път от Стоби през Германия за
Филипи (отсечка на пътя Стоби-Сердика, отбелязан в Певтингеровата
карта) (Мешеков, Ю., 1989:177-196). Пътят вероятно е пресичал
Осоговската планина, минавал е през дн. Кюстендилски край и оттам,
според Й. Иванов, се е насочвал към Сапарева баня. От Сапарева баня
пътят е прехвърлял вододела между Струма и Искър при с. Сапарево и по
долината на р. Лъкатница е слизал при с. Говедарци. Вероятно е
продължавал по северните склонове на Рила планина и по долината на р.
Марица (Иванов, Й., 1906:25; Геров, Б., 1961:241-242).
Вече отбелязахме хипотезата, че Филип V едва ли е предприел
изкачване на Рила или Витоша предвид географските особености на тези
планини - алпийския характер на западните и северозападни склонове на
Рила и сходния релеф на Витоша на юг (Радунчев, Ж., 1988:11 ; Георгиев,
М., 1991:
). Вероятно царят е достигнал планински масив по горното
течение на р. Хеброс по път, по който през183 г., пр. Хр., т. е. преди 2
години, нахлул в бески земи идвайки от територията на дантелетите
(Тачева, М., 1997:271).
Ако приемем, че за седем дни Филип V е стигнал предпланините на
Хемус (вероятно някъде в Ихтиманска Средна гора), то изминалия път е
отговарял приблизително на сегашните 200 км, или армията му е
изминавала средно по 28 км на ден. Нека припомним, че според Тукидид
(11, 97, 2) разстоянието от Абдера до Истър добър пешеходец извървявал
за 11 дни, а от Бизантион до Леите и до Стримон - за 13 дни. Достигайки
склоновете на планината македоните "изминали без много трудности
ниски хълмове", но колкото по-високо се качвали, местността ставала все
по-гориста и често непроходима (Tit, Liv., XL, 22). На третия ден стигнали
върха на планината.
Тук няма да се спирам на политическите подбуди за похода и
ритуалните действия, предприети от Филип V и свитата му на планинското
било, но по всичко личи, че до този момент походът бил чиста
демонстрация на сила, без да забравяме смисъла на ритуалното изкачване,
на което ще се спра отново в тази глава (Христов, Ив., 1999).
Македонският цар достигнал района на горното течение на Хеброс, който
бил гранична или буферна зона между одрисите и бесите, които според М.
Тачева, обитавали и дн. Ихтиманска Средна гора, която е планинска връзка
с Рило-Родопския масив към Западен Хемус, (Тачева, М., 1997:272). В
случая използването на оронима Хемус от Тит Ливий илюстрира античната
традиция, той да препокрива части от Средна гора, останала анонимна в
изворите.
След "върха на планината" Филип V се отправил по пътища,
разположени северно от Витоша. Ливий казва, че македонската армия
опустошила земите на дантелетите, които били "съюзници" на царя и се
върнала в Медике като започнала да обсажда гр. Петра (Милчев, Ат.,
1959:362-363; Геров, Б., 1959:163).
Връщането вероятно е станало по пътя Сердика-Петра-Стоби, който
през римската епоха е бил маркиран със станциите Сердика-АслеяПауталия-Стоби (Мешеков, Ю., 1989:179-180).
Изложените дотук последователно събития през лятото на 181 г. пр.
Хр. навеждат на мисълта за дъгообразното преминаване на войската на
Филип V в земите по Горна Струма. С по-голям замах този начин на обход
бил заложен в тактиката на - придвижване на македонските владетели
Филип II и Александър Ш в земите на траките северно от Хемус през IV в.
пр. Хр.
След Хемус на запад и югозапад били разположени планините
Скард (Tit, Liv., XLIII, 20; Strab., VII, 10. дн. Шар планина), Пеонски и
Македонски планини (Strab., VII, 7, 4), Бертиск (дн. Богданска планина Кацаров, Г., 1921:
) и Орбелос. Страбон нарича Пеония "висока
планинска област", което означава, че т. нар. пеонски планини покриват
през I век пр. Хр. сравнително голяма група възвишения в югозападната
част на Балканския полуостров. Понятието "пеонски планини" за I хил. пр.
Хр. пространствено е динамично. Според едно старо мнение на Г. Кацаров,
старото илирийско име в областта се е запазило в дн. Малешево
(Малешевска планина), т. е. "планинска страна" (Кацаров, Г., 1921:3).
Hammond, Н. включва в понятието пеонски планини Черна и Козя планина
(Hammond, H. G. L., 1994:223-230). Проследената дотук динамика
в
орографските сборни наименования в областта се подкрепя и от
проблемите, свързани с локализацията на планината Орбелос. Под това
наименование Херодот разбира Беласица, за Диодор - Беласица и Пирин.
Помпоний Мела разглежда Орбелос като планини, подобни на Хемус,
Родопа и вероятно дн. Пирин. Страбон приема, че зад него се крият
планини на десния бряг на Струма заедно с Пирин, а при Клавдий
Птоломей сборното наименование отговаря на планините: Западна Стара
планина, Витоша, Верила, Плана, Кошевска, Лисец, Влахина, Малешевска,
Боздак, Беласица, както и планините на изток от днешната линия по
дължината на р. Моровица и Морава (Spiridonov, T., 1980:243-259).
Съществуването на общи наименования на планините във
вътрешността на Тракия от времето на Херодот до края на I-во хилядолетие
пр. Хр. показва слабото познаване на тракийските планини от страна на
старогръцките и римски автори. Най-общо тяхната представа може да бъде
резюмирана с описанието на Страбон, че планините "Бертиск, Скард,
Орбел, Родопа и Хемус" се простират по права линия чак до Евксинския
Понт (Черно море), образувайки по направление юг голям полуостров
обхващащ заедно Тракия, Македония, Епир и Ахая (Strab., VII, 10). Тази
фигура най-много подхожда на паралеограм (Strab., VII, frg. 10). Спорна
схема може да се приложи в изследването според писмените сведения на
Амиан Марцелин от IV в. сл. Хр. (Amm. Marc., XXI, 10.23). Римският
историк оприличава Тракия, на "полумесец и на хубаво изграден театър"
очертан от Хемус, Родопа и "хълмисти възвишения", които отделят Илирия
от Тракия.
Каква е орографската ситуация в северните и източни предели на
Тракия през Елинистическата епоха?
До средата на I в. пр. Хр. планините, населявани от т. нар.
севернотракийски племена остават анонимни в античната литература. Едва
със сведенията на Г. Ю. Цезар в "Записки за Галските войни" в
полезрението на военните наблюдатели попадат части от Карпатския
масив. Цезар споменава т. нар. Херцинска гора, която започва от
пограничните области на германските племена, следва по права линия
течението на р. Данубий (р. Дунав) и се простира до земите населявани от
даки и амарти (Caesar, Bell Call. bibri., VI, 25). Херцинската гора е позната
на гърците "чрез слуховете на Ератостен" с името Оркинийска гора (Caes.
B. b. VI, 25).
Благодарение на кратките сведения на Страбон научаваме името на
поредната свещена планина за траките - Когайон (Kogaionon) (Strab., VII,
3, 5), която била разположена най-общо, според географа, в земите на
гетите. Когайон е поредната тракийска планина със спорна локализация.
Според Ив. Венедиков и Д. Попов планината се е намирала в двуречието
на Прут-Серес (Венедиков, Ив., 1983:36-37; Попов, Д., 1990:
7). Редица
румънски археолози и историци са склонни обаче да търсят свещенния за
северно тракийските племена масив в района на Montz d' Orăstie (Istoria
Romanie, 1960:232-238; Daicoviciv, H., 1972:53-64; Daicoviciv, H., 1980:7175; Preda, C., 1987:5-10; Slusascha, D., 1989:219-224). В потвърждение на
тази хипотеза се изтъква концентрацията на светилища през I в. пр. Хр. в
планината Оръщей, образуваща голям религиозен център по времето на
дакийските
царе.
Името
на
планината
се
свързва
с
издигнато
куполообразно място (Tomaschek, W., 1980:89-91). И. Богдан локализира
планината в днешния масив Бихар, на север от р. Муреш (Bogdan, I., 1976),
но като цяло въпросът с точната локализация на Когайон остава нерешен.
В югоизточните предели на Тракия и през I в. пр. Хр. е позната
Свещената планина (Hieron Oros), която по думите на Страбон "се почита
от туземците и служи като крепост на страната" (Strab., frg. VII, 56).
Информацията вероятно се крие в по-стари сведения от времето преди
македонските походи в IV в. пр. Хр. срещу Тракия.
Разглеждайки писмените сведения за планинска Тракия от периода
V-III в. пp. Xp., трябва да отбележим, че имената на планините в
югоизточните предели на страната остават анонимни. Интерес за
изследването предизвикват спорните проблеми с името на дн. Странджа
планина. Според П. Коледаров то е с неизяснена етимология и има
пределинско формиране (Коледаров, П., 1984:21). Ал. Фол предполага, че
оронима произлиза от наблюденията върху горските масиви, които
извършват одрисите на десния (западен) бряг на Тунджа, в превод "оттам
Тунджа". Вероятно българите, добавя Ал. Фол възприемат оронима от
местното население, съхранило редица антични реликти, включително и от
ономастичен характер (Фол, Ал., 1991:445-446). Анализирайки сведението
на Псевдоскимнос, който изрично отбелязва, че в продължение на 700
стадия (около 120 км) от околностите на Бизантион се простира бряг
наречен Салмидесос, Ив. Венедиков и К. Йорданов приемат, че
Салмидесос е вероятното име на Странджа (Йорданов, К., 1991:366-367).
Името би могло да отговаря обаче на част от планината и то на
"познатите" области по крайбрежието (Фол, Ал., 1981:213-217).
*
*
*
Проследяването на етапите на усвояване на планините в Тракия
открива някои специфични особености, които следва да бъдат разкрити в
хода на изследването. Те могат да бъдат анализирани преди всичко въз
основа на археологическите проучвания. Налице е "регистрирането"
върху археологическата карта на планинска Тракия и в писмените извори
на слабо усвоени територии, където оскъдния брой археологически
паметници видимо контрастира на съседните територии от планината.
Примерите в това отношение могат да бъдат дадени с очерталия се
селищен микрорайон заключен на изток от горното течение на река Янтра,
на запад до началото на Еленските височини, на север в планините над гр.
Дряново, на юг до билото на планината.
Сравнително по-слабо усвоени през I хил. пр. Хр. са: районът по
южните склонове на Централна Стара планина; голяма част от Руй
планина; Витоша; Беласица; високите части на Рила, Пирин и Родопа.
Вероятно слабо заселени в края на IV в. пр. Хр. са някои гранични
планински райони в земите населявани с пеони. Ocнoваниe за подобна
хипотеза са сведенията на Диодор за македонския цар Касандър, който
помага на пеонския владетел Авдолеон, като заселва нахлуващите в
Пеония автариати в планината Орбел (Diod., XX, 19, 1; Iustin, XV, 2, 1-2).
Съществуването на слабо заселени зони може да бъде обяснено със
съществуването на буферни зони между отделните племенни територии,
както и с флористичните дадености на самите масиви. Така през V в. пр.
Хр. Тукидид споменава, че Керкине е необитаема планина между синтии и
пеони и добавя, че по времето на похода на Ситалк срещу пеоните, царят
на одрисите е преминал като е изсякъл гората (Thuc., I, 98, 1). Вероятно
през I хил. пр. Хр. големи планински масиви в Тракия са гъсто залесени и
трудно проходими, което обяснява и слабата заселеност в тях, но
същевременно е предпоставка тези зони да са източник на дървесинна
суровина и добри условия за лов на дивеч.
Освен за Керкине, Тукидид разказва и за друга "необитаема"
планина свързана с Родопа-Рила (Thuc., I, 96, 2; ИИТТ, 1981:282, с
бележки). Предвид географските особености на планината, това сведение
поставя въпроси отнасящи се до максималното височинно разположение
на отделни елементи на селищната система в планинска Тракия. Рила в
случая е необитаема вероятно поради големината и височината на
алпийския си терен. Настоящите археологически проучвания в Рила
показват, че крепостите са разположени в зоната до 1500-1800 м. н. в. при
максимална височина на върховете до 2925 м. (Попова, Ил., 1990:51-58).
Изключение правят укрепленията в околностите на вр. Остра скала (1979
м. н. в.) (Радунчев, Ж., 1988:140). Над този пояс в Рила съществуват
сезонни пътни артерии, но изключително трудни за преминаване,
включително и при летни условия (Колев, Н., 1977:9; Душков, Д.,
1982:63;68;147).
В Родопите при максимална височина на върховете 2191 м.
тракийски укрепления са регистрирани предимно до 1300 м. н. в.
(Димитров, Б., Ан. Ханджийски, 1988:59-88; Спиридонов, Т., 1992:7-23). До
приблизително същата надморска височина достигат и укрепленията в
Стара планина и Карпатите - 1400 м. н. в. (Велков, В., Зл. Гочева, 1971:52;
Христов, Ив., М. Иванова, Русева, Р., 1995:7-29; Попов, Ат., 1982) (вж.
Приложение, стр.
).
В Пангей укрепените селища, както бе споменато, са разположени
на височина до 600 м.
Максималната достигната височина при разпределението на
тракийските укрепления отговаря на географското разпространение на
рудни разработки и могилни некрополи в планината - 1100-1600 м. н. в.
(Черных, Е., 1978:48; Китов, Г., 1993:43; Лазић, М., 1989:61). Над тази зона
са регистрирани само сезонни пътни артерии и малък брой тракийски
светилища.
Приведените накратко примери показват, че планинска Тракия
съществува не усвоено пространство от 1600 до 2900 м. н. в. За попрецизен анализ на този процес на усвояване на планината обаче се
изисква по-задълбочен поглед върху характера на обектите (временни и
постоянни), който предстои да бъде извършен в следващата глава на
настоящето изследване.
От значение в случая ще бъде факта, че това пространство в
планината в зависимост от сезоните се увеличавало през зимните месеци и
зоната на сезонна неусвоена площ е спадала вероятно под 1000 м. н. в. във
всички планини.
Разглеждайки поселищната система в планините на Тракия е
необходимо да се спрем на кратко на отделните параметри на селищната
система (укрепления, селища, некрополи, култови места и др.). Акцентът
ще бъде насочен върху разнообразието на паметниците и спорните
въпроси относно тяхната функционалност и разположение.
Изглежда най-лесно локализираните тракийски паметници в
планинска Тракия са укрепленията. Както споменахме, за тяхната поява се
сочи къснобронзовата епоха, а след VIII-VI в. пр. Хр. те са повсеместно
изграждани в предпланините и по-високите части на масивите.
Към днешна дата тяхното проучване се осъществява предимно чрез
сондажни разкопки и теренни наблюдения, които позволяват да се състави
една първоначална представа за тяхното разнообразие.
Впрочем тази класификация плод на археологическите наблюдения,
съответства на различната терминология в писмените извори (хорион,
тюрзис, хорион метрополис, кастелум, опидум, тейхус и др.).
Сред проблемите при проучване на укрепените места в Тракия е
отсъствието на поселение от градски тип в планините, с изключение на
някои крепости цитаделна част в планината Оръщтией (Румъния),
представени от някои изследователи като пример за съществуването на
градски живот сред севернотракийските племена (Калоянов, С., 1991:84-86;
Daicoviciv, C., 1969:29-42; Daicoviciv, H., 1980:71-75).
Независимо от различията, свързани с начина на градеж,
разположение и заемана площ, появата на укрепленията може да послужи
за анализ на съществуваща организация. Според някои изследователи този
процес на засилено крепостно строителство е свързан с етническа
консолидизация и е крайният външен белег на нарастващи социални
разлики
в
тракийското
общество
(Спиридонов,
Т.,
1991:96-97).
Съществуването на единен замисъл и вероятно на организация при
строежа на укрепления е илюстрирано от наличието на т. нар. укрепителна
система на големи разстояния в планините. Тази укрепителна система е
плод на единна тракийска фортификационна концепция (Гочева, З.,
1980:56-65; Гергова, Д., 1986:13). Въпреки спорните въпроси, около
предложената от Зл. Гочева терминология за строежа на крепостите в
Тракия, днес все по-отчетливо теренните наблюдения потвърждават
наличието на система при тяхното разположение. В случая под система
трябва да разбираме визуална връзка между отделните укрепени хълмове,
очертаването
на
географски
"пояси"
при
тяхното
изграждане,
пространствена обвързаност със селища и некрополи и преди всичко добри
комуникационни връзки между самите укрепления.
Впрочем
редица
археологически
наблюдения
показват,
че
разположението на укрепленията е било тясно свързано и с охраната на
стратегически пътища преди завладяването на Тракия от Рим. Вероятно
тогава се изгражда и системата на разположение на високопланински
крайпътни станции около проходите (Митова-Джонова, Д., 1994:2-3;
Христов, Ив., 1998).
Добра илюстрация за наличието на укрепителна система в
планинска Тракия е разположението на крепостите в Северозападна
България (Фол, Ал., Т. Спиридонов, 1983:92-93), Ботевградския Балкан
(Гочева, З., М. Домарадски, 1974;45-54), Троянския Балкан (Христов, Ив.,
1998), района на Драгойновския рид - Мечковец в Родопите, района около
Нареченските бани и южно от Бачковския манастир (Колев, К., 1985:238259), планинската територия около Sarmizegetusa в Карпатите (Daicoviciv,
H., 1980:71-75), и др.
За съществуването на тракийска фортификационна концепция и
система говори фактът, че през късната античност paзположението на
крепостите служещи за възпиране на варварски племенни групи в Хемус
остава непроменено.
Сред сравнително слабо проучените компоненти на селищната
система в планините са надгробните могили. Въз основа на анализа на
географското им разпределение може да се твърди, че те преобладават в
предпланините и рядко се срещат на височина над 1000-1600 м. н. в. и
напълно липсват в изявените планински зони (Китов, Г., 1993:43).
Насипването на могилите е характерно за цялото хилядолетие
преди Хр. През ранножелязната епоха в ниските части на Родопите и
Странджа планина видът на гробното съоръжение е преди всичко долмена
и скалната гробница - битова и религиозна особеност, която отличава
планинското население на посочените райони от съседите.
Въпреки големия брой разкопани могили в планините все още е
трудно да се отговори на въпроса дали в процеса на тяхното изграждане от
планинските траки са съществували ритуални и конкретно практически
отлики от аналогичния процес на погребване на мъртъвците в могилите на
"по-ниските" части на древна Тракия. Напоследък в литературата е
изказана хипотезата, че полагането на мъртвеца върху античния терен и
затрупването на гроба с необработени камъни събирани от околността е
широко разпространен обичай в периода V-III в. пр. Хр. главно сред
траките в пред планинските и планински зони. Хипотезата се подкрепя с
примери от проучването на могили в Родопа и Софийско и Севлиевско
(Тотевски, Т., 1994:94), но предсто да бъде отстоявана с повече примери
Сравнителния анализ на топографското ситуиране на некрополите
от втората половина на I хил. пр. Хр. на някои планински райони на древна
Тракия (Хемус и Родопа) показва, че те са разположени в близост до речна
долина образуващи некропол и единични, локализирани по билните и
вододелни ридове извън населени места. Докато първата група могили са
тясно обвързани със селищата и пътните артерии, втората група на т. нар.
единични могили вероятно са маркирали границите на селищните
територии. Забелязаното групиране на малко на брой могили на едно място
е било съобразено от планинския характер на местностите, в които са
изграждани и принадлежността им към силно разпръснати махали
(Димитрова, Ал., Н. Гиздова., 1975:39-87).
Проучването на самите селища, е затруднено от "тънките"
културни напластявания на повечето еднослойни обекти. Този факт е
отбелязан в литературата и причините се търсят в скотовъдния характер на
стопанството на планинците (Фол, Ал., Т. Спиридонов, 1983:103). Той е
обуславял една по-голяма динамика в преместването на временни селища в
търсенето на по-добри условия за овцевъдство. Прието е в планините
дълготрайните селища да се свързват преди всичко с металургията или
изграждането на по-укрепени центрове, където са били съсредоточени поголеми части от племенните групи.
Както показват резултатите предимно от теренните проучвания
повечето от селищата в планинските райони са били разположени в
близост до водоизточник и по ридове и склонове ориентирани на юг и
югоизток (Гергова, Д., 1990:19). Въз основа на наблюденията на
повърхността може да се предположи, че в Родопа и Хемус преобладават
жилища от плет в състава на неукрепени селища. Отделни сгради са били
построени в пределите на укрепени хълмове (Домарадски, М., 1990;31;
Алексиев, Йорд., 1995:6; Христов, Ив., 1995:30-З6). До края на
хилядолетието редица пещери с широки хоризонтални галерии освен за
култови нужди са използвани като места за живеене. Като цяло в
планините не се срещат крупни селищни центрове като тези в долините и
равнинните райони на Тракия (Домарадски, М., 1990: 31).
Поредният слабо проучен елемент от селищната мрежа в
предпланините или тяхната периферия са тържищата. До известна степен
понятието е еднозначно с т. нар. емпории - средищни търговски центрове
създадени от гpъцките колонизатори по бреговете на Тракия и
вътрешността. Подобни центрове са познати от околностите на с.
Басраково (Благоевградско) (Димитров, Д., 1988:54-60; Paunov, Evg., D.
Dimitrov, 1996:191), емпорион Пистирос (с. Ветрен, Пазарджишко)
(Домарадски, М., 1995). Вероятно селища със статут на тържища са били
тези при гр. В. Търново (хълма Царевец-Трапезица и околностите)
(Домарадски, М., 1992:101) и подножието на крепостта Ряховец при гр. Г.
Оряховица (Църов, Ив., 1994:26-35). Броят на т. нар. тържища може да се
увеличи, ако допуснем, че известните импории от II-III век. са
функционирали като изявени търговски центрове и в Предримската епоха.
Вниманието което се обръща на тържищата в настоящата глава е
оправдано поради факта, че тяхното разположение в повечето случаи
бележи етапите и причините на "спускане" на планинските траки в
равнината с цел търговия (Данов, Хр., 1959:122). Те са били построени на
важни търговски кръстопътища и преди всичко на границата на равнината
с планината, а според някои автори и на границата между отделни
племена. Емпорионите от предримската епоха могат да послужат за
маркирането на границите на планинска Тракия с "равнината".
Досегашните изследвания показват, че разпространението на
светилищата в Тракия през I хил. пр. Хр. е преди всичко в планинските
райони и тяхното разнообразие отговаря на обособени зони с характерни
паметници. Една голяма група обекти наречена от, изследователите,
мегалитни обхваща Източните части на Родопите, Странджа-Сакарския
масив, Източните дялове на Стара планина Пангей (Delev, P., 1984).
Под мегалитни паметници изследователите разбират т. нар. тумули
(могили), долмени изомлехи, менхири, покрити галерии, жертвеници,
скални гробници и ниши, крепости строени от тежки каменни блокове без
спойка (Бончев, Г., 1901:42; Петков, Н., 1928:9-11; Мегалитите в Тракия,
част II, 9, 1982; Фол, В., 1993:9). Очевидно обаче терминологията за т. нар.
мегалитна култура, навлязла в науката още през средата на XIX век, не е в
състояние да покрие цялото разнообразие от култови места сред
траките(Clyn, D., 1983:149). Тук следва да добавим някои кръгли
светилища - календари от околностите на Sarmizegetusa (Никулице, И. Т.,
1987:178; Bobancu, S., C. Somoila, E Poenaru, 1980) светилища ограждащи в
кръг посредством каменен разсип отделни възвишения и върхове в
Родопите и Стара планина (Фол., В., 1993:60-61; Нехризов, Г., 1995;
Христов, Ив., 1997:8-10), пещери използвани за култови нужди в епохата.
Безспорно най-популярния вид тракийско светилище е това, разположено
по върхове (често скалисти) или край група скали, открояващи се от
околната среда. Освен тяхната популярност сред траките, друга характерна
черта е продължителното им използване от къснобронзовата епоха до
късножелязната (Domaradcki, M., 1994:66-96).
Къде са разположени светилищата в планината? Отговорът на този
въпрос не може да бъде еднозначен. В зависимост от вида и
функционалността култовият паметник може да бъде в центъра или в
непосредствена близост до селището, в пределите на укрепления или
отдалечен от тях, "покриващ" култовите нужди на няколко селища в
планината. Можем да допуснем, че процентът на селища без собствено
светилище е бил по-голям в планинските райони на Тракия в сравнение с
този от равнината. Една обособена група култови обекти, т. нар. скални
светилища са били разположени по острите билни части и върхове,
отговарящи на принципа на добра видимост (Кисьов, К., 1990:64-74). Може
да се отбележи и голямото разнообразие на заеманата от тях площ (на
места до 100 дка) (Domaradcki, M., 1994:97).
Забелязана е и закономерността култовите паметници в планините
да са разположени в близост до пътни артерии или в периферията на
селищните микрорайони вероятно с цел сакрално да маркират територията
(Христов, Ив., 1997:5-14).
В планинска Тракия култовите места са били основани по върхове с
височина до 1600-1800 м. н. в. (Velkov, V., 1972:44-74; Георгиева, P.,
1976:41-42; Лещаков, Кр., 1990:1-17; Кисьов, К., 1990:70; Христов, Ив.,
1997:8).
Територията на планинска Тракия е била прорязана от гъста мрежа
пътни артерии. Географският характер на изследваната територия е
породила и тяхното разнообразие: основни пътища по долините на Арда в
Източните Родопи, Муреш и Олт в Карпатите; сезонни във високите части
на планините; второстепенни обслужващи връзката селище-крепострудници и култови места често регистрирани от етнографски експедиции
(Спиридонов, Т., 1982:50-65; Спиридонов, Т., 1991:95).
За степента на проходимост на планините в Тракия показателен
пример е Стара планина, която в древността е била прорязана от около 20
ясно очертани прохода, през които са минавали пътища със стратегическа
значимост, и още толкова седловини, през които е било възможно, макар и
по-трудно, пресичането на планината по т. нар. "пътеки" (Ненов Т., Г.
Горчапов, 1987).
Трасирането на пътищата освен чрез крепости се осъществява и
чрез концентрацията на монетни находки и импортна продукция от
втората половина на I хил. пр. Хр. главно по северните склонове на
планината.
Споменатите проходи показват, че на всеки 26 км Стара планина е
могла да бъде пресичана пo oпpeдeлeни пътища, a нaвярно местното
планинско население е могло да преминава на всеки 13 км. Охраната на
тези проходи и по-малки седловини, по които е могло да се прехвърли
старопланинската верига, е била осигурена от укрепления, чийто брой
предстои да бъде уточнен. Само за южните склонове на Средна Стара
планина са известни около 30 укрепления, повечето използвани в
разглеждания хронологически период (Попов, Ат., 1982:32). Сходен брой
укрепления са регистрирани и по северните склонове на планината (около
40 крепости) (Христов, Ив., 1997).
Теренните изследвания показват, че Средна Стара планина
потенциално е могла да бъде премината средно през 14 км в зависимост от
атмосферни условия, сезон, вид на товарните животни. В този смисъл
прегледа на писмените сведения от античността предлага интересни данни
за сезоните, през които са водени военни походи в планините. Един от
злополучните походи на одриския цар Ситалк, според Тукидид, е проведен
при зимни условия, когато е принуден да се върне от Македония, поради
липсата на храни и лошо снабдяване (Thuc., II, 10, 1). През зимата на
170/169 г. пр. Хр. македонския владетел Персей предприема поход в
съседна Илирия и причината да напусне Македония, според Тит Ливий, е
дълбочината на снега, превърнала недостъпни планините откъм Тесалия
(Tit, Liv., XLIII, 18).
Суровите зимни условия са причината Попей Сабин да прекрати
покоряването на тракийските племена през 26 г. пр. Хр. в Хемус (Tac.
Annal. 4 51, 9).
Изключително тежко шест века по-късно е преминаването на
централната част на Хемус от византийския военноначалник Коменциол,
който без да води сражения дава много жертви от армията и обоза (ГИБИ,
1958:352-353).
Прегледът на запазените писмени сведения показва, че найуспешните военни походи на Балканите през I хил. пр. Хр. се провеждат
през пролетните и летни мeсеци. Пpимeритe ca с добре известните походи
на: Александър Македонски през пролетта, на 335 г. пр. Хр. (Arrian. Anab.,
I, 1), Филип V съответно през пролетта на 211 г. пр. Хр. и юли месец на
181 г. пр. Хр., когато успешно се изкачва на "върха на Хемус" (Tit, Liv.,
XXVI, 25-26).
Въпреки широката мрежа от пътища е необходимо да се подчертае,
че представената потенциална географска проходимост в планините е била
в своя максимум през малко дни в годината, предвид атмосферните
неблагоприятни условия в по-високите части на планината. Характерът на
терена в планинска Тракия е бил вероятно предпоставка и за по-затворена
поселищна и икономическа система през I хил. пр. Хр. Илюстрация на тази
хипотеза са находките на импортна керамична продукция и пътищата на
тяхното придвижване във вътрешността на Тракия.
Както е известно продуктите на керамичните ателиета в Атина,
Хиос, Тасос, Синопе, Родос, градовете по егейското крайбрежие
преминават предимно чрез сухоземните равнинни пътища по долините на
Марица, Тунджа и чрез посредническата роля на черноморските градовеколонии. Хронологически погледнато проникването на чернофирнисова
керамика например на север от Хемус закъснява с един век - края на IV в.
пр. Хр., като находките групирани предимно в дн. Североизточна България
показват, че пътищата за доставяне сред тракийските племена са предимно
от Западното черноморие и в по-малка степен през старопланинските
проходи
(Рехо-Бумбалова,
М.,
1986;
Божкова,
Ан.,
1988:25-33).
Аналогичен е процесът с разпространението и на метални съдове (хидрии,
ойнохоета и др.), произведени в Гърция през епохата (Archi bald, Z.,
1983:304-315).
Значително по-редки засега са находките от импортна керамика в
Централните и Западни части на Стара планина, както и в Родопите
(Домарадски, М., 1995:39).
Според И. Глодариу в периода IV-II в. пр. Хр. вносни предмети на
бита в земите на севернотракийските племена проникват главно от
черноморските колонии, но тяхното разпространение спира в района на
Карпатската дъга, поради препятствието на планината.
Това положение по същество не се променя и през II-I в. пр. Хр.,
когато в бита на планинците от Карпатите се използват керамични съдове,
характерни за VI-V в. пр. Хр. (Cladariu, L., 1972:46).
Историческата география на племената
в планинска Тракия
От времето на Тукидид до Тацит планинските траки са наричани
автономни, независими, което според Ал. Фол е политическо определение
на онези тракийски племена, останали независими спрямо одриското и
македонско царство (Фол, Ал., 1972:149). Други автори свързват термина с
одрисите (Parvan, V., 1982:33) или в по-добрия случай "независимите
траки" не се обвързват с конкретен етноним (Bruc, H., 1926:227).
Напоследък Н. Неделчев акцентува на някои важни извороведски
детайли, имащи отношение към разрешаването на един от найнепроучените въпроси на тракийската история - историята на онези
огромни територии на Тракия, които поради географските си особености
са останали извън подробното описание на античните автори (Неделчев,
Н., 1996:116-124).
Сред тези територии са земите населявани от планинските траки.
Според изследователя това население, което се ползва с авторитета на
независимо, определя характера на обществено-политически отношения на
Балканите благодарение на устойчивостта на своите племенни институции.
Тези институции на независимите траки били основани на конфедеративни
начала в онези райони, в които царската власт била призната номинално.
Началото на едно макар и кратко историко-географско изследване
на планинските племена в древна Тракия изисква едно задължително
уточнение. Преди всичко огромната територия, за която говори Н.
Неделчев попада в утвърдените географски рамки на изследването, т.е.
ядрото на тракийската диаспора в южнодунавските земи.
Половината от тази териротия е заета от компактна група
планински масиви и изключително стеснени граници на речните долини.
Това в голяма степен важи за планините в западната част на Тракия,
където 20 планински масива създават впечатление за една цялостна
планинска област свързана на изток със Стара планина и Родопите, а на юг
с Шарпия, Боздаг, Кушница и Чалдаг. (Гълъбов, Ж., 1948:1-10; Георгиев,
М., 1991:21-26; Николов, В., М. Йорданава,1997). С изключение на
високите Рила и Пирин, чиито субалпийски и алпийски релеф затруднява
поселищните процеси, планините на юг от Стара планина създават
оптимални условия за биологично оцеляване и стопанско развитие на
населението в древността. Доминиращият географски фактор върху една
обширна област в древна Тракия е теоретична предпоставка нейното
население да бъде наречено от античните автори "планинско", а добрите
възможности за защита в планината и "независимо".
Най-ранното споменаване на независими тракийски племена
срещаме при Херодот, който пише за сатрите, живеещи по "високите
планини, покрити с разнообразни гори и сняг". Те запазили своята
политическа независимост, поради характера на традиционните си селища
(Hdt., VI, 111, 1). Сатрите владеели прорицалището на Дионис, което се
намирало на най-високата планина и било обслужвано от рода на бесите.
Със сатрите Херодот свързва и планината Пангей, в която, заедно с
пиерите и одомантите използват златните и сребърните рудници (Hdt., VI,
112, 1). Самото име сатри означава "свободниЧ и покрива в голяма степен
населението на редица планински масиви (Сарафов, Т., 1974:177). Със
сатрите някои автори свързват ореските, чието име се среща само по
монетите сечени в Пангейската зона и е идентично с термина "свободни"
(Leek, W., 1836:213; Златковская, Т. Д., 1967:147-158). Според Златковская,
Т. Д. ореските са стояли в центъра на вероятен военен съюз между
южнотракийските племена през VI-V в. пр. Хр., обединяващ племената на
дерони, едони, бисалти, тинтеи, ихни, леи и др.
Центърът на този съюз се е намирал в Пангей, където сатрите
(орески) са владеели богатите сребърни рудници.
Споменатите в текста на Херодот беси се срещат като етноним и в
по-късни епохи с различни пространствени локализации в Тракия. Според
Ал. Фол, те са от царско-жречески род на прорицатели в известното
светилище на Дионис (Фол, Ал., 1997:188), което се е намирало
в
Родопите.
Редица автори са склонни обаче да локализират бесите в поредица
от високи планини в Тракия. Идеята води началото си от В. Томашек,
който свързва етнонима с Хемус, Родопа и Орбел. (Tomaschek, W., 1982:7374).
Напоследък М. Тачева подкрепи тази насока в изследванията,
допускайки, че бесите са населявали земите по горното течение на Хеброс,
а след 310 г. Ихтиманска Средна гора и западните части на Хемус (Тачева,
М., 1995:9-15).
Вероятно планински траки са и т. нар. от Херодот "горни траки",
които живеят до изворите на Струма (Hdt., 8,115).
След Херодот подробни сведения за независимите тракийски
племена представя Тукидид при описанието на известния поход на
одриския цар Ситалк срещу македоните през 429 г. пр. Хр. Сред
племената, които участвали в похода, освен тези населявали равнините
между Хемус и Родопа, Ситалк повикал и "мнозина независими траки",
които са мечоносци и се наричат дии (Thuc., I, 19, 1). Вероятно
старогръцкият историк е правил разлика между планински и равнинни
племена (Фол., Ал., Т. Спиридонов, 1983:116). Самите дии изглежда са
населявали не само Родопа съгласно една забележка в античния текст, че
"повечето от тях живеят в Родопа" (Thuc., I, 96, 1).
За втори и последен път диите се споменават в "Аналите" на Тацит
по повод въстанието, което те вдигат заедно с одриси и койлалети през 21
г. срещу римската окупация в Тракия (Tac. Anal., III, 38).
Освен диите, на които ще се спрем отново, в средата на V в. пр. Хр.
в периферията на одриското царство са водили самостоятелен политически
живот и други тракийски племена - трибали, "северните траки" отвъд
Стримон, които обитавали равнината (панеи, одоманти, дрои и дерсаи),
част от пеоните, които не били под властта на одрисите (Thuc., I, 98, 1; I,
101, 1).
Следва да добавим, че когато Ситалк преминавал планината
Керкине, "мнозина от независимите траки го последвали без да ги кани за
грабеж" (Thuc., I, 98, 1).
Какво е географското разположение на тези независими племена?
Според Т. Спиридонов панеите препокриват старото наименование на
агреаните в близост до Пангей (Фол, Ал., Т. Спиридонов, 1983:78).
Споменатите дерсаи имали родство с дероните и населявали земите
по горното течение на р. Ангиста (Влахов, К., 1968:140-146).
За дроите e установено по езиков път родство с дерсаите, а за
одоманите се предполага, че са населявали западните склонове на Пангей,
където владеели част от рудниците в планината (Фол, Ал., 1975:74; Фол,
Ал., Т. Спиридонов, 1983:117-119). Изброените дотук "северни траки отвъд
Стримон", погрешно свързани от Тукидид с равнината, навярно са
останали
независими
от
времето
на
военното
обединение
на
южнотракийските племена с център планината Пангей, за което стана дума
по-горе.
По-трудно обаче можем да определим характера на онези
"независими" племена, които са се присъединили към армията на Ситалк,
след като той напуснал собствените си владения. Ако приемем, че Керкине
отговаря на група планини в югозападната част на Балканския полуостров
и имайки предвид планинския характер на местността, в която се движела
Ситалковата армия до гр. Добер, от чиито "височини" се готвила да нахлуе
в Македония, споменатите независими племена последвали Ситалк, също
са били планински. Тези независими племена навярно са част от споменати
от Херодот "горни" траки, които населявали земите по горното течение на
Стримон (Hdt., 8, 115).
По-предпазливо може да се свържат споменати от Тукидид
трибалски независими племена като планински, понеже определението е
преди всичко с политически характер и отговаря на сравнително слабото
познаване на Тукидид на племенните обединения на север от Хемус. Без
излишна тенденционалност обаче може да се допусне, че в групата на
независимите трибалски племена са влизали и тези обитавали планинските
склонове на Хемус или естествената планинска граница на Софийското
поле, където навярно намерил смъртта си одриския цар Ситалк, а Филип II
бил ранен през 339 г. пр. Хр. и загубил обоза си след похода срещу скитите
(Фол, Ал., 1975:12).
Според една хипотеза на М. Домарадски събитията около
сражението на Александър III с траките в Хемус през 335 г. пр. Хр. са
станали в западните части на планината северно от новооткрития
емпорион Пистирос (Домарадски, М., 1995:34). Според изследователя в
текста на Флавий Ариан се споменават "въоpъжени мъжe oт eмпopиитe"
(емпopити) и независими траки по върховете на Хемус (Arr. Anab., I, 1;
Кацаров, Г., Д. Дечев, 1949:300, бел. №9). М. Тачева допуска, че емпориите
били разположени в периферията на одриското царство (Тачева, М.,
1997:272).
През IV в. пр. Хр. подробни сведения за планинците откриваме в
историческите съчинения на друг виден представител на гръцката
историопис - Ксенофонт. Авторът подробно е описал преминаването на
гръцките наемници след битката при Кунакса през земите на планинските
племена таохи, дрили, кардухи, холиби (Xenoph. Anab., IV-VII). B тези
земи били изградени системи от укрепления, а някои от изброените
племена "изкарвали прехраната си с копаене на желязна руда", други като
кардухите "живеели по планините, били войнствени и не се подчинявали на
царя" (Xenpoh. Anab., III, 3).
Ксенофонт описва като планинско население и тините, с които
воюва през зимата на 400/399 г. пр. Хр в дн. Странджа планина. Нарича ги
"траки планинци" и споменава особености в облеклото им, което ги
предпазвало от студа - шапки от лисичи кожи, дълги до коленете хитони и
наметала (Xenoph. Anab., VII, 4). Предводителите на тези траки били
"възрастни мъже и както се твърдяло, най-влиятелни от планинците"
(Xenoph. Anab., VII, 4).
На Ксенофонт дължим кратки бележки за т. нар. "независими от
царе тракийци" живеещи в съседство с градовете от Халкидския съюз
(Xenoph., Hell. V, 2, 11-43). Cвeдeниeтo се отнася за 379 г. пр. Хр. по време
на войната на съюза със Спарта. Историкът добавя, че въпросните траки
притежават голяма военна сила и контролират златните мини на Пангей.
За приблизително същата област се отнасят по-късните сведения на
Флавий Ариан за началото на похода на Александър Македонски в Тракия
през 335 г. пр. Хр. Както е известно, македонският владетел започва своя
поход от Амфиполис и навлиза в тази част на Тракия, която е обитавана от
т. нар. "независми траки" (Arr. Anab., I, 1). От анализа на текста става ясно,
че областта на независимите траки е обхващала голяма планинска
територия: на юг Пангей, на северозапад долината на Места, на запад
планината Орбел (Беласица), на север до Хемус, където Александър бил
посрещнат отново от "независими" траки.
Извършеният дотук преглед на запазените писмени сведения за т.
нар. независими, автономни траки показва, че термините са приложими
като характеристика предимно за планинското население в Тракия извън
границите на Одриската държава, и Македония. Понятията са в обръщение
в литературата от времето на Херодот до Ариан, но се свързват със
събития от 480 г. пр. Хр. (походът на Ксеркс в Европа) до 335 г. пр. Хр.
(сблъсъкът на Александър III с независимите траки на север от Амфиполис
и Хемус).
В края на разглеждания хронологически период сведенията за
планинското население на древна Тракия са останали в историческите
съчинения на Страбон и Тацит. Освен бесите, които според римския
географ Страбон, населяват по-голямата част от Хемус - "от началото на
македонските и пеонски планини чак до реката Стримон живеят
македони, пеони, някoи от планинските траки" (Strab., VI, 7, 4). По реда
на изброяването тези планински траки отговарят на споменатите от
Херодот и Тукидид независими племена по горното течение на Стримон
(Hdt., 8, 115; Thuc., 9, 98, 1).
Твърде "упорити" и водещи по височините на планините "суров
живот" са представени от Тацит траките, с които се сражавал римскиян
военоначалник Попей Сабин през 26 г. сл. Хр. (Tac. Anal., IV, 46).
Сведението се свързва с последните борби на траките с Рим. Тацит
изрично пише, че "те били свикнали да се покоряват дори и на царете си
по желание, а и когато пращали войски назначавали свои предводители и
воювали само със съседните народи" (по Кацаров, Г., 1913:36-38).
Прекият сблъсък на римски военни части през I в. пр. Хр. - I в. сл.
Хр. с планинските траки е причината етнонимичната картина в планините
на Тракия да стане по-пълна. Тя е допълнена с нанасянето върху целият
Родопски масив и горното течение на Места от запад на изток на
известните от Кл. Птолемей стратегии: Дросике, Дресапаике (Dresapaike),
Бенике, Бесике, Койлетике, Самаике, и Корпилике (Фол, Ал., 1975:72-86).
В техните граници благодарение на писмените сведения на Страбон
и Плиний Стари се появяват имената на голям брой планински племена.
Така например от беската племенна група са познати племенните
разклонения на дигери, бени, пирогери, другери, кени, хипсалти, корпили
(Strab., VII, 48; Plinius, Nat., hist. IV, 11, 43; Геров, Б., 1959/60:153-407;
Геров, Б., 1967:3-96; Геров, Б., 1969:3-46; Фол, Ал., 1975:72-86;
Мегалитите в Тракия, 1982:87-88).
От II в. сл. Хр. са сведенията за покоряването на племето артакии по
южните склонове на Хемус от М. Л. Крас. Информацията е достигнала от
"Римската история" на Дион Касий (Dio. Cass., L, 123, 2-27).
Освен артакиите, които се локализират най-общо в планинската
област между Кабиле и по-късния Никополис ад Иструм в текста на Д.
Касий се споменават съседни на племето траки, които "не били подчинени
от римляните и създавали непрекъснати размирици в областта".
Вероятно сведенията се отнасят за анонимни тракийски племена в Хемус,
но появата на етнонима артакии илюстрира племенното разделение в
планината по подобие на Родопа.
За последен път планинските траки се споменават от Амиян
Марцелин и Йорданес по повод военните походи на М. Лукул през 71 г. пр.
Хр. в Тракия. Освен бесите, в изворите откриваме и планинското
население около Хемус, наречено на името на планината - хемимонтийци
(Haemimontanos) (Amm., Marc., XXVII, 4, 11; Sord. Rom., 219-222). През
римската епоха името на планинските беси става нарицателно за траките
въобще.
Какво е тяхното обществено развитие? Очевидно то трудно може да
бъде проследено само на базата на писмените извори. Участието на някои
от тях, какъвто е примерът с диите, като наемници в армиите на перси,
атиняни и одриси, предполага една стегната вътрешна организация.
Противопоставянето на махайрофо-рите дии по време на Ситалковия
поход в Македония на останалите независими траки показва, според Н.
Неделчев, качествено различен състав в армията (Неделчев, Н., 1996:118).
Според изследователя споменавания от Тукидид факт, че едни от тях
участвали поради обещана заплата, а други последвали одриския цар
доброволно, показва сложна и организирана племенна структура способна
дa реглaмeнтиpa нaемническите (в това число и чисто финансови)
отношения с чужди владетели.
3а социалното разложение сред планинските траки съдим от
оскъдните писмени сведения за техните предводители. При тините, с които
Ксенофонт воювал в пределите на Странджа "най-влиятелни от
планинците" били "възрастни мъже" (Xenaph., Anab, VI, 4). От изворите
научаваме имената на двама от предводителите на бесите -Рабокент, който
управителят на провинция Македония Пизон погубил с измама (Cic. In
Pis., 34-35) и Вологес "тракиeц от племето беси, жрец на Дионис", водач
на голямото тракийско въстание против римляните от 11 г. пр. Хр. (Dio
Cas. Liv., 34, 5-7).
Диите, за които споменава Тацит, заедно с койлалетите и одрисите
"се заловили за оръжие под предводителството на различни началници, но
еднакви по своята незнатност" (Tac. Anab., III, 38).
Отново от Тацит научаваме, че въстаналите траки през 26 г.
"назначавали свои предводители и воювали само със съседните народи"
(Tac. Anab., IV, 46). Единият от предводителите на това въстание бил
"Динис човек стар и от дълга опитност, запознат с римската сила и
милосърдие" (Tac. Annal., IV, 46-51). В разказа на Тацит откриваме имената
и на други двама предводители - Тарс и Турес, които имали собствени
отряди (Тодоров, Ив., 1995:29-32). В описанието на римския историк
следва да разгледаме и други детайли, които допълват сведенията за
обществената организация на планинското население на древна Тракия.
Прави впечатление, че самочувствието на траките, готови да се
противопоставят на римските военни части, се основава на две важни
особености. Първата е, че имат собствено оръжие ("желязо" в по-стари
преводи - вж. Кацаров, Г., 1913:36) и многобройни крепости съградени по
върховете, които били предпоставка за "трудна, тежка и кръвопролитна
война" (Кацаров, Г., Д. Дечев, 1949:276).
Въпросите свързани с развитието на рудодобива, пътно и крепостно
строителство в планините на Тракия взаимно се допълват и този факт е
отчетен в научната книжнина (Фол, Ал., Т. Спиридонов, 1983:90-93).
Прави впечатление, че в районите с рудни разработки съществува
сложно изградена система от укрепления, в които се открива шлака,
пътеки водещи до металообработващи центрове и ателиета за метални
предмети.
Според J. Heinz рудодобивът означава политика от най-висок ранг,
изискваща висока степен на организация и често е повод за военни
конфликти (Heinz, J., 1982:145-171). Подобна организация е в основата и
на добре защитена планинска територия с крепости, за което внушава
разказа на Тацит. Изграждането на системата от укрепления може да
послужи, както споменах вече за анализ на обществени процеси, защото
изграждането предполага организация, а такава се създава в продължение
на столетия (Спиридонов, Т., 1991:96-97).
Вероятно няма да е пресилено крепостите в планината да се смятат
за крайния външен белег на бързонарастващите социални различия и на
засилена
роля
на
господстващата
върхушка
като
фактор
за
държавообразователен процес.
Както
стана
ясно
от
коментара
на
писмените
извори,
представителите на тази върхушка били както опитни воини, така и жреци.
Определенията, че били "незнатни по произход" (Tac. Annal., III, 35) поскоро може да се свърже с тенденциозен подход в римската литература
противопоставящи периферните варварски общества на цивилизационните
центрове в Гърция и Рим.
С
напредъка
на
археологическите
проучвания
в
различни
планински масиви в Тракия се открива голям брой богати по своя произход
погребални дарове и случайни предмети. Отделни златни и сребърни
накити сполучливо се вписват в групата на т. нар. владетелски инсигнии,
които паралелно функционират като атрибут на владетеля в равнината
(Попов, Д., 1989:43-47; Венедиков, Ив., 1991:5-17).
Примерите са многобройни и тук ще се спра само на най-известните
образци на тракийското ювелирно изкуство, открити в Родопите, Стара
планина, Карпатите. Сред тях са бронзовите култови брадвички от Тетевен
и Рилския манастир (Китов, Г., 1979:13-19), златни обеци и бронзов
наколенник от Асеновград, злaтeн пpъcтeн oт Глoжeнe (Тетeвeнcкo),
бронзови обеци от с. Хвойна (Смолянско), златни гривни от с. Скребетно
(Г. Делчевско) (L'ordes cavalieres Thraces, 1987:№174, 225-226, 302, 416,
451), златни накити oт с. Големани (В. Търновско) (Цъpов, Ив., Илчева, В.,
1992:52), златни гривни и обеци от с. Г. Желязна (Троянско) (Миков, В.,
1950:146-156). Тук трябва да добавим и редица накити и култови предмети
от благороден материал открити в Западните Карпати (северно от средното
течение на р. Муреш) (Никулице, И. Г., 1983:126).
Изброените паметници на тракийското изкуство, открити в
планините, могат да послужат за анализ на социално разложение сред
планинците. От друга страна, независимо от чисто утилитарното
предназначение, тези предмети имат и ритуална стойност. Повечето от тях
са изработени от благороден метал с богата иконография и представят т.
нар. царска идеология в древна Тракия, намираща своето приложение и
сред обществото на планинските независими траки (Маразов, Ив.,
1992:143-156).
В контекста на казаното дотук следва да допълним анализа върху
археологическия материал и с наблюдения върху монетите на тракийските
племена от V-IV в. пр. Хр., които се определят като знак за определена
държавност.
Тракийското племенно монетосечене е представено с различни
номинали сребърни монети сечени в т. нар. Пангейска зона от племената
дерони, едони, бисалти, орески, тинтеи, ихни, зеели, леи, на владетеля
Мозес и някои неизвестни племена (Димитров, К., 1992:73-75). Близките
иконографски и стилови белези, посочени в литературата, говорят за
хомогенност на цялата група. Според Т. Златковская тази хомогенност е
свързана с военно-политическо обединение с център Пангей. Твърде
вероятно е племената да са били свързани и с почитането на култа към
Дионис.
Сред повечето анонимни владетели на изброените по-горе племена,
контролирали успешно през VI-V в. пр. Хр. планинските масиви в
югозападната част на Балканския полуостров, срещаме имената на двама
тракийски владетели - Мозес и Гета.
Познати са от сребърните монети, сечени от бизалтите (или
крестоните - Waggoner, N. M., 1983:9; Юрукова, Й., 1992:23) и едоните.
Идеята за царската власт на владетеля Мозес е закодирана в аверските
изображения на октодрахмите с характерно представен кон и застанал до
него ездач, държащ две наведени към земята копия. В конкретния случай
освен коня, като царска инсигния сполучливо се вписват двете копия
познати, като завършителен етап на владетелската инициация (Маразов,
Ив., 1992:358).
Бисалтите са от групата на южнотракийските племена покривали
освен равнината на запад от долното течение на Струма, но и планинските
масиви на Богданска планина, (Дисорон) и вероятно източните краища на
Беласица (Фoл, Ал., Т. Спиридонов, 1983:73). От Херодот научаваме, че по
време на похода на Ксеркс в Тракия бизалтите имали цар, който ослепил
шестимата си синове, които не изпълнили заповедта му да не се
присъединяват към армията на персите (Hdt., VII, 116). Като предводител
на бизалтите е известен и някой си Карис, който ги повел на поход срещу
Кардиа (Athen., XII, 520-d-f).
Монетосеченето на едоните е засвидетелствано с окто-драхмите на
Гета, с изразителните аверсни изображения Хермес-Арес с пентасос на
главата, застанал прав зад гърбовете на два вола, с копие в ръка (Юрукова,
Й., 1992:23). Надписът върху тях "Гетас цар на едоните" е официален
документ, разкриващ, cпoрeд T. Злaткoвcкaя, гoлeмитe политически
амбиции на неизвестния в други извори владетел (Златковская, Т., Д.,
1971:197-198). През V в. пр. Хр. е известен от изворите и едонския цар
Питак и неговото семейство (Thuc., IV, 107; Фол, Ал., 1972:104).
С едоните следва да свържем земите по долното течение на
Стримон и Пангей, понеже Есхил смята, че Пангей е синоним на Едонска
земя (Фол, Ал., Т. Спиридонов, 1983:76).
Тук няма да се спирам върху иконографията на монетите от
останалите изброени в текста племена. Безспорно е, че те подкрепят
хипотезата за останалата в повечето случаи анонимна царска власт сред
племена, които освен като обитаващи равнината, можем да определим и
като
планински,
поради
непрестанния
стремеж
да
контролират
територията и суровините на югозападните планински масиви на
полуострова.
Завършвайки анализа на обществената организация на планинските
траки през I хил. пр. Хр. ще се спрем и накратко, на въпросите свързани с
появата и функцията на споменатите владетели-жреци сред траките.
Според една стара провокация в литературата трудностите и
тайните в процеса на рудодобива и металолеенето са заставяли останалите
жители на областите с рудни залежи да гледат на ковачите като на
магьосници (магове) - (Граев, Б., 1977:14). Тази репутация на металурзите
като опасни магьосници се дължала на властта на огъня и особено магията
на металите (Eliade, M., 1938:85-123). Твърде вероятно сред планинските
траки по подобие на редица древни общества да е съществувал табу върху
железните предмети (Фрейзър, Дж., 1984:285-286) или пък те да са
служили като свещенни предмети, какъвто е примерът с железния
магнетит използван по времето нa мистериите на остров Самотраки (Фол,
Ал., 1990:127-128; Фол, Ал., 1991:249-250).
Макар и спорни, представите за тези жреци сред планинските траки
се подкрепят и от археологически паметници - различни по вид двойни
брадви, открити в тракийските земи, имащи стойност на култови предмети
симво-лизиращи властта на своя носител (Попов, Д., 1989:57). Сред
известните находки, в планините са: двойните брадви от селата Стола и
Кръвеник (Севлиевско) (Милчев, Ат., Н. Ковачев, 1971:45-57); брадвите от
околностите на гр. Тетевен, Врачанските села Чомаковци и Каменно поле;
околностите на Рилския манастир (Китов, Г., 1979:13-17). Открити на
различни места тези култови предмети свидетелстват за присъствието на
тракийски владетели-жреци в обществото на планинските жители в
периода VIII-VI в. пр. Хр. (Попо, Д., 1988:58; Фол, Ал., Ив. Венедиков, Ив.
Маразов, Д. Попов, 1981:91-95).
За силно развита жреческа институция говори и съществуването на
голям брой постоянни култови места (светилища), свързани с определен
материален култов апарат (Вебер, М., 1992:361) по цялото протежение на
Родопа, Странджа, Хемус и др. планини в Тракия.
Трудният достъп до повечето от скалните светилища и техните
разнообразни архитектурни елементи са били предназначени вероятно
само за малцина - жреците от I хил. пр. Хр. (Попов, Д., 1989:167).
*
*
*
Изследването на историческата география на планинска Тракия
през I хилядолетие пр. Хр. откроява ограничено познаване на тракийските
планини от страна на старогръцките и римски историци и географи.
Анализирайки писмените извори, този факт проличава при очертаването
на орографски зони, за които наситеността на сведения в различните
периоди на хилядолетието е неравномерен. Очевидно най-подробна
картина в разположението и големината на планинските масиви може да се
състави за линията Родопа-Пангей-Олимп. Зоната е контактна и привлича
икономическите интереси на гръцките полиси, македонските и тракийски
владетели около сребърните и златни рудници в Пангей и Дисорон.
Сравнително по-слабо познати остават тракийските планини във
вътрешността на Тракия на запад от Родопите и на юг от Хемус. Една
трета географска зона обхваща северните части на полуострова, където
едва през Елинистическата епоха и I век сл. Хр. изпъкват неясните контури
на Карпатите. Нанасянето на очертанията на отделните масиви върху
картата на древна Тракия е затруднено от наличието на редица сборни
ороними, които "поглъщат" в себе си по няколко отделни масива. Тази
ситуация е динамична и често изчезването на дадено наименование е
съпътствано с поява на друго. За историческата география ще останат
анонимни голяма група масиви, които в ново време са обособени отделно с
конкретни наименования.
При работата с писмените сведения за тракийските планини, т. е.
това което е представено чрез погледа на "чуждия" наблюдател проличава
схематичното
разположение
върху
тракийското
прос-транство
в
хоризонтален и особено във вертикален план. Географската локализация
на всеки отделен масив зависи от споменатите в текстовете хидроними и
етноними за, неговите пpeдели, тенденция водеща до неточност или общ
план на разположение, заради спорните въпроси около локализацията на
редица племена и някои реки.
Що се отнася до описанията на подробности за планините в
надморска височина трябва да отбележим почти пълната липса на такива с
изключение на сведенията на Теофрас (Theoph. Hist. plant. V) и Аристотел
(Arist. De anim. hist. B, 31-500) за флората и фауната на някои планини,
кратката характеристика на билото на Хемус у Плиний Стари (Plin. Nat.
hist. IV, 1, 40-50), описанието на ниските части на Родопите у Апиан (App.
Civ, 4, 26) и др.
Доколкото можем да съдим от запазените ороними, които в една
значителна част ca, с тракийски езиков произход, в cтaринните названия на
планините се крият най-често означения като: планина, височина, хълм,
рид, връх, било, скала, камък, гора. Планините на Тракия най-често носят
имена характеризиращи някой техен най-отличителен белег (Георгиев, Вл.,
1977:35-38). Една от реконструираните тракийски думи за планина е
berga(s) (височина, бряг, планина). Сравнително по-точно понятие
означаващо
планина
навярно
е
било
Kiris
(Keiris)
запазено
в
наименованието на пещера в Западен Хемус (Dio. Cass., LI, 23, 2-27;
Дуриданов, Ив., 1976:39).
Опитът да се състави една пълна историко-географска картина на
планинска Тракия се базира на комплексния анализ на групата писмени и
археологически
извори,
поради
фрагментарната
и
често
неточна
информация в писаната история.
Резултатите от този подход в изследването, както и многобройните
археологически изследвания представят един сложен и същевременно
неравномерен процес на усвояване на планините, чийто преломен момент е
вероятно в средата на хилядолетието, когато техническите умения за
преработка на суровините (рудни залежи, дървесина, пасища) са нараснали
и тракийските племена покриват редица масиви на Балканския полуостров.
Стремежът да се овладее обширното планинско пространство е
продиктуван в известна степен и от факта, че по-ниските части на
планината предоставят сигурност и възможност за биологично оцеляване
на племената. В този смисъл трябва да се отчетат и възможните
благоприятни климатични дадености на Балканите през I хилядолетие пр.
Хр., които позволяват на отделни групи от тракийските племена да
разгърнат една специфична селищна система, чиито компоненти (крепости
и култови места) достигат в разположението си до 1600 м. н. в. В
границите на тази жизнена среда, се изгражда сложна връзка от пътни
комуникации обслужващи селища, некрополи и укрепления. Впрочем
изграждането на укрепленията е подчинено на единна фортификационна
система, която в редица случаи (какъвто е примера с крепостите по
северните склонове на Хемус, Родопа, югозападните райони на Карпатите)
е плод на държавна политика.
Под чий контрол са тези укрепления? На одриските, гетски,
македонски владетели или на отделните планински царе? Комплексният
анализ на изворовия материал показва, че укрепленията в древна Тракия
преобладават в пределите на т. нар. "независими", "автономни" траки. Зад
тези понятия, които не са ангажирани етнически, стои преди всичко
планинското население на Тракия. Въпреки трудностите да се проследи
неговото обществено развитие изворите позволяват да се разкрие едно
достатъчно организирано общество разполагащо със силен военен
потенциал, базирайки се в някои случаи на наемнически отряди и преди
всичко на силно контролирана територия от споменатите укрепления. Сред
планинските траки с авторитет са се ползвали отделни предводители и
жреци, но социалното разслоение в тяхното общество е илюстрирано от
богатите гробни находки, мoнeтите на техните племена, подсказващ
наличието на владетелска институция. Анонимността в повечето случаи на
владетелите в планините е компенсирано с известията в литературата от
края на хилядолетието на отделни жреци.
За съществуването на многобройно жреческо съсловие говори и
наличието
на
голям
брой
светилища
в
планината.
Досегашните
изследвания показват разположение изобщо на тракийски култови места в
разглеждания хронологически период преди всичко в планинските райони.
Този факт освен от археологическите наблюдения е подкрепен и от
писмените сведения, съдържащи се в старогръцката и римска литература
синтезирани по думите на Макробий, че орфическата религия е
изповядвана в "светилища разположени в планинските недра" (Macr. Sat.,
I, 38).
Въпреки всички трансформации в религиозния живот на траките,
светилищата в планинска Тракия запазват своята духовна мощ на
политико-религиозни центрове през всички периоди на епохата на насетне.
Тази устойчивост е белег на една консервативна планинска култура,
чиито параметри предстоят да бъдат анализирани в процеса на
изследването.
III. ГЛАВА: Модели на планински тип развитие в Тракия
през I хил. пр. Хр.
(Централен Хемус - Източни Родопи - Южни Карпати)
Проучването на планинския вариант на тракийската култура
означава да се анализира процесът на адаптация на племената към
определена географска среда. Подобен изследователски подход теоретично
е обоснован въз основа на стореното в културната екология (Стюард, Дж.,
1997:20-28; Гиърц, Кл., 1997:51-54; Салинс, М., 1997:56-60).
Изследването на посочения процес предполага анализът да бъде
насочен към параметрите на историческото пространство (време, земя,
динамика на селищно развитие, икономика и политика). В увода бе
посочено, че подобно мащабно изследване за всички планински масиви е
непосилно, а и изворовата база не позволява такъв размах. Общ план на
процеса на адаптиране и усвояване на планините през I хил. пр. Хр. може
да бъде реконструиран от историко-географското проучване в предишната
глава.
Едно прецизно допълнение към историческата география на
планинска Тракия е предложената концентрация на изследователските
усилия към определени планински микрорайони. Това означава да се
работи с определени модели на планински тип развитие. Моделите са
система от географски, екологични, технически, икономически, социални,
политически и демографски елементи, които остават постоянни за дълъг
исторически период и се променят с бавни темпове.
По подобие на т. нар. "културни ареали", те са изградени от
еднотипни механизми на поведение на населението, които са присъщи за
строго определена зона характеризираща се с еднообразна околна среда
(Стюард, Дж., 1997:22).
В настоящата глава от изследването за основен модел може да
послужи територията заключена между горните течения на реките Вит и
Янтра, на юг до билото на Централна Стара планина. Крайните резултати
от неговото изследване ще да бъдат съпоставени с характерни особености
на района на Източните Родопи и земите по северните склонове на
Южните Карпати. Изборът на моделите е свързан с планински области с
различен географски и културен ландшафт:
Ш
Добре изразена планинска среда и климат, открито било
на Средна Стара планина, удобен за заселване през всички епохи, северен
макросклон за разлика от южния на планината;
Ш
Нископланинският
релеф
на
Източните
Родопи,
изпъстрен с широки долини, отделени помежду си с къси проломи и
стръмни склонове;
Ш
Високо, компактно било на Южните Карпати с изразен
алпийски релеф на редица върхове до 2500 м. н. в. и силно разчленени
речни долини на север, образуващи удобни за заселване екологични ниши.
Подреждането на моделите в посочения ред илюстрира централното
място, което заема Хемус (Стара планина) в ядрото на тракийската
диаспора и маркира нейните югоизточни и северозападни
орографски
граници посредством моделите от Източните Родопи и Южни Родопи.
Изследването на даден модел се осъществява по две пространствени оси - хоризонтална и вертикална, т. е. в усвояването
пространството в надморска височина, което е от първостепенна важност
за изучаването на планински райони. Процесът на усвояване на
планинското пространство в границите на определен модел може да бъде
реконструиран при анализа на параметрите, плътността и динамиката на
селищната мрежа. Подобен подход в българската хуманитаристика е
сравнително нов и затруднен от липсата на точни сведения за
демографските процеси в древна Тракия. Успешно методът на изграждане
на модела на селищната мрежа по българските земи е приложен за Късното
Средновековие от Цв. Георгиев (Георгиев, Цв., 1996:31-56; в по-широк
аспект вж. Шилов, В. П., 1975:5-17; Pomian, Kr., 1988:109-136; Doorn, P.,
1993:35-51; Бойков, Ю. Н., 1994:29-42; Мелетински, Ел., 1995:293-301;
Цивиян, Т. В., 1990:64; Burkhart, D., 1979; Burkhart, D., 1989).
В конкретният случай трудностите могат да бъдат ком-пенсирани
от сондажни и цялостни археологически проучвания на обектите в
планините, а там където липсват такива въз основа на теренните
наблюдения. При тази постановка е необходимо да се допълни, че
крайните резултати при изследването на моделите са зависими до голяма
степен от първоначалния етап на археологическите проучвания - теренния
обход (Домарадски, М., 1980:22-31). В този смисъл трябва да бъде взет под
внимание"подвеждащия" за датиране и определяне характера на обектите
подемен
археологически
материал,
открит
на
самата
земна
повърхност.Регистрирането на нови археологически обекти и отразяване
реалното състояние към днешна дата на вече известните, позволява
крайните резултати при изследване на поселищната система в границите
на моделите да бъдат променени при редовни археологически разкопки.
Успехът на предложения вид изследване зависи от съпоставка с
резултатите от изследването на други модели, което би способствало за
успешно проучване на планинска Тракия.
Централен Хемус
Територията между Вит и Янтра отговаря на съвременния физикогеографски ареал - Централен Предбалкан (Средна подобласт на
Предбалкана) (Георгиев, М., 1991:241-252). На юг тя включва северните
склонове и билни части на Централна Стара планина. Изследваната
територия се характеризира с планински и ниско-планински релеф.
Прорязана е от сложна долинна мрежа, към която се привързани добре
обособени котловини, ридове и планини. От запад на изток тук се редуват
планините: Лисец (1073 м), Лествица (1355 м), Васильовска (1490 м),
Останалата преобладаваща част на Средната подобласт на Предбалкана е
представена от платовидните изражения на Микренските височини (847 м)
и рида Стражата (788 м). В непосредствена връзка с полупланинските
възвишения са и долините на реките Вит, Oсъм, Видима, Росица и Янтра.
(Георгиев, М., 1991:247).
Ясно изразената планинска част на територията обхваща северните
склонове на Стара планина. Тази част на Стара планина се отличава с
високо, компактно, верижно било, което притежава изразено западноизточно протежение. Тук се намират и едни от най-високите върхове на
планината, Паскал (2029 м), Булуваня (2024 м), Вежен (2198 м), Амбарица
(2166 м), Купен (2169 м), Костенурката (2035 м), Жълтец (2227 м), Ботев
(2376 м), Равнец (2021 м), Триглав (2276 м) и др.
Всред високите над 1700 м н. в. върхове на Централна Стара
планина билото се понижава при напречни и леснодостъпни седловини,
които обуславят оформянето още в древността на проходи, през които ще
минават сезонни пътни артерии. Такива са проходите: Рибаришки,
Троянски (1526 м), Русалийски (1520 м), Ясенски/Химитлийски (1770 м),
Шипченски (1200 м). Тук следва да добавим и някои второстепенни
северни хребети, които се свързват със сравнително лесно проходими
участъци от главното било на планината: района на вр. Ушите (1637 м) и
Демиркапия; районът на вр. Кръстците (2034 м), вр. Амбарица, Курт хисар,
Курткая (1652 м).
Така представения географски район притежава някои особености,
които в хода на изложението следва да бъдат отбелязани.
На фона на цялата изследвана територия се открояват отделни
географски микрорайони обособени от релефа на околните планини и
хълмове. Пример в това отношение може да бъде даден с Тетевенския край
(долината на Бели Вит), затворен от високите планински ридове на
Васильовската, Лествица и Златишко-Тетевенска планина. Следва да
отбележим и долинното разширение на реките Бели Осъм и Видима в
горното течение, където околния хълмист терен подчертава изолираността
им.
При оформянето на географските граници на територията, която ще
послужи за модел на планински тип развитие за определена епоха, е
необходимо да бъде направен кратък преглед на почвите, флората,
природните ресурси и на местата удобни за развитие на компактни
селищни системи. Тук разбира се трябва да се отчетат допустимите
климатични и екологични изменения, настъпили през последните две
хиляди години, както и трудността те да бъдат отчитани през определени
интервали от време.
В низинно-равнините и котловинно-хълмистите земи, малкия
наклон на релефа, неговата малка надморска височина и широка
достъпност и заедно с благоприятните пoчвeнo-климатични условия
спомагат за развитие на земеделие, пътна мрежа и селищни системи. В
пределите на нископланинския релеф териториално природните ресурси са
с по-наклонена топографска повърхнина и се отличават с по-голяма
надморска височина. Естествено е да се очаква те да са по-слабо заселени и
по-дълбоко и трудно достъпни. Тук е малък или липсва делът на
обработваеми земи, както е и значителен обхвата на горските площи.
Всред
природните
богатства
в
пределите
на
Централния
Предбалкан следва да се отбележат: черните въглища с юрска възраст
около с. Лесидрен, с. Г. Желязна, железните рудни находища по горното
течение и притоци на р. Черни Осъм и района на с. Чифлик и др. От
значение са и тъмносивите пясъчници за строителен материал особено в
по-дебелите и по-ненагънати комплекси. Примери могат да бъдат дадени с
каменоломните при троянското село Ломец и околностите на гр. Трявна.
От голямо значение за развитието на грънчарството в различни
исторически периоди се неокомските мергели, от изветряването на които
се формират грънчарски глини. Най-голяма концентрация от тях има в
Троянския край, където по традиция се развива керамичното производство.
Следва да бъдат отбелязани кремъчните находища в централната част на
Микренските възвишения (Батън) и обилното водно богатство на района
(Бончев, Г., 1941; Пенков, Игн., 1973:91-97).
Що се отнася до почвената покривка в обсега на Предбалкана, то
трябва да подчертаем нейното генетично отражение на преобладаваща
карбонатна геоложка основа на умереноконтиненталния и континентален
климат. В разглежданите територии преобладават сивите горски почви и
техните подтипове. В по-високата част на Предбалкана са разпространени
сивите горски почви. За тяхното образуване, освен различния състав на
почвообразуваща основа, важна роля са изиграли по-хладния климат, пообилните валежи и влаголюбива букова горска растителност. В ниския
пояс на северните склонове на Стара планина са разпространени сиви
горски почви, които постепенно преминават във височина в светлокафяви,
за да достигнат билните части в типично планинско-ливадни почви.
За нуждите на изследването на модела на планински тип развитие
по северните склонове на Централен Хемус-Стара планина е необходимо
да се въведат отделни физико-географски единици на земите в надморска
височина както следва:
0 - 600 м - низинно-равнинен и хълмист пояс;
600 - 1000 м - нископланински;
1000 - 1600 м - среднопланински;
1600 - 2000 м - планински;
над 2000 м - високопланински.
Изследваната територия обхваща около 2580 кв. км.
От тях 10% спадат към низинно-равниния пояс. В ниската планина
са разположени 35% от земята, а в среднопланинския пояс - 40% и
планински пояс - 8%. Над 2000 м н. в. са разположени едва 7%.
Тези наблюдения показват, че изследваната територия принадлежи
към зоната на ниския и среднопланински пояс.
Разглежданият регион не е избран самоцелно или само под
внушението
на
опознатите
географски
особености.
За
дълъг
хронологически период той е обособен чрез локализацията на тракийски
племена, елинистически и римски административни единици, нанесени на
картата на древна Тракия между реките Вит и Янтра.
Терминът "Предбалкан" или "предпланини" липсва в сведенията на
античните автори. От гледна точка на историческата география земите на
север от Хемус до идването на римляните през I век пр. Хр. можем да
свържем с упоменаването на отделни хидроними, с чиято помощ
локализираме, макар и за кратки периоди, тракийски племена.
За разглежданият регион етнонимичната картина придобива ярки
очертания едва към V век пр. Хр., чрез перото на Херодот. Гръцкият
историк допълва сведенията на Хекатий и Хеланик и помества в земите
между Ятрис (Янтра), Ноес (река край Свищов) и Артанес етнонима на
кробизите (Hdt., IV, 49). Следващата река, спомената от Херодот, е Ескус
(Искър), което дава възможност да локализираме Артанес (по реда на
изброяването) с река между Осъм и Искър (Спиридонов, Т., 1983:80).
Впрочем проблемът за това локализиране остава, тъй като след I в. сл. Хр.
Осъм и Вит се назовават с имената Азамус ("каменна река") и Утус
(Георгиев, Вл., 1977:249). Западната племенна граница, ако тя изобщо
съвпада с етнонимичната, остава разтеглива и намира допирни точки с
разположението върху картата на Тракия на трибалските племена.
След Херодот кробизите се споменават едва в III в. пр. Хр. В десета
книга на "Тракийска история" атинския историк Филарх казва, че "цар на
тъй наречените кробизи станал Исант, който по разкош надминавал
всички свои съвременници. Той бил богат и красив" (Athen., XXII, 536 d).
Изказаното в литературата мнение, че сведението на Филарх за богатия
кробизки цар Исант трябва де се свърже с дн. Североизточна България, е
само предположение. Атинският историк пише своята история в III век,
когато липсват сведения за друга локализация на кробизите и навярно те
водят самостоятелен политически живот по подобие на съседните гети и
трибали (Фол, Ал., Т. Спиридонов, 1983:114). Впрочем тези бележки могат
да бъдат подсилени чрез коментара на открития археологически материал
в областта, наблюдения които спомагат за културно-историческото
обособяване на разглежданата от нас територия в границите на I хил. пр.
Хр.
През 1975 г. Ал. Фол предлага хипотезата, че районът ОсъмЛуковит на север, до Тетевен-с. Градница на юг, образува правоъгълник,
който се смята за племенното ядро на тракийското племе мизи
(респективно кробизите - вж. Фол, Ал., 75:34; Фол Ал., 1977 ;Tacheva, M.,
1982:31-49). Авторът отбелязва, че посочената от Птолемей стратегия
Усдицезика за Централна Северна България отговаря на получената по
археологически път област.
Една карта на находките със златни и сребърни съдове, използвана
от М. Тачева за датиране на съкровището от Рогозен, допълва
археологическите граници на проучването (Тачева, М., 1987:6). В нея са
посочени (съкровищата от Луковит, Тетевенско, Владиня, Радювене,
Александрово, Летница, Градница. Картата може да бъде допълнена с
находки от: сребърна фиала от Васильово, златен пръстен от с. Гложене
(Фол, Ал., 1975:33), златни гривни и нагръдник от с. Г. Желязна (Миков, В.,
1950:146), сребърни накити от с. Орешак (Тотевски, Т., 1988:13), златни
обеци от с. Бериево (Фол, В., 1993:36).
Изброените дотук паметници на тракийското изкуство се датират
V-III в. пр. Хр. Те илюстрират започналите през първата половина на
хилядолетието
държаво-образувателни процеси в земите на север от
Хемус. Допустимо е богатите гробни находки от Ловешко по косвен път да
се свържат с могъщия владетел Исант или сроден, останал неизвестен,
династически дом. За разглежданият регион се свързва и името на
тракийския владетел Пастрок. живял през II век пр. Хр. Името му е
изписано върху две сребърни купи от съкровището от с. Бохот, Плевенско
(Теодосиев, Н., 1991:44-45).
През елинистическата епоха в разглежданите територии настъпват
промени, ясно доловими чрез миграциите на племена на изток и походите
на келтите от северозапад. Скимнос локализира въпросните кробизи в дн.
Североизточна България (Кацаров, Г., Д. Дечев, 1949:144). Клавдий
Птолемей счита, че те населяват брега на Понта "в източната част на
Мизия" (Кацаров, Г., Д. Дечев, 1949:350). Изместването нa кробизите на
изток трудно може да бъде доказано чрез натиска на келтите. Според Ив.
Венедиков, една от техните групи воюва с трибали и гети, но е отблъсната
и по път, който не е уточнен, тя преминава в Южна Тракия (Венедиков,
Ив., 1956:17).
Проблемът с локализацията на племенната общност на кробизите
през Елинистическата епоха отстъпва място на въпросите свързани с
териториалното деление на Одриското царство (неговата периферия) и
оформянето на новите административни единици в Тракия - стратегиите.
Споменатият вече римски географ Клавдий Птолемей съобщава за Западна
Тракия и Дунавската равнина имената на три стратегии: Сардике,
Усдицезике, Селетике (а по-късно и Рюсике). Посочената от Птолемей
стратегия Усдицезике за централна Северна България отговаря на
получилата се по археологически път област между Осъм-ЛуковитТетевен-Градница (Фол, Ал., 1975:33). Според Г. Кацаров Усдицезике се е
простирала между реките Вит и Янтра (Кацаров, Г., 1930:78).
Три от предполагаемите граници на племенната територия на
кробизите немогат да се очертаят точно: Западната, при която е спорно
локализирането на Артанес (река между Осъм и Искър), източната (около
Янтра) и северната. Това се дължи не само на фрагментарните писмени
сведения, но и на самата структура на всеки племенен съюз или
протодържавна организация. Устойчивостта в отсядането на кробизите или
на тези, които обитават територията след III в. пр. Хр., трябва де се търси
на юг към Централния Предбалкан и самата планина, за която Ариан е чул,
че живеят автономни траки.
От резултатите на теренните обхождания и археологически
разкопки става очевидно, че проучваната територия е разделена на
микрорайони
със
свой
икономически
облик,
поселищна
система.
Очертаването на тези райони, които остават безименни с изключение на
запазените тракийски селищни имена, с първостепенна задача при
изследването на даден модел на планински тип развитие. Микро-районите
са обособени от релефа и техните, макар и относителни териториални и
хронологически граници, са в основата на предложения метод на
изследване. Показателите за това райониране са концен-трацията на
открити селища, некрополи, укрепления и пo-значими археологически
находки в тях. В следващите редове ще представим стореното в тази
насока
и
допълним
Приложение, стр.
районирането
в
по-прецизни
граници.
(вж.
)
1. Първият по-значим микрорайон в северното подножие на
Централен Хемус е в района на днешния град Троян, земята в източното
подножие на Васильовската планина, на запад до селата Орешак и
Гумощник, на север до с. Ломец (Христов, Ив., l995:69-78). Откритите
селища и картираните некрополи и тракийски крепости са резположени в
близост едни до други по протежение на реките Бели Осъм и Черни Осъм и
съседните билни възвишения. Характерно за посочената територия са
гъстите поселения около трасето на бъдещия римски път Виа Траяна,
която вероятно обяснява и поселищната прием-ственост през римската
епоха. От околностите на гр. Троян в с. Г. Трапе на изток са известни две
колективни находки на бронзови монети от времето на Филип II и
Александър III Македонски (Христов, Ив., 1998). От същата епоха в
околностите на с. Ломец са описани две колективни находки на драхми на
Александър Македонски и тетрадрахми от о-в Тасос (Мушмов, Н.,
1925/26:321; Мушмов, Н., 1932/33). Западно от селото е намерена
непубликувана сребърна фиала (Фол, Ал., 1975:33). Тези находка заедно с
откритите в процеса на проучване на тракийски могили: сребърни накити
от с. Орешак, бронзови съдове и накити от селата Патрешко и Терзийско
датират периода на икономически разцвет V-III в. пр. Хр. (Тотевски, Т.,
1991:3-24).
Разглежданият микрорайон обхваща приблизително 240 кв. км. В
него могат да бъдат обозначени около 20 по-големи могилни некропола, 9
тракийски укрепления и останки от селища, култови паметници
концентрирани в околностите на с. Орешак. Разстоянието между тези
археологически комплекси не надвишава повече от 3 км, което още един
път подчертава характера на микрорайона.
2. На изток от течението на р. Осъм и северните склонове на
Васильовската планина, до Микренските височини в долината на р. Вит на
запад можем да очертаем втори микрорайон. Тук релефът улеснява
задачата ни, а богатите археологически находки го подчертават. Центърът
на този микрорайон вероятно е бил около дн. с. Г. Желязна. Три километра
югоизточно от него се намира пещерата Топля с многопластов културен
пласт от праисторията до новожелязната епоха (Христов, Ив., 1995:69-77;
Сираков, Н., Сиракова, С., И. Гацов, С. Иванова, 1982:4). При теренни
обходи в долината, през която протича едноименната река, са забелязани
следите на няколко селища, по-голяма селищна могила, находища на
кремъчни сечива в могилен некропол.
В самото село през 1940 г. е разкопана могила, в която са намерени
златни гривни и нагръдник (Миков, В., 1930/31:153). Цялостната датировка
на могилния инвентар е V-IV век пр. Хр., а споменатите предмети могат да
бъдат тълкувани като инсигнии на властта на местен тракийски
предводител. Интерес в околностите на селото предизвиква употребявания
и до днес топоним "Линзипар", който въпреки различните етимологични
обяснения, намира връзка с тракийската глоса "пара".
Това понятие, означаващо село, представлява приблизително
скромно убежище на част от племето с постройки от плет и дърво без да
бъде укрепявано (Фол, Ал., 1981:93).
В границите на микрорайона следва да отбележим една находка от
36 варварски имитации на тасоски тетрадрахами от съседното Старо село
(Тотевски, Т., 1992:32).
По протежението на северните склонове на Васильовската планина
са известни около 5 тракийски укрепления и две в района на Микренските
височини. Изхождайки от котловинния характер на територията следва да
допуснем концентрацията на селища под нивото на сегашния язовир
"Сопот", а функцията на споменатите укрепления да е била за убежище в
случай на опасност на населението в равнината, Микрорайонът с център с.
Г. Желязна има две важни особености. Тук от значение са били рудни
находища във Васильовската планина, кремъчното находище в района на
Батън и лесните комуникационни връзки на областта на запад с района на
Луковит и изток с долината на р. Осъм. В сегашни представи и мерни
единици територията е обхващала около 260 кв. км.
3. Земите по течението на реките Бели и Черни Вит. Този
микрорайон е изолиран чрез ограждащите го на юг склонове на Стара
планина, на запад Лествица и Лисец, на изток и север Васильовското. Тук
са открити едни от най-ранните образци на владетелски инсигнии
символизиращи властта на владетеля-жрец. В насипа на надгробна могила
в околностите на гр. Тетевен е открита бронзова култова брадвичка,
украсена с пластично изработени животински глави (Попов, P., 1930:27;
Попов, Д., 1989:57). Сходна на нея с неизвестен произход се съхранява в
Националния исторически музей, като стиловите щ белези подсказват
място на откриването щ, близко до това на първата (L'Or. Des cavalier
THRACES, 1987:131). Брадвичката от Тетевен се датира за VII век пр. Хр.
Пет столетия по-късно ще датираме и златен пръстен с изображение на
конник с развята мантия, открит в надгробна могила до с. Гложене (Фол,
Ал., 1975:33). Находката недвусмислено показва устойчивостта на
владетелската институция във времето. Очевидно в Тетевенско, ако съдим
по изброените находки, се е намирал един от центровете на политически
живот в Хемус. Това предположение се подкрепя и от редицата
археологически находки произлизащи също от разкопаните насипи на
могилите. Следва да отбележим: сребърна фиала и гърне, бронзови съдове
от вр.Трескавец до Тетевен (Герасимов, Т., 1963:277); бронзови апликации
със зооморфни изображения от м. "Панталей" (Тетевен) (Герасимов, Т.,
1950:254); бронзови съдове от Гложене (Герасимов, Т., 1977:22); сребърна
торква от с. Черни Вит и др. Както в Троянско, така и тук датировката на
по-значимите
археологически
находки
е
V-III
в.
пр.
Хр.
През
елинистическата епоха вероятно региона се оформя като самостоятелна
административна единица, ако се съди по надписа от с. Български извор (II
в. сл. Хр.), в който се упоменава региона Дуптензиум, принадлежащ към
Сердийкийската стратегия (Геров, Б., 1980:5-173).
Благодарение на проучванията на Ив. Велков и Т. Герасимов днес
могат да бъдат локализирани около 16 могилни некропола и 4 тракийски
укрепления. В западната част на микрорайона е разположена известната,
благодарение на разкопките на В. Велков и Зл. Гочева, тракийска крепост
Чертиград (Велков, В., Зл. Гочева, 1971:52). Укреплението е било
населявано в продължение на столетия, а в централната му част е
съществуваЛо скално светилище. Районът по горното течение на Вит
обхваща около 340 кв. км., като географски е разделен чрез планината
Лественица на два подрайона. Центърът трябва да се търси в околностите
на дн. гр. Тетевен и с. Гложене, където са открити най-значимите
археологически паметници и където са разположени естествено пътищата
за връзка с равнината на север.
4. В източната част на изследваната територия следва да отбележим
още два микрорайона.
Първият
обхваща
котловинните
места
заключени
между
Микренско-Севлиевските височини на север, на юг до Черни връх и
Черешките, на запад до селата Врабево и Дебнево, а на изток до р.
Стражата. Характерни черти на територията са концентрация на равнинно
разположени
селища
с
поселищен
континюитет
от
енеолита до
късножелязната епоха. По подобие на останалите райони укрепените места
(осем на брой са разположени по високите хълмове на север и юг. Найголемите могилни некрополи тук са при селата Дебнево, Ряховците,
Столът, Хирево и гр. Севлиево. От този микрорайон са известни две
зидани гробници с правоъгълен план, датирани за IV в. пр. Хр. - с. Столът
(Севлиевско) и с. Велковци (Габровско) (Ковачев, Н., 1972:30; Койчева, К.,
1995:61-62). Територията обхваща около 210 кв. км.
Вторият микрорайон на изток и пети за цялата територия е
концентриран около севлиевското село Кръвеник. Географската му
обособеност е подчертана с ограждащите го височини на вр. Острец, вр.
Черешките, северните склонове на Стара планина, а на изток горното
течение и притоци на р. Росица. Вероятен център трябва да се търси в
околностите на дн. с. Кръвеник, където са картирани 88 надгробни
тракийски могили и разкопана зидана правоъгълна гробница с погребение
на жена от IV в. пр. Хр. (Ковачев, Н., 1972:30). На запад от селото, на вр. Г.
Острец, е разположена една от най-големите тракийски крепости в Стара
планина, проучвана от екип под ръководството на Ат. Милчев (Милчев,
Ат., 1957:502-525). Планинският характер на местността очертава
неголемите размери на района - 60 кв. км.
Очертаването на изброените микрорайони в северното подножие на
Хемус зависи от елементите и плътността на селищната мрежа с
подчертано влияние на околния релеф. Що се отнася до географския
фактор следва да допълним някои особености.
Ниската степен на концентрация на открити селища, могили и
укрепления съвпада с високите планински части или вододелни ридове и
плата между отделните микрорайони. Примерите, изразени на картата или
наблюдавани на самия терен, са убедителни. Освен високите ридове на
Васильовската планина, Лествица и Лисец, съществена разделителна зона
се забелязва по ридовете спускащи се от вр. Жълтец в посока м.
"Новоселски поленици" и с. Велчево разположено на р. Видима. Този рид
отделя микрорайона около горното течение на р. Осъм чрез естествена
пътна артерия пресичаща в билната част Стара планина на юг към
долината на р. Струма. На изток от нея следва малка котловина (около 24
кв. км.), заключена на юг от планината, на север от възвишенията Черни
връх (1199 м н. в.) и Черешките (1065 м н. в.), а на изток от вр. Г. Острец
(1033 м н. в.). Необяснимо за сегашния етап на изследването остава
фактът, че тук в долината на р. Видима липсват или са единични
археологическите находки и лесно забележими могили или укрепления.
Наблюденията не са плод на слабата проученост на района и в случая
процесите тласкали селищното развитие не са зависели само от
географския фактор, предвид удобната за заселване и земеделие
котловина. Подобни "разделителни зони" между микрорайоните са
съществували както показват теренните наблюдения по горното течение на
р. Росица и Лопушница.
Примерите показват значението на т. нар. "вътрешни граници" (по
терминологията на А. Люис) - гори, блата, реки, считани за най-важни в
селищното развитие на дадена географска зона (Lewis, A., 1958:476;
Салинс, М., 1997:57).
Микрорайонирането в пространствено отношение представлява
един завършен вид на центрове с концентрация на селища и значими
находки от втората половина на I хил. пр. Хр. Тук особена роля играе
проучването на могилните некрополи и датировката на изкопания
погребален инвентар - основен в отчитането на отделните етапи на
поселищното развитие през I хилядолетие. Можем да допуснем, както
сочат находките от селата Гумошник, Гложене, Хирево, Г. Желязна,
Столът, околностите на гр.Троян и Тетевен, че тази пространствена схема
не е била по-различна в началото на желязната епоха.
По утвърдени вече представи микрорайоните и по северните
склонове на Хемус след VI в. пр. Хр. отговарят на следната
административна схема: коме (село) - комархия (група от села) - хора
(група от комархии) - стратегия (Фол, Ал., 1970:161). Някои от изброените
елементи вече присъстват на политическата карта на древна Тракия с
конкретни имена. В стара Европа този порядък е съответствал на едно или
няколко близко разположени села, свързани помежду си, които заедно са
определяли границите на социални единици и зоните на ловни полета,
залежи от природни богатства, пътища и жилища. В тази система никоя
човешка група не е могла да просъществува, ако не е наброявала, според
Ф. Бродел, по-малко от 400-500 индивида (Бродел, Ф., 1992).
Тук е мястото да се подчертае, че характера на микрорайоните
предполага добри възможности за развитие на всички аспекти на древното
стопанство - земеделие, скотовъдство, занаяти свързани с използване на
суровини от планината. Развитието на микрорайоните зависи от
разстоянието между село и пазар, село и укрепление (в случай на
опасност), посоки и вид на търговските и военни пътища. Тези особености
налагат да проследим подробно характера на откритите селища, видове
укрепления и функции, видове пътища и тяхната охрана, търговския
трафик и неговите посоки, облика на култовите места.
1. Селища. За вида им съдим по откритите на повърхността
археологически материали (керамика, жилищна мазилка и строителен
материал). Групирани са около стари пътища (м. "Калеешкото",
околностите на с. Ломец и гр. Троян, с. Дебнево, гр. Севлиево и др.) и
крепости - с. Калейца, с. Балабанско, с. Дамяново, гр. Априлци, в близост
до река или долчина с течаща вода. В по-високите части на планината,
където удобните за заселване места са ограничени, селищата са били
разположени на тераси с южно изложение или плата, заобиколени от
високи хребети. Както показва приложената карта (вж. Приложение, стр.
) в зоната над 600 м н. в. често се забелязва групиране на
селище и некропол в непосредствена близост. Разположените на повече от
5 км едно от друго тракийски укрепления вероятно са обслужвали няколко
селища, без това да означава, че центърът на селищната агломерация
трябва да се търси зад крепостните стени. Една от характерните черти на
селищата в равнинните места на територията (долината на Видима и
Росица) е, че те са разположени в близост едно до друго и са възникнали,
ако съдим по керамичния материал, не по-късно от меднокаменната епоха.
С намаляването на надморската височина се скъсява разстоянието между
селищата, което показва, че броят на населението в котловините е бил
голям.
Според
сондажните
археологически
разкопки
и
теренни
наблюдения в някои крепости съществували примитивни жилища (с.
Васильово, с. Калейца, гр. Априлци., м. Батън), а до края на I хилядолетие
продължават да се използват пещери с удобни хоризонтални галерии пещерата "Топля" (с. Г. Желязна), Моровица (с. Гложене) (Христов, Ив., М.
Иванова, Р. Русева, 1995:7-14; Христов, Ив., 1995:30-35; Милчев, Ат.,
1957:502-525).
Въпреки слабата проученост на селищата по северните склонове на
Хемус, можем да предложим обща схема на тяхното разположение и вид.
Заемали са площ от 2 до 4 декара, без да бъдат укрепявани, с естествен
водоизточник. В пределите им се откриват битова керамика за съхранение
на житни храни, хромели, тежести за стан, глинени прешлени за вретено,
разнообразни кремъчни сечива, шлака от желязна руда, която илюстрира
бита на обитателите им. Откриваната фрагментирана керамика преди I хил.
пр. Хр. и римската епоха показват ограничената възможност за промяна
мястото на заселване, особеност зависеща както от релефа, така и от
етническия облик на населението. Изглежда колибарския характер на
селищата се запазва като консервативна форма столетия наред и през
следващите епохи.
2.
Централни
места.
Темата
за
"централните
места"
е
разработена задълбочено в географската и историческа литература (Льош,
Авг., 1959; Christaaller, W., 1962; Toubert, P., 1973:205; Харвей, Д.,
1974:113; Спиридонов, Т., 1996:46-48).
В поселищната система това са селища с ясно изразени
икономически възможности, които в процеса на своето развитие се
привръщат в политически центрове сред околните "периферни селища". В
земите на древна Тракия някои автори наричат подобни места "хорион
метрополис" поради факта, че те са укрепени, служат за резиденции на
местни владетели, и предпоставят заселване на голям процент от
населението в близост до крепостните стени (Спиридонов, Т., 1979:16).
Централните места в изследвания модел на планински тип развитие
са маркирани симтоматично въз основа на локализирането на по-значими
укрепления,
заемащи
концентрация
на
стратегическо
селища
или
място
могилни
около
пътни
некрополи
артерии,
около
тях,
археологически находки в пределите на открити селища, които могат да
бъдат възприети като владетелски инсигнии.
При очертаването на микрорайоните, централните места се
картират в границите от 400 до 700 м н. в. Същевременно силно
разпръснатия характер на селищата и ролята на вътрешните, естествено
оформени природни граници предизвикват съществуването при някои
райони на повече от едно централно място. Като пример може да бъде
посочен първия разгледан микрорайон с централни места крепостта при с.
Калейца, околностите на бъдещата римска крайпътна станция Состра (с.
Ломец), вероятно околностите на дн. Троянски манастир, където са
концентрирани
тракийски
светилища.
Връзката
между
посочените
центрове е осъществявана посредством развитата пътна мрежа в региона.
При останалите микрорайони централните места се разполагат
отново в близост до пътища, което предполага условие за развитие на
вътрешна административна организация.
3. Тракийски надгробни могили. Те са най-лесно локализираните
и многобройни паметници от желязната епоха в проучваната територия.
Общият им брой за Тетевенско, Троянско, Севлиевско и отчасти Габровско
предстои да бъде уточнен. През последните две десетилетия в Троянския
край, по данни от теренните обхождания, са известни повече от 300 могили
(Тотевски, Т., 1994:94), концентрирани в 32 некропола. Не по-малко от 130
бр. са надгробните могили в Тетевенско (около 15 некропола). Описаните
от С. Симеонов (Ист. музей гр. Севлиево) могили в Севлиевския кpaй
показват наличието на 18 обособени некропола. По-значими могилни
комплекси са разположени в околностите на селата: Орешак, Гумошник,
Дебнево, Г. Желязна, Терзийско, Черни Вит, Васильово, Галата, Гложене,
Г. Извор, Дивчовото, Рибарица, Сенник, Столът, Стоките, Кръвник,
околностите на гр. Троян, гр. Тетевен, гр. Севлиево и др.
Сравнителният анализ на топографското ситуиране на некрополите
от VI-II в. пр. Хр. показва, че едва част от тях са разположени върху
доминиращи над околната повърхност природни дадености (вододелни
ридове, плата). Построени между селищата и водните площи на района,
некрополите са в близост и до тракийски укрепления. Пo подобие на
крепостите, може да се предположи, че едно от основните изисквания при
тяхното ситуиране е било да се осъществи визуална връзка, да има едно
съзнателно пространствено обвързване.
Друга част от могилите са разположени на ниски тераси покрай
реките и техните притоци. Тази закономерност ясно подчертана при
разположението
на
паметниците,
следва
да
бъде
обяснена
при
съпоставката на повечето разкопани могили и сравнителния анализ на
гробните дарове и тяхната датировка.
Могилите са издигнати единично и са събрани в некрополи (с.
Рибация - 19 могили, с. Орешак - 23 могили (м. "Коевци"), с. Столът - 80
могили, с. Кръвеник - 61 могили).
Могилните насипи на проучените могили са изградени от пръст,
като нерядко се срещат и каменни струпвания. Регистрирани са и
правоъгълни гробници, изградени от неголеми каменни блокове (суха
зидария, покрити с плочи) - с. Кръвеник (Ковачев, Н., 1972:31), с.
Велковци, с. Столът (Милчев, Ат., 1957:461), между селата Дебнево и
Драшкова поляна.
През двете фази на желязната епоха (XII-VI в. и VI-II век пр. Хр.)
планинските
траки
познават
и
двата
способа
на
погребение
-
трупополагане и изгаряне на мъртвеца. Регистрирани са и символични
погребения с отсъствието на мъртвец, както и ритуалното разчленяване на
костите на покойника, типично орфически обряд за древна Тракия
(Христов, Ив., 1992:7). Според разкопвачите, полагането на мъртвеца
върху терена и затрупването на гроба с необработени камъни, събрани в
околността, е широко разпространен обичай през периода VI-II век пр. Хр.
главно сред племената от планините (Милчев, Ат., Г. Китов, 1972:46-61).
4. Крепости и укрепления. Общия брой на различните тракийски
укрепления в планините между Вит и Янтра е 48. От тях при сондажни
археологически резкопки са проучени кpeпостите при: м. "Чepтигpaд"
(Етрополско), м. "Тръса" (западно от вр. Васильов), Калето (североизточно
от вр. Васильов), Бальово кале (с. Терзийско), при с. Калейца, с. Добродан,
околностите на с. Дебнево, вр. Г. Острец (гр. Априлци) (Велков, В., Зл.
Гочева, 1971:52-64; Христов, Ив., и колектив, 1995:7-29; Христов, Ив.,
1995:30-36; Балболова-Иванова, М., 1988:21-88; Цачева, М., 1992:44-45;
Милчев, Ат., 1957:502-525), м. "Имането" (с. Столът), при с. Батошево
(Милчев, Ат., Койчева, К., 1978:58), с. Градница (Мутафчиев, П., 1920:8),
м. "Градище" (гр. Габрово) (Койчева, К., 1979:102), с. Иглика (Габровско)
(Койчева, К., 1986:71-80). Проучванията показват интензивно използване в
периода V-III в. пр. Хр. Ако съдим по корекцията на археологическия
материал от вр. Г. Острец, направена от М. Домарадски, то крепостта при
гр. Априлци е функционирала и през елинистическата епоха (III-I в. пр.
Хр., (Домарадски, М., 1982:44-59). Оскъдните находки на монети и
керамика от римската епоха дават основание да смятаме, че през II-III в.
голям брой укрепени места се преизползват. През късната античност в тях
съществуват поселения и се доукрепват с нови стени, старите тракийски
укрепления в планината, като при някои животът продължава макар и с
прекъсвания до средните векове.
Укрепленията в планинската част между Вит и Янтра следва да
разделим на два вида: временни укрепления, разположени преди всичко в
по-високите части и постоянни, които можем да наречем и крепости,
използвани целогодишно за стопански и административни нужди
(крепостите при с. Калейца, вр. Г. Острец, с. Батошево и др.).
Функциите на укрепленията зависят от тяхното разположение на
терен и връзката с близко разположени селища, некрополи и пътни
артерии. Нанасянето на археологическата карта на проучените обекти и
преди всичко дългогодишните наблюдения на терена показват, че във
фронт от 30 км са били образувани няколко укрепителни пoяca. Първият
обхваща
укрепленията
по
дължината
на
Микренско-Севлиевските
височини. Вторият пояс следва билните части в северните склонове на
Васильовската планина, на изток по линията гр. Троян, гр. Априлци и
Габрово. В тази зона наблюдаваме струпвания на най-голям брой обекти,
свързани вероятно с центровете на микрорайоните. Един трети пояс е
контролирал високите части на планината, където са разположени
проходите, през които са минавали пътища. Това разпределение на зоните
на крепостно строителство не е произволно, ако имаме предвид, че през
късната античност и особено през V-VII век, когато Византия съзнателно
доукрепва система от крепости за защита на Хемус от варварите, тези земи
остават непроменени.
Разглежданите старини с доказано тракийско присъствие намират
визуално връзка помежду си, което предполага единна в отбранително
отношение територия.
Добра визуална връзка и сложна система от
второстепенни пътища при укрепленията в м. Г. Острец, Зелен град,
Скандалото и Калето над с. Черни Осъм показват, че котловината в
пътищата по горното течение на р. Видима са могли да бъдат
контролирани успешно. Не на последно място трябва да отбележим, че в
билната част на Хемус са съществували тракийски селища и укрепления,
през които минават по-късните римски пътища. Показателен е примерът с
двете селища в района на Беклемето и Курт хисар, разположени северно и
южно от билото на планината, в района на дн. Троянски проход. Тук
традицията прохода и търговския трафик през него да бъде контролиран,
проличава и през римската епоха, когато върху тракийските селища
възниква римската пътна станция Монтемно (Христов, Ив., 1998).
Появатa на описаната локална отбранителна система показва, че
след VI в. пр. Хр. можем да говорим за начало на организирана военна
сила, поставена в услуга на един владетел или племенен вожд.
Необходимостта от такава организирана сила се е наложила от
формиралите се териториални и политически интереси. Появата на
крепостите би могла да послужи за анализ на етнически процеси, защото
изграждането им, както счита Т. Спиридонов, предполага съще-ствуването
на организация. Вероятно няма да е пресилено крепостите да се смятат за
крайния външен белег както на нарастващите социални различия, така и на
центробежни сили.
5. Тракийски култови паметници и светилища. Макар и малко
на брой култовите обекти и проучваната територия се отличават със своето
разнообразие. Интерес предизвиква каменния жертвеник с издълбани улеи
в две ритуални коритца от м. "Баба Стана" (с. Орешак) (Христов, Ив.,
1992:5-10), каменен стълб в м. "Пирговото" (западно от с. Орешак), скала с
изкуствено издълбана дълбока 2 м ниша североизточно от с. Добродан
(Christov, Iv., 1994:233-242). През 1929 г. В. Миков публикува интересна
пясъчникова плоча, намерена също в околностите на с. Орешак. На нея са
врязани изображения с различна дебелина, представящи конник яздещ
наляво срещу женска фигура и двойна брадва. Цялостният анализ на
изображенията е типична орфическа сцена, а датировката на паметника
можем да отнесем най-общо за I хил. пр. Хр. (Христов, Ив., 1992:5-10).
През 1996 г. е проучено и тракийското светилище на вр.
Ветрилника във Васильовската планина (Христов, Ив., 1997:8). То
представлява каменен разсип във формата на елипса (диаметър около 16
м), ограждащ високия конусовиден връх (1180 м н. в.). В центъра на
светилището е разчистено каменно струпване, разделящо простран-ството
нa две сравнително равни части. Откритата фрагментирана тракийска
керамика, примесена с горял пласт, можем да отнесем за старожелязната
епоха. Близките паралели с подобни паметници от Тракия (кв. Рибарци на
гр. Кърджали, с. Лесковец (Берковско), с. Н. Поровец (Разградско)
позволяват да свържем паметника с т. нар. открити светилища с Кръгъл
план, разпространени в началото на I хил. пр. Хр. (Фол, В., 1993:60-61).
Вероятно тракийско светилище е съществувало и в пределите на крепостта
при вр. Г. Острец (гр. Априлци), където на равна площадка са издълбани
ями с диаметър 0,16 м.
Изброените паметници показват голямото разнообразие на скални
култови обекти, които типологично можем да свържем с вече известните
мегалитни паметници от страната.
6. Пътища в планината. Подложената на изследване територия е
била прорязана от сложна мрежа от пътища или по-точно пътни трасета.
Сред тях можем да откроим няколко по-важни, които са маркирани от
охраняващите ги крепости, близко разположени селища и некрополи. Те са
се насочвали по удобни хребети на юг, където в проходите или
леснодостъпни участъци, са преминавали билото на Хемус.
а). Старото трасе на пътя за Филипопол в района на дн. Троянски
проход.
Събирайки в себе си няколко селищни пътеки, пътят е преминавал
през деветте тракийски селища в укрепления в района на турското градче
"Беклемето", Курт хисар на югоизток и е слизал в района на с. Хр. Даново.
В непосредствена близост до трасето на този път са открити 4 колективни
монетни находки от времето на Филип II и Александър III Македонски
(Христов, Ив., 1998), както и червенофигурен кратер от околностите на гр.
Троян.
б). Васильовска пътека. Трасето е проучено добре през последните
експедиции във Васильовската планина. В района на вр. Васильов са се
събирали трасетата на т. нар. "Лесидренска пътека", пътеките от селата
Васильово и Рибарица. От значение е бил и пътя по Команска река
охраняван от калето при с. Калейца, а през ранновизантийската епоха - от
Бальово кале. Пътят се е насочвал по широк хребет на запад към вp.
Bасильов, преминаващ в близост до тракийското светилище в м.
"Ветрилника" и през укреплението в м. "Калето". На запад от върха
пътеката е била охранявана от укреплението в м. "Тръса". Без да е имал
облика на път в съвременния Смисъл на това понятие, "трасето" му е
добре очертано върху широкия до 50 метра хребет в посока на вр.
"Юмрука" в Стара планина. Пътеката е минавала през местностите
"Турлата", "Кашка", "Ушите" ("Капу-джика", "Вратцата", "Малката
врата") и "Железни врати". Достигайки билото на Стара планина, той е
продължавал на юг към с. Розино, където в околностите на м. "Kaлeтo" се
е насочвал в съседната "Божидарска пътека", спускаща се от Рибаришкия
проход. Описаното пътно трасе, съобразно годишните сезони, е давало
добри възможности за търговски контакти от двете страни на планината.
в). Пътека насочваща се от с. Орешак на юг-югоизток по високия
хребет към местността "Калето" - Новоселски поленици, районът на вр.
Кръстците-билото на планината. Охранявана е от отдалечената от населени
места крепост в м. "Калето". В източното подножие на хребета е намерена
колективна монетна находка на хемидрахми на гр. Парион, попаднали в
района вероятно по описаната пътека в близко разположения на изток
Русалийски проход (Христов, Ив., 1994:3).
г). Русалийска пътека. Крепостите от двете страни на р.Боазка и р.
Острешка точно трасират охраната на пътеката, която на изток от вр.
Марагидик пресича планината. С търговския трафик по нея следва да
обясним и проникването от юг на чернофирнисова керамика открита в
могила при некропола при с .Градница (Милчев, Ат., Г. Китов, 1972:4661).
д). Стари пътеки са преминавали и през района на Рибаришкия
проход, Ясенския и шипченския. Прави впечатление, че изброените позначими пътни артерии в Стара планина са концентрирани в южното
подножие на планината в един своеобразен коридор по долината на р.
Струма и Бяла река. Този възел на пътни артерии е усвоен добре през
римската епоха, а връзката със северна Тракия се е осъществявала
неизменно по същите описани пътеки, поради липсата на други
възможности и трудния планински терен.
Освен
главните
пътеки,
съществували
са
разбира
се
и
междуселищни пътеки, които остават непроменени и до днес, поради
характера на релефа и са фиксирани добре от етнографски експедиции и
краеведски проучвания. Изглежда те са били непрекъснато използвани,
когато пътищата във високата част на планината от късна есен до ранна
пролет са били неизползваеми. Второстепенните селищни пътеки са били в
основата на търговските контакти на север с равнината и по-добрата
вътрешна защита на територията чрез връзката крепост-пътека-селище.
7. Рудни Разработки и производствени центрове. Както е
известно в един обширен ареал обхващащ Западна и Централна Стара
планина в древността се е добивало значително количество мед, сребро и
желязо (Бончев, Г., 1920:21-23; Божкова, Ан., Д. Агре, 1995:28-36). В
границите на разглеждания район следи от желязодобив са регистрирани в
района на: м. "Нешковци", "Алеманка" (Троян), билните части на
Троянската планина, м. "Курт хисар", в близост до вр. Козя стена (м.
"Горялата планина"), м. "Рударника" на изток от Русалийския проход
(Георгиев, Г., 1978:170-172). Желязодобивната индустрия в тази част на
планината е била обусловена от седименто генните желязорудни находища
различаващи се коренно от Самоковския, Витошкия район и Крайще
(Георгиев, Г., 1978:170). Според Г. Георгиев, в околностите на с. Лесидрен
(северните склонове на Васильовската планина) се е добивало значително
количество сребро (Георгиев, Г. К., 1987:21-24).
Характерна черта в разположението на рудните разработки е била
тяхната близост до добре трасирани пътища и пътеки в планината.
Вероятно производствените центрове за изработка на метални
предмети (накити и оръжие) са се намирали в близост до суровинните
източници (Tonkova, M., 1994:175-214; Агре, Д., 1990:17; Тотевски, Т.,
1994:97), Откриването в насипите на тракийски надгробни могили парчета
от желязна шлака подсказва за наличието на специализация на част от
населението в производството на железни предмети (Христов, Ив., 1994).
Местата на добив на желязна руда в Централна Cтapa планина са
достигали надморска височина 1500 м.
Представените характерни черти на всички компоненти на
селищната система в Централен Хемус дават една обща представа на
тяхното ситуиране в хоризонтален план. За да бъде пълен анализа на
модела на планински тип развитие е необходимо да разгледаме
разположението на крепости, селища, култови места и некрополи в
надморска височина. Биологичната, стопанска и културна усвояемост по
вертикалната ос на изследваното пространство се определя от крайния
параметър, в които е разположена селищната система. Предвид релефа на
отделни планински райони в Тракия това разполагане дава добра
възможност за сравнение между отделните модели на планински тип
развитие в древността. Анализът може да бъде направен от географското
ситуиране на 165 обекта в границата от 300 до 2200 м надморска височина.
Както показва диаграмата и археологическата карта на района в
границите от 300 до 400 м са разположени 62 обекта (селища и могилни
некрополи) (вж. Приложение, стр.
). В пределите на 500 м н. в. са
локализирани 34 археологически обекта, от които сравнително равен по
брой са селищата, могилите и укрепленията. На тази височина са открити и
първите тракийски укрепления и светилища. На 600 м нараства броя на
укрепленията (8 бр.) и постепенно намалява този на постоянните селища (4
обекта). Прави впечатление големия брой некрополи (7 на брой), които са
разположени
по
височините
и
вододелните
ридове,
както
и
разположението на 2 тракийски светилища. От 700 до 900 м н. в. степента
на усвояване на планината намалява прогресивно. От тази височина са
известни 5 некропола и 16 укрепления. Очевидно това е границата на найголяма разпространение на тракийски укрепления и крепости. Връзката
некропол и селище вероятно е отдалечена, като по този начин надгробията
сакрализират по-скоро пространство сезонно усвояемо от планинците. В
границата от 1000 до 1300 м н. в. са описани досега 8 укрепления, една
крайпътна станция, 4 некропола, 2 тракийски светилища и 1 район, в който
през античността се е добивала желязна руда. Базирайки се преди всичко
на теренни наблюдения, приема се, че над 1300 до 2200 м н. в.
археологически обекти не са съществували с изключение на сезонни пътни
артерии, рудни разработки, две крайпътни станции и три укрепления.
Ако трябва да обобщим получените резултати и използвана досега
географска терминология ще получим следната географска схема: Найголяма концентрация на селища в некрополи е в низинно-равнинния и
нископланински пояс до 1000 м н. в. (80%). В зоната на средно-планинския
пояс (1000-1600) са разположени 20% от обектите (преди всичко крепости
и укрепления). Казано по друг начин, в земите по горното течение на
реките Осъм, Вит, Росица и Янтра или лесно усвояема територия до 600 м
н. в., където динамиката на селищното развитие е голяма и дава
възможност за промяна на местата на заселване, развитие на земеделието и
връзка с други селищни райони. Над 600 м н. в. е обособена трудно
усвояема планинска местност, където възможностите на построяване на
селища са ограничени и свързани с продължителен селищен континюитет.
Третият пояс, разположен над 1300 м н. в., е сезонно усвояема територия,
където предвид годишните времена се развива скотовъдство, рударство и
дърводобив. Според климатичните особености на планината и характера на
всички селища трябва да очакваме, че около 5 месеца в година динамиката
на селищното развитие и комуникации е била ниска.
Зоната на най-активните поселения съвпада с границата на
обособените
микрорайони
и
предполагаемите
икономически
и
политически центрове. Няма да е пресилено ако твърдим, че найхарактерната черта в пространственото усвоение на планината е
поселищната приемственост в местата на заселване, пътните връзки и зони
на използване на природни ресурси, които планината изобилно предоставя
на планинците.
Завършеният модел на селищна мрежа, която се установява по
северните
склонове
на
Централен
Хемус,
свидетелствува
за
продължителен процес на овладяване на планината в границите до 2000 м
н. в., като най-трайно остава зоната 500-1200 м.
Поради сходството в географско разположение и историческо
развитие с останалите области по северните склонове на Хемус можем да
допуснем, че избрания модел дава цялостна представа за процеса на
усвояване на планината. В този смисъл моделът, свързан с територията
заключена между реките Вит и Янтра, можем да наречем Старопланински.
Източни Родопи
За нуждите на настоящето изследване разглеждания модел на
планински тип развитие в Хемус ще бъде съпоставим с модела на
планински тип развитие в източните Родопи. Посочената нова територия за
проучване дава добри възможности за анализ и съпоставка в предвид
специфичното географско и етнокултурно обособяване в границите на I
хил. пp. Xp. Сравнително ниската средна надморска височина и
климатични особености зa източнородопската зона са предпоставки
поселищните и демографски процеси в нея да са по-динамични. От
значение за по-нататъшната работа е и фактът, че запазените писмени
изворови сведения за региона са по-обилни, което до голяма степен
улеснява прилагането на досегашните методи на изследване.
Източнородопската област се простира на изток от Западните
Родопи - р. Коялийска (десен приток на р. Марица) - седловината Китка
(735 м н. в.) - долината на р. Боровица - горното течение на р. Арда р.Чепинска (десен приток на р.Арда), на юг от Горнотракийската низина и
долината на р. Марица (Георгиев, М., 1991:361-369).
В зависимост от нейните морфо-хидрографски и комплексни
физикогеографски особености тя може да бъде разделена на четири
подобласти:
- Хасковска;
- Ардинска;
-Върбишко-Крумовишка;
- Гюмюрджийско-Мъгленишка.
Тази подялба има относителна стойност и е присъща на
съвременната географска наука. От гледна точка на разглежданата тема
един от основните въпроси при планинския дележ (така както е отбелязан
още през 1937 г. от П. Делирадев) е: да бъде ли той само способ за полесното научаване на сложната планинска система, без оглед към
административен, стопански и културен дележ, или да държи сметка за тях
и да има по-широки задачи от чисто орографските (Делирадев, П.,
1937:104). Предвид условията за развитие на пътна мрежа и удобни за
заселване места в широките речни долини в източната част на Родопите
трябва да бъдат откроени няколко зони, в които динамиката на селищното
развитие може да се очаква, че са неограничени. Това са ниските части на
планината по течението на реките: Арда, Бяла река, Крумовица, Върбица и
Харманлийска.
Тези зони са оградени от географските очертания на масивите:
Гората (704 м), Сърта (812 м), Жълти дял (1241 м), Стръмни рид (960 м),
Иран тепе (817 м), Гюмюрджински снежник (1483 м), Мъгленик (1267 м),
Орлица (1483 м), Коджаеле (1267 м).
Втората изследвана територия обхваща приблизително 4100 кв. км.
Като цяло в нея преобладава хълмистия и нископланински релеф
(География на България, 1989:210) (ниски седловини, широко проходими
долчини и възвишения до 1483 м н. в.). Разположени на север и юг от
речните долини възвишенията създават впечатление за обособена
планинска част в пълен контраст от Егейския бряг в Тракийската низина.
Признаците на планински климат в древността вероятно са се проявявали в
масивите над 1000 м н. в.
Що се отнася до почвената покривка в източнородопската област
трябва да бъде отбелязано преобладаването на канелените горски почви и
т. нар. ерозирани излужени канелени почви. Районите, заети от тези почви,
са добре дранирани при крайно неравномерен, но в повечето случаи голям
повърхностен оток и изразена ерозия на повърхността. Тези особености на
почвената покривка намаляват условията за развитие на земеделие в
древността, което в наши дни е изразено със специфични агрокултури. Би
могло да се предположи, че в границите на I хил. пр. Хр. условията за
скотовъдство са били оптимални в сравнение с тези за развито земеделие.
Източният дял на Родопа, освен географска особеност, притежава и
някои специфични черти по отношение на локализация на тракийски
племена от периода на писаната история и опита те да бъдат ситуирани на
етнонимичната карта на югоизточната част на Балканския полуостров.
Сред най-ранният пласт изворови сведения, южно от разглежданата
територия са разположени киконите (Фол, Ал., Т. Спиридонов, 1983:34).
Въпреки
предположението
на
В.
Томашек,
че
киконите
са
се
разпростирали дълбоко в Родопите (Tomaschek, W., 1980:42-43), тяхното
най-сигурно локализиране е между устията на Марица и Струма. След VI
в. пр. Хр. в съседство на Източните Родопи можем да споменем земите
населявани от сатри и одриси. Благодарение на сведенията на Херодот
можем да очертаем приблизително границите на осядане на сатрите на
запад до Рила, Пирин, Пангей, а на изток до линията Гюмюрджина-
Кърджали, което отговаря, макар и условно, на западната географска
граница на Източните Родопи (Фол, Ал., Т. Спиридонов, 1983:52-53). Пoсложен е въпросът с точното локализиране на одрисите до V в. пр. Хр.
Трудностите възникват заради несигурното отъждествяване на спомената
от Херодот река Артеск, "която тече през земите на одрисите"
(Спиридонов, Т., 1983:77) с днешната река Арда. Според Ал. Фол, е
невъзможно да се търси първоначалното племенно землище в изворите
(Фол, Ал., Т. Спиридонов, 1983:48). Вероятно обаче, според голяма група
изследователи, остава зоната на пресичане на реките Марица, Арда и
Тунджа, като в последствие очерталото се бяло петно в етнонимичната
карта на Родопа (източен дял) е "запълнено" с политическото присъствие
на одриското царство. Тези промени обаче настъпват след отдръпването на
персите от Югоизточна Европа и заселването на одрисите, за които в
изворите започват да се споменават имената и описват делата на техните
царе. Към края на I хилядолетие пp. Xp. южната част на Източните Родопи
с по-голяма сигурност се свързва с тракийското племе сапеи и т. нар.
Сапейска планина отъждествявана с дн. рид Мъгленик (Мегалитите в
Тракия, 1982:56). Написаното за тях е от реката на Апиан и Тит Ливий по
повод военните действия на римляните през I в. пр. Хр. с траките в Родопа
(Appian. Mac. frg. II; Tit. Liv., 38, 41).
На границата на последните две столетия на I хил. пр. Хр. и
началните столетия на новото хилядолетие Източните Родопи се покриват
от административната единица - стратегия Самаике. Името е известно от
споменатите от Кл. Птолемей (II в.) стратегия в Тракия, за които е вън от
съмнение, че са наследили по-стари административни структури на
Одриското царство (Фол, Ал., 1975:85). Според реда на изброяване
Самаике идва след Бесике (горното и средното течение на Марица;
разположена е на изток от Койлетика (Централни Родопи) и Сапаике
(южните склонове на Родопите) и е на север от Корпилике, на изток от
Сапеике по южните склонове на планината). Областта, според Ал.Фол,
обхваща течението на Марица от Първомайско до към водосборния район
на Арда от Жълти дял на изток (Фол, Ал., 1975:85).
Мълчанието на изворите до V в. пр. Хр. за племената обитавали
източнородопската област контрастира на големия брой и разнообразни
археологически паметници. Освен укрепленията и селищата, които по
правило са в основата на селищната система, от тази част на планината са
известни стотици култови паметници причислявани от изследователите
към т. нар. мегалитна култура - скални гробници, скални светилища и
ниши, единично разположени по периферията на областта долмени, а след
VI в. пр. Хр. и надгробни тракийски могили и градени гробници. Впрочем
така изброените мегалитни обекти притежават някои особености. Преди
всичко горната хронологическа граница на функционирането им се
разпростира до края на старожелязната епоха (VIII-VI в. пр. Хр.), а в
последствие мегалитния облик на тракийската култура в Източните Родопи
и променя и унифицира с оскъдното разпространение на надгробни
могили. Тези особености както и характера на запазените писмени извори
за Родопа задължава да разглеждаме планинския тип на развитие в два
основни периода:
I). Краят на бронзовата епоха до края на старожелязната епоха
(VIII-VI в. пр. Хр.) и
II). От времето на първото споменаване на река Арда (Артеск) до
завладяването на областта от римляните през I в. пр. Хр.
Използването на картографския метод за нанасянето на известни
единици на селищната система в Източните Родопи през I хил. пр. Хр.,
както и характера на проучените по археологически път обекти, позволява
да очертаем отделни изявени селищни микрорайони. (вж. Приложение,
стр.
). Техният облик и граници зависят изцяло от географските
дадености на територията, плътността на определен вид паметници върху
определена площ и не на последно място от локализацията там, където е
възможно
на
културно-политически
и
религиозни
центрове.
От
досегашните предимно теренни проучвания могат да бъдат очертани
следните микрорайони:
1. Районът на вр. Драгойна (814 м н. в.), горното течение на р.
Банска на север, ридът Мечковец (860 м н. в.) и горното течение на р.
Харманлийска на изток и юг. Приблизителните размери на конкрет-ната
територия са 132 кв. км. В нея са локализирани тракийските култови
комплекси при селата Пилашево (Чапъров, Б., 1970:64-66), Душка, Ночево,
Паничково, Сърница, Ангел Войвода (Аладжов, Д., 1994:109-126). За
южната част на района (м. "Хисаря" при с. Ангел Войвода) Д. Аладжов
съобщава за скално светилище наподобяващо известния комплекс при с.
Татул (Момчилградско). В пределите на тракийско укрепление са
документирани скални гробници, пет различни по големина стъпала, които
придават на съоръжението вид на стъпаловидна пирамида. В близост до
гробницата е изсечено правоъгълно съоръжение, което дава основание на
изслодователя да бъде прието за светилище (Аладжов, Д., 1994:110).
Посоченият район заключен между планинските ридове Драгойна и
Мечковец е бил сполучливо охраняван от система тракийски укрепления
по високите хълмове разположени над р. Чулфанска и притоци. Такива са
разположени в местностите: "Св. Неделя", "Голямо и Малко Градище",
двете "Калета" разположени североизточно и югоизточно от вр.
Мечковец, "Доганкая" в околностите на с. Сърница, "Куята", "Калето"
южно от горното течение на р. Душковица, "Калето" западно от горното
течение на р. Чулфанска и вр. Драгойна - Изброените близко разположени
едно от друго укрепления с добра визуална връзка помежду си са нагледен
пример за съществуване на добре изградена фортификационна система
през I хил. пр. Хр. по северните склонове на Родопа (вж. Приложение, стр.
).
Вероятният център на посочения микрорайон на този етап на
проучванията може да бъде свързан с крепостта на вр. Драгойна, в чиято
близка околност са регистрирани най-голям брой тракийски паметници
(скални ниши и светилища, укрепления и селища) (Велков, Ив., 1955:8593). Естествените пътни комуникации са били на юг и югоизток по
долината на р. Боровица и Харманлийска.
2. Районът на средното течение на р. Арда. Територията е с площ
около 225 кв. км. От теренните обходи и сондажни проучвания са известни
11 скални гробници (Кулов, Г., 1991:73-85), повече от 400 скални ниши,
три селища от ранножелязната епоха (Кулов, Г., 1991:73-75). Сравнително
достъпната долина на р. Арда е била охранявана от голям брой
укрепления, разположени по хълмовете от двете страни на реката (м.
"Каракая", южно от с. Тополово, с. Долно Черковище) (Аладжов, Д.,
1974:13), североизточно от с. Орешари, северно от с. Рабово и др.
(Аладжов, Д., 1974:31). Върху пласт от къснобронзовата епоха възниква
крепостта при с. Вишеград (Кърджалийско) (Дремсизова-Нелчинова, Цв.,
1957:104-133). Сондажните проучвания показват добре укрепен хълм, в
чийто предели са регистрирани основите на 18 жилища. Крепостта,
вероятно както и другите укрепления по Средна Арда, функционира и през
римската епоха. Концентрацията на укрепления в дадения селищен
микрорайон може да се обясни и с връзката им с пътни артерии насочващи
се от долината на р. Марица към вътрешността на Родопите.
3. Друг изявен селищен микрорайон с концентрация на тракийски
обекти от старожелязната епоха може да бъде локализиран в околностите
на гр. Маджарово (селата Брягово-Горно Поле на север; Черничено на юг,
Бореславци и Сеноклас на изток). На площ от около 100 кв. км са
регистрирани осем скални култови комплекси, пет тракийски укрепления.
Особен интерес за изследователите предизвикват тракийските
паметници в м. "Окопа" край гр. Маджарово (Чапъров, Б., 1984:58-59).
През 1982 г. е проучена надгробна могила с регистрирани три етапа на
изграждане: Първият - през ранножелязната епоха, вторият - в средата на
хилядолетието и третият - през III в. пр. Хр., когато окончателно е
изградена куполна гробница с дълъг 13 м коридор. През първата половина
на I хилядолетие в местността функционира скално светилище, състоящо
се от стъпала, ниши, улеи и ями. Както и при района на средното течение
на Арда (отсечката гр. Кърджали - с. Странджево) територията около гр.
Маджарово географски е обособена от скални планински ридове до 500 м
н. в. и добре охранявана от укрепленията при селата Хисаря, Бориславци,
Горно Поле, м. "Окопа" и "Асар кая" източно от гр. Маджарово. Център на
посочения селищен микрорайон е бил разположен на 700 м н. в. в
околностите на м. "Окопа", където освен проучения богат некропол е
регистрирано тракийско укрепление.
4. Земите по долините на р. Крумовица и притоци. Този район
обхваща приблизително 170 кв. км. Най-общите му очертания са на изток
до Иранов рид (817 м), на запад до възвишенията на Стръмни рид (960 м),
на юг линията с. Токачка-Девисилските села. На север микрорайонът
естествено се свързва със зоната на археологически паметници по
долината на Средна Арда. Сравнително достъпната долина на р.
Крумовица, както и пътните артерии насочващи се на юг към проходите на
рида Мъгленик (956 м), са предпоставка зоната да бъде наситена с
различни по вид и големина тракийски укрепления. Ако се съди по
откритата на повърхността фрагментирана тракийска керамика известен
брой от тях започват да функционират вероятно още през ранножелязната
епоха (околностите на селата Рогач, Татул, Метличка, Обичник, Орманлар,
Джанка, Г. Кула, Чал и др.) (Балкански, Ив., 1975:125-128).
За посочената епоха със сигурност може да се твърди, че активно са
използвани обектите при с. Чобанка (Момчилградско) (Кулов, Г., 1991:75)
и крепостта Перперикон, които могат да се определят като резиденции на
местни владетели, наред с административните те са имали и култови
функции, ако се съди по големия брой мегалитни съоръжения на
територията им.
5. На запад от района на р. Крумовица е разположен четвърти
микрорайон с граници Устренския рид на юг, Жълти дял на Източните
Родопи на запад, Стръмни рид на изток и р. Арда на север (около 270 кв.
км). Очертаната територия е известна преди всичко с големия брой
регистрирани скални светилища с ниши и гробници (общо 10 на брой),
изсечени в скалните масиви на селата Овчево, Водиничарско, Мъженци,
Душинково (Мегалитите в Тракия, 1976:82). Описани, а по някои
възвишения са проучени тракийски крепости и укрепления (с. Овчево, с.
Устрен). През ранножелязната епоха функционира култовият комплекс в
м. "Седлото", разположен южно от с. Овчево и заключен в пределите на
висок платовиден връх от две укрепления. Върху предварително оформена
площадка, на скален блок са изсечени шест геометрични фигури
наподобяващи звездни знаци. В центъра на композицията се откроява 12лъчева звезда. Култовият комплекс "Седлото" е очертан на изток от
разрушена скална гробница и изсечени в скалите стъпала. На югоизток
непосредствено под площадката с изображения е изсечена скална ниша.
Вероятният център на селищния микрорайон трябва да се търси в земите,
заключени от реките Жълтуша и Планинска река, там, където са
регистрирани най-голям брой скални гробници. Прието е този вид
паметници да отразяват известна социална и религиозна диференциация
сред тракийското общество. Те неизбежно трябва да се свържат с
предводителите-аристократи на това общество, допълвайки неговата
характеристика за ранножелязната епоха.
6. В съседство на района на дн. гр. Джебел, в западното подножие
на Жълти дял, може да бъде очертан следващия микрорайон на източните
Родопи, в който средищно място заема селището на гр. Ардино.
Известните досега скални светилища и крепости очертават територия с
приблизителна площ от 180 кв. км (Христов, Ив., и колектив, 1993:137148). През късната бронзова епоха между района на Ардино и Джебелския
микрорайон възниква високопланинско светилище на вр. Алада (1211 м н.
в.), оградено от каменен кръг. Светилището функционира и през
късножелязната епоха съдейки от открития масов керамичен материал в
епохата след VI в. пр. Хр. и сребърните и бронзови монети от V-IV в. Като
средищно култово място вр. Алада е посещаван и през средните векове, а
според информатори, в центъра е съществувал християнски параклис
(Лещаков, Кр., 1990:1-17).
7. Най-северният селищен микрорайон от Източнородопската
област е разположен на юг от течението на р. Харманлийска до рида
Гората. На запад полупланинската територия граничи с района на горното
течение на Харманлийска река и склоновете на рида Мечковец. Източната
част на района естествено завършва при билните части на рида Гората при
р. Марица. На площ от 800 кв. км достояние на археологическата наука са
останали тракийските селища и култови паметници от ранножелязната
епоха при селата Стамболово, Кралево, Поповец, Книжовник, Мезек,
Брягово; укрепленията при М. Градище, Белица, Вълче Поле, рида Чал,
Конуш, Царева Поляна и др. (Аладжов, Д., 1974).
През ранножелязната епоха (ако се съди по откритата керамика и
аналозите с други светилища от Родопите) функционира култовият
комплекс в м. "Глухите камъни" при м. М. Градище (Свиленградско),
разположен в подножието на тракийска крепост (Мегалитите в Тракия,
1976:99). Особен интерес за изследователите представляват съчетанието на
каменни стъпала, гробници и скални ниши. Обектът предстои да бъде
проучен чрез системни археологически разкопки.
8. Слабата проученост на някои райони от Източните Родопи са
причина за невъзможността да очертаем с по-голяма категоричност
селищни микрорайони известни със своята географска особеност и
концентрация на тракийски паметници от ранножелязната епоха. С
известна предпазливост можем да предположим, че изявен селищен
микрорайон е съществувал по долината Бяла река с център около с. Долно
Луково, където е проучена единствената засега гробница от късната
бронзова епоха в Източната част на Родопите (Нехризов, Г., 1996:31-32).
9. Един последен на този етап от проучванията селищен
микрорайон е бил разположен на югоизток от долното течение на р. Бяла
река с предполагаем център дн. с. Микро-Дерион (Гърция). След 1971 г. в
околностите на селата Русса, Микро-Дерион, Месимери са били
регистрирани около 100 долмена, тракийски укрепления и скални
светилища, разположени по височините в югоизточното подножие на рида
Мъгленик. Неравномерността в археологическите проучвания е причина да
можем да очертаем приблизителното очертание на района, но очевидно
той е бил буферна зона на разпространението на скални светилища с ниши
и долмени в Югоизточна Тракия (Triandaphyllos, D., 1980:145-163;
Thriandaphyllos, D., 1973:241; Moutsopolos, N., 1989:246-279).
Разположението и очертаването на приблизителните граници на
всеки селищен микрорайон в Източните Родопи до голяма степен зависи от
естествените географски "прегради" на местата със силна концентрация на
определен вид археологически паметници, както и степента на проучване
на конкретните зони.
За ранножелязната епоха те принадлежат, както бе споменато, към
т. нар. мегалитна култура - скални гробници, светилища единично
разположени долмени, укрепления с доказано функциониране в епохата.
Въпреки
приблизителните
размери
на
всеки
район,
прави
впечатление сравнително еднаквата площ, която заемат районите
заключени между ридовете Жълти дял, Устренски, Мечковец, Гората,
Стръмни рид, Иран тепе - средно около 150 кв. км.
Изключение прави територията на района с вероятен център през
ранножелязната епоха община Стамболово, факт, който може да се обясни
с равния характер на земите между реките Харманлийска и Арда и
възможностите за максимално стопанско усвояване на пространството.
Локализирането на микрорайоните на картата показва допирните пунктове
на границите им и естествените възможности за комуникация, главно през
речните долини в областта. Непрекъснатостта на "системата" от
светилища, укрепления и по-трудно локализирани селища позволява да
очертаем една по-компактна зона на археологически паметници в
древността, която отговаря на съвременния ареал - долината на р. Арда и
притоци (линията с. Подкова - с. Чал - Ивайловград на юг) - линията с.
Боровица - с. М. Градище на север. Съществуването на специфични
мегалитни паметници в тази зона, различни от долмените в СтранджанскоСакарската област навежда на мисълта за ранно установяване на стабилни
племенни териториални структури и следователно, според П. Делев, на
трайно установено население през ранножелязната епоха (Delev, P.,
1980:189-192).
Подобни
мисли
са
възможни
благодарение
на
археологическите наблюдения върху времето на използване на скалните
гробници и светилища с ниши, за които е известно, че тяхното
разпространение съвпада с централната част на Източните Родопи.
Последните проучвания, както и досегашните описани материали от
обектите, позволяват да датираме скалните гробници в периода XI-VIII в.
пр. Хр. (Нехризов, Г., 1994:5-11). След VIII век в тази част на Родопите се
появяват долмените, а през късножелязната епоха - надгробните могили,
чието масово разпространение е през Елинистическата епоха, предимно в
северните и южни части на ареала. Вероятно до края на ранножелязната
епоха функционират и светилищата със скални ниши, ако се съди по
керамичния материал с щемпелувана украса, открит в подножието на
скалните масиви.
Въпреки несистемните археологически проучвания в Източните
Родопи известен брой документирани паметници в описани монетни
находки от времето след VI в. пр. Хр. позволяват да проследим известна
приемственост в очертаването на селищните микрорайони за втората
половина на I хилядолетие пр. Хр. Известните могили с гробници при мах.
Стар Читал (Ардинско), с. Д. Луково (Ивайловградско), гр. Маджарово, с.
Мезек (Свиленградско) (Аладжов, Д., И. Петров, 1985:49-68), могилите от
Елинистическата епоха при с. Ковил (Кулов, Г., 1992:92-93) и с. Пчелари,
както и крепостите, които масово се използват в разглеждания период,
попада в границите на районите очертани по археологически път за
преходните столетия. Преизползване е едно ново осмисляне на култови
места се забелязва при култовите комплекси при с. Н. Бозвелиево
(Момчилградско), м. "Глухите камъни" до с. М. Градище, вр. Алада
(Ардинско), м. "Чортеня" при с. Кралево и др. През втората половина на I
хилядолетие функционират и светилищата при с. Ручей и с. Малък
Девисил.
Благодатна за проучване на археологически паметници от
ранножелязната
епоха
остава
областта
заключена
между
реките
Харманлийска и Арда, от където са известни: десетки надгробни могили и
тракийски селища, сребърен нагръдник от V в. пр. Хр. открит при с. Д.
Ботево, колективни монетни находки (на Тасос, Маронея, Атина, Кизик, на
македонските царе от VI в. пр. Хр.), намерени при селата Тънково,
Пчелари, Маджари, Царева Поляна (Аладжов, Д., 1974).
Концентрацията на значими археологически находки от епохата
след VI в. пр. Хр. може да се обясни както с по-добрата проученост на
района, така и с едно изместване на политическите и културни центрове на
траките от Източните Родопи към равнината, под непосредственото
влияние на одриското царство, чиято админи-стративни граници покриват
въпросната част на Родопите.
ПАМЕТНИЦИТЕ
Светилища през I хил. пр. Хр. в Източните Родопи
Сред мегалитните паметници, разпространени в Югоизточна
България, се срещат стотици издълбани трапецовидни ниши във високи
скали. Интересът на археолозите към тях е провокиран в процеса на
проучването на останалите паметници на мегалитната култура - скални
гробници, долмени, издълбани в скалите жертвеници, слънчеви кръгове,
тронове и площадки с култово предназначение.
С малки изключения археологическият феномен скални ниши в
Източните Родопи е разглеждан самоцелно. Известни са близо 2000 ниши,
изсечени върху високи скални масиви, в близост до големи реки или помалки притоци (Мегалитите в Тракия, 1976/1982; Христов, Ив., 1996:518). Общата форма на скалните отвори е трапец, но се срещат правоъгълни,
елипсовидни ниши, както и такива, чиято форма не може да се определи,
поради изветряване на скалите.
В научната литература вече бе отбелязан фактът, че около нишите в
самите масиви са изработени (твърде вероятно синхронно) скални
гробници, жертвени яма с улеи, скални тронове, стъпала, а в подножието примитивни постройки с неустановено предназначение, но изобилстващи с
керамични фрагменти. В близост до скалите са документирани и каменни
плочи с улеи, използвани за жертвеници, които допускам са били част от
култовите паметници (Христов, Ив., Н. Колев, 1997) - с. Пилашево, с. Д,
Челковище, с. Оpешapи. В Източните Родопи могат да бъдат представени
около 25 комплекса, в които се срещат посочените по-горе елементи,
характеризиращи ги, според В. Найденова, като светилища (Найденова, В.,
1986:25-29) (вж. Приложение, стр.
).
Другият
термин
е
култов
комплекс, което по същество не променя задачата на изследването да е
цялостен анализ и датировка на обектите. Подобен анализ обаче е
затруднен от голямото разнообразие на обекти, разположени на различни
нива по скалите. Във вертикален план те могат да бъдат ситуирани както
следва: примитивни постройки в подножието, които вероятно са с култово
предназначение; скални ниши; стъпала; жертвени ями с различни размери,
дълбочина и връзка с издълбани улеи скални тронове и гробове; ритуално
вкопани в земята керамични съдове или цели постройки. Тази схема
разбира се е най-пълната и съществуват светилища, в които днес да
забележим само нишите.
За какво са служили нишите и останалите архитектурни елементи
от светилищата? Тук ще се спрем на функционалността на най-загадъчните
обекти - нишите. Напоследък под съмнение се поставя хипотезата, че в тях
са поставени урни с кремирани останки на мъртъвци, предвид
особеностите на изработка на нишите и липсата в тях на керамики. В
случая от значение са фактите, че голям брой ниши са с наклонена основа,
плитко вдълбани, с малки размери при устойчива на ерозия повърхност.
Наблюденията предполага анализът на разглежданите скални отвори да
бъде насочен и към символното значение на формата, култовия смисъл на
вдълбаването на скалите. В друга насока последните разработки по темата
предлагат версията, че в нишите са поставяни дарове на божествата,
вероятно от нетраен материал (Фол, В., 1993).
Освен
една
добре
обоснована
научна
категоричност
за
функционирането на скалните ниши, като част от цялостен култов
комплекс, пред археологическата наука стоят въпроси свързани с
датировката на обектите и центровете на специфична мегалитна култура с
еднотипни паметници. Ако съдим по откривания керамичен материал в
подножието на скалните масиви с врязани паметници (гр. Ардено, с. М.
Градище, с. Н. Бозвелиево, с. Татул, с. Вранско, с. Сеноклас и др.), то
хронологическия период на тяхното използване ще бъде достатъчно
разтеглен - от каменномедна епоха до средата на I хил. пр. Хр., когато
пристават да функционират и скалните гробници и долмените в
Странджанско-Сакарската област.
От гледна точка на темата трябва да се спрем и на въпроса на
разпространение на светилищата с ниши. В днешните български земи те са
разпространени в Източните дялове на Родопите (вж. Приложение, стр.
). Скални ниши се срещат най-общо: западно до линията
Златоград-Ардино-с. Йочево-с. Пилашево (Първомайско). На север
територията
може
да
бъде
очертана
от
Драгойчовския
рид,
р.
Харманлийска-с. М. Градище. Пo-трудно е да се определи южната част на
тази
територия,
поради
оскъдната
археологическа
информация
в
пограничните с Гърция части на Родопите. По всяка вероятност тя свършва
при северните склонове на рида Мъгленик-с. Черничево-с. Гугутка
(Крумовградско), където са регистрирани единствените засега долмени в
Родопите с близки аналогии с тези от гръцката част на планината
(Балкански, Ив., 1978:20). Източната граница на разпространение на
скални ниши условно достига до долината на р. Марица, планинските
възвишения Гората и Сърта. Въпреки публикуваната информация за
наличието на ниши извън Родопите, източната част на планината остава
обособена култова територия със специфични мегалитни паметници
(скални ниши и гробници, жертвеници).
Тракийски укрепления през I хилядолетие пр. Хр.
в Източните Родопи
Основна трудност в проучването на укрепленията в Източнородопската област се явява силно изразения континюитет в топографското
разположение на поселищната система, поради което без археологическа
интервенция на обектите, на повърхността могат да бъдат документирани
материали от различни епохи без да бъде установена точната стратиграфия
на културните напластявания. Опитът да се направи, макар и кратък обзор
на укрепленията в изследваната територия, е в зависимост преди всичко от
теренните обхождания на различни изследователи както и от лични
наблюдения през периода 1993-1997 г.
Безспорно изграждането на защитено от нападение средище в
полупланинската територия на Източните Родопи зависи от наличието на
естествено укрепени височини, земни форми доминиращи над околния
терен и не на последно място с връзката между селища, култови места и
пътни артерии. Подобна схема е валидна между впрочем за цялата
територия на древна Тракия и особено в зоните на разнообразен релеф и
естествени природни прегради. Досегашните опити на Ив. Балкански да
опише и локализира максимален брой тракийски укрепления в района
позволяват да се направят някои наблюдения относно големината и
разположение на обектите (Балкански, Ив., 1977:131 и сл.; Балкански, Ив.,
1975:125-128). От 10 укрепени места (околностите на селата: Вишеград,
Сипей, Дрангово, Хисар, Лисиците, Обичник, Орманлар, Ардино, Овчево,
Бойно, Снежинка) средната площ на укрепената територия варира около
1000 кв. м. Наблюденията върху укрепленията при селата Орешари,
Странджево, Д. Черковище, Рогач, Д. Кула, Ардино, Сеноклас, Устра,
Бориславци показват различна по големина и форма укрепления (зидове
със суха зидария следващи естествените очертания на склона; укрепления
с овална и кръгла форма до 50 м диаметър; по-големи укрепления
обхващащи площ повече от 2000 кв. м). Сравнително големите тракийски
укрепления при с. Вишеград, Устра, с.Сеноклас, вр. Драгойна попадат във
вероятните ядра на селищните микрорайони и тяхната функция би могла
да се разглежда като административна, обединяваща комуникациите и
охраната на районите. Подобни мисли се подкрепят от фактът, че в някои
от тях са открити стопански сгради и светилища, което навежда на мисълта
за многофункционалността на укрепленията, които впрочем предстоят да
бъдат проучени по археологически път. Примери в това отношение могат
да бъдат посочени с обектите при с. Ангел Войвода (Хасковско), където Д.
Аладжов е регистрирал скален култов комплекс в пределите на тракийско
укрепление (Аладжов, Д., 1994:110); с двете укрепления при с. Овчево,
охраняващи култовия комплекс "Седлото"; с оградения от дебел зид
скален блок с изсечени ниши западно от с. Н. Бозвелиево; близостта и
визуалната връзка на комплексите при с. М. Градище, с. Татул, гр.
Маджарово с укрепени места.
Нанасянето на археологическата карта на известни обекти, както и
прецизното обхождане на силно пресечения терен на Източните Родопи
предполага да бъде предложена хипотезата за пространстве-ното
обвързване на отделни компоненти на селищната система на големи
разстояния, както и за изграждането на защитна система в микрорайоните,
а много вероятно и на цялата изследвана територия. Разположението на
тракийските укрепления в Източнородопската област е зависило и от
стратегическата им връзка с пътни артерии пресичали планината на редица
места. Останки от стари калдъръмени настилки, които произхождат от
римската епоха, но вероятно наследили трасетата на по-стари тракийски
пътища са регистрирани в околностите на селата Болярски извор, Долни
Главанак, Тополово, Малево в посока долината на р. Арда (Аладжов, Д.,
1974:5; Аладжов, Д., 1973). Тук трябва да добавим и естествено
проходните долини на реките Крумовица, Върбица, Бяла река и
предпоставката в близост до тях да са били разположени трасетата на
пътища свързващи областта с Егея, което от своя страна може да обясни
притока на монети от гръцките градове-колонии към вътрешността на
Родопите.
Селища и скални гробници
Подобен паралелен преглед на различни компоненти от селищната
система в Източните Родопи е уместен, поради сравнително ограничените
проучвания на открити селища (техни следи), както и липсата
(нелокализиране) на обикновени гробове и плоски некрополи от
Ранножелязната епоха в областта, където досега са известни преди всичко
скалните
гробници
принадлежащи,
според
изследователите,
на
аристокрацията в тракийското общество.
Направеният обзор на развитието на тракийската култура през
бронзовата и ранножелязна епоха по средното течение на р. Арда (нейните
притоци) от Г. Кулов позволява да отбележим една неравномерна
динамика в селищните процеси (Кулов, Г., 1991:74-75). По подобие на
Западните Родопи през Ранножелязната епоха в района се забелязва
повсеместно прекъсване на живота с изключение на пунктове с удобно
стратегическо
и
природно
местоположение.
"Преодоляването"
на
културния хиатос в началните столетие на ранножелязната епоха се
свързва с увеличаването на броя на селищата (с. Рогач (Кру-мовградско), с.
Рогозче (Джебелско), с. Мишевско (Джебелско), с. Енчец (Кърджалийско),
с. Равен (Момчилградско), с. Ковил (Крумовградско), с. Поточница, с.Чал
(Крумовградско), гр. Ардино и др.).
В зависимост от размерите, местоположението и функциите на
селищата Г. Кулов разграничава три типа селища: I. Големи селища с площ
от 3 до 5 декара, разположени върху естествено защитени височини. II. до
3 декара, разположени върху платовидни била на върхове. III. Ситуирани
върху невисоки седловини и ниски речни тераси с малки размери. Тази
диференциация, допълнена с преки теренни наблюдения през последните
пет години, показва тенденцията селищата да се търсят преди всичко по
високите ридове и плата в областта и по-рядко до леснодостъпните и слабо
защитени речни долини.
Въпросите свързани с появата, разпространението и типологизацията на скалните гробници в Източните Родопи са няколко-кратно
разглеждани в литературата. Тук ще добавя в най-общ план техния брой
около
60,
както
и
обстоятелството,
че
границата
на
тяхното
разпространение отговаря на границите на територията, в която се срещат
трапецовидни скални ниши, факт, който още веднъж подчертава
културното обособяване на проучвана територия в границите на
старожелязната епоха.
Според последните проучвания на Г. Нехризов скалните гробници
се развиват синхронно, но независимо от долмените в Сакар, Странджа,
южните
части
на
Родопите
(с.
Черничево-Крумовградско)
в
хронологически граници XI-VII век пр. Хр.) (Нехризов, Г., 1994:5-11).
Тук ще бъде предоставена една хипотеза, имаща отношение към
функционалността на вече разгледаните скални ниши. Малката вероятност
те да са служили за полагане на урни с прахта на мъртъвци, поставя
въпросът за търсенето на масовите гробове на планинците, предвид че
представителите на аристокрацията са били погребвани в околните
гробници.
Отсъствието до този момент на гробове, различни от скалните, не
би
означавало
"обезлюдяване"
на
Източните
Родопи,
тъй
като
археологическите проучвания разкриват една развита сeлищна мрежа през
I хил. пр. Хр. Вероятно мъртъвците са били изгаряни или погребвани без
кремация в трудни за идентификация от археологическа гледна точка
места. Впрочем сходна археологическа ситуация, овързана с отсъствието
на масовите гробове е позната за края на I хил. пр. Хр. в Карпатодунавския регион (Strbu, V., 1994:147-161). Откриването на въпросните
гробове би подкрепило хипотезата, че нишите са били изсичани с култово
(символично) предназначение. Предвид ситуирането на светилища със
скални ниши в близост до големи реки и притоци, едно от вероятните
места за погребване, би могло да бъде самата река, отъждествявана в
древността с един от пътищата към света на мъртвите. 3асега, това ще
остане предположение.
Централни места
Централните места на селищните микрорайони в Източнородопската област са разположени върху високи хребети и върхове в
границата от 600 до 800 м. н. в. Те изцяло се свързват с укрепления в чиито
предели са регистрирани и култови паметници (вр. Драгойна, крепостта
при с. Вишеград, крепостта при с Овчево, Перперикон).
Изключение прави равнинно разположеното укрепление при село
Кралево на север от рида Гората.
В Източните Родопи са регистрирани и по-значими култови
коплекси, които можем да наречем "сакрални централни места". По
подобие на предполагаемите административни центрове, те се локализират
в пределите на високи хълмове (вр. Алада - 1241 м. н. в.; вр. Света Марина
- 709 м. н. в.; вр. Соколец, с. Вълчеполе - 704 м. н. в.; вр. Къзкая, гр.
Маджарово - 700 м. н. в.).
Очертаните граници на селищните микрорайони от I хил. пр. Хр. в
Източните Родопи, както и представените характерни черти на отделните
компоненти на селищната система в областта, дават една обща представа
за "конструкцията" на модела на планински тип развитие по северните
склонове на Хемус в хоризонтален план. По подобие на модела, свързан
със земите по северните склонове на Хемус, е необходимо да разгледаме
ситуирането на селища, укрепления, култови места и некрополи в
надморска височина. В случая крайните параметри на стопанска и
културна усвояемост по вертикалната ос е ограничена в границите на 1400
м. н. в. Сравнително еднородния, но нископланински релеф на
територията, е фактор, който предполага динамика на селищните процеси
и максимална усвояемост на всички нива по вертикалната скала.
В този смисъл анализът ще се гради на определен брой обекти
(общо 40), разположени в границата от 600 до 1400 м н. в., т.е. "горната"
част на пространствената скала, която повсеместно отговаря на планински
тип земя. До 600 м н. в., както показват теренните наблюдения, не се
забелязват
сериозни
различия
в
еднаквото
разпространение
на
паметниците (селища, укрепления, култови места и некрополи), факт,
който насочва мисълта ни към планинската зона сродна с тази от
проучената територия по северните склонове на Хемус.
Както показва диаграмата и археологическата карта на източните
Родопи в границите от 600 до 800 м н. в. са разположени 33 обекта
(еднакъв брой укрепления и светилища). Останалите 7 археологически
обекта са регистрирани в границите от 800 до 900 м н. в. Изключение
правят тракийската крепост до с. Устра (1014 м н. в.) и високопланинското
светилище на вр. Алада (1241 м н. в.), които вероятно са използвани през
определени периоди на годината.
Едно обобщение на резултатите от теренните проучвания през
последните десетилетия показва най-голяма концентрация на обекти в
низинноравнинния пояс до 600 м н. в. В зоната на нископланинския пояс,
който обхваща 80% от територията, са концентрирани минимален брой
археологически обекти и то предимно укрепления и скални светилища.
Слабата проученост на южните части на Източнородопския масив
(пограничните с Гърция райони) е пречка да се установи пълната картина
на селищното развитие и степента на усвояване на по-високите части на
планината. По подобие на Хемус би могло да се очаква преди всичко
разнообразие на пътни комуникации и укрепления, които да ги охраняват.
Изследванията показват, че максимума на трайно заселване и силна
динамика на селищните процеси е зоната до 600 м н. в.
Южни Карпати
Един трети модел на планински тип развитие може да бъде свързан
с територията включваща в края на I хил. пр. Хр. ядрото на дакийската
държава. Районът е разположен по северните склонове на Южните
Карпати. На запад е ограничен от планинската верига Поаяна-Руские (1378
м н. в.), на север северните склонове на Карпатите, на изток до горното
течение на р. Олт (Фагърашка котловина). Южната граница на тази
територия преминава условно по билото на Южните Карпати (2500 м н. в.)
(Mihăilescu, V., 1963; Sircu, I., 1970; Martione, E., 1981; Гловня, М., Ек.
Благоева, 1982:157-160).
Южните Карпати в морфографско и хидрографско отношение
приличат на Западни Крапати и Татрите, но въпреки алпийския си на места
релеф по височина са по-ниски. Изключение прави орографската линия вр.
Върфу-луй Петру (2190 м н. в.) - вр. Пеляга (2509 м н. в.) - вр. Вылкан
(1870 м н. в.) - вр. Парангу-Маре (2518 м н. в.) - вр. Урау (2109 м н. в.).
Последните
орографски
данни
илюстрират
достигнатите
максимални височинни параметри на Карпатския модел на планински тип
развитие в сравнение с тези от Хемус и Родопа. Изследваната територия
обхваща приблизително 5000 кв. км., в които екологическите пояси се
разпределят както следва:
Ш
пояс от предпланини и неголеми ридове и речни долини
до 400 м н. в. - 15%;
Ш
висок пояс от възвишения и различни по размер плата до
600 м н. в. - 20%;
Ш
високопланински пояс със стръмни възвишения и равни
била над 600 м н. в. - 75%, сред които преобладават планински и
високопланински.
В зависимост от морфоструктурните си белези Южните Карпати и в
конкретния случай изследваната територия (на изток до течението на р.
Олт) могат да бъдат разделени на няколко области. Това се преди всичко
отделни планински дялове, които притежават имена на отделни планини,
отделени от дълбоко врязани в тях речни долини и проломи. От изток на
запад това са планинските масиви Лотру, Чибиници, Себеш, Таргу, Черча
и др. Най-характерната източна граница на територията е речния пролом
на р. Олт, наподобяващ Искърския пролом в Стара планина.
Южните Карпати са богати на желязорудни находища, полиметали,
строителни материали (пясъчник, туфи, андезити) и минерални извори.
Голямото и сложно разчленение на релефа, в древността е предопределило
разнообразен климат и растителна покривка.
Тракийското население на Карпатите е анонимно до V в. пр. Хр.,
когато Херодот осланяйки се на йонийнската писмена традиция споменава
легендарните агатирси и техния владетел Спаргапид (Hdt., IV, 115, 1-6).
Спорната локализация и етническа принадлежност на етнонима се
проявява в локализацията му в Трансилвания, Олтения, Мунтения и
Молдавия (Dusěk, M., 1974:109-110; Кратка енциклопедия. Тракийска
древност, 1993:5; Фол, Ал., 1997).
Четири столетия по-късно в мемоарите на Г. Ю. Цезар за района на
Карпатите се споменава обширната "Херцийнска гора" започваща от
пограничните земи на германските племена хелвети, намети и раураки
(Caes, B. Civ, VI, 25). Ha изток "гората" се простира до пределите на
даките и агатирсите.
Според Страбон (Strab., VII, 3, 12) даките са част от гетските
територии през I в. пр. Хр. - I в. сл. Хр. и говорят един и същ език с гетите.
Сведението е илюстрация на принадлежността на етнонима към
севернотраката етнокултурна област.
Съгласно една бележка на Аний флор от II в. сл. Хр. даките
обитават планините откъдето през I век предприемат военни походи в
съседни земи. (Flor, Ball Dac, 11,28,18). Прието е центровете на дакийската
култура да се търсят в земите на север от главното било на Южните
Карпати на територията на дн. Банат и Трансилвания.
Политическото и културно обособяване на даките, а от там и на
изследваната територия по северните склонове на планинаната се
проследява най-отчетливо от II в. пр. Хр. до нач. на I в. сл. Хр. на базата на
археологическите проучвания и анализ на писмените сведения.
Както е известно в Южните Карпати (района Мунции Оръщей) се е
намирал административния център на дакийските царе от и след Буребиста
(ок. 62 - оч. 42 г.) до смъртта на Децебал (87 - 106 г. сл. Хр., Daicoviciv, C.,
1969:50-63; Daicoviciv, H., 1986:71-75).
Особено
отчетливо
политическото обособяване на областта
проличава при очертаване границите на Децебаловото царство с център
Сармизегетуза - района на Седмоградско, Банат по долината на р. Муреш,
и части от Източните Карпати (Stцrbel, H., 1984:41-62).
Със завладяването на дакийското царство от римляните след II -та
Дакийска война на император Траян (106 г. сл. Хр.) района попада в
административните граници на провинция Дакия, чиято западна граница
минава по р. Тиса, източната по р. Олт, а северната по Западните Карпати.
Предложената за изследване територия, която ще послужи за модел
на планински тип развитие в Карпатите очертава ядрото (ядрата) на
дакийската племенна територия в края на I хил. пр. Хр. При нейното
проучване се забелязват някои особености корес-пондиращи със степента
на усвояване на планините през I хил. пр. Хр. Преди всичко е необходимо
да се отбележи, че за периода до VI в. пр. Хр. и особено VI-III в. пр. Хр. по
подобие на цялата Вътрешнокарпатска верига липсват изградени крепости,
а селищата са концентрирани по средните и горни течения на реките
Муреш, Олт, Сомеш, Търнава-Маре, Търнава-Мике (Никулице, И. Т.,
1987:85). Археологическите проучвания до 80-те години в земите на гетите
показват 365 обекта (селища и могили) разположени твърде неравномерно.
От тях 242 са разположени в Днестровско-Карпатската област с най-голяма
концентрация в центъра на лесо-степна Молдавия и Истро-Понтийската
област. От известните 71 укрепления в пределите на Вътрешнокарпатската
дъга за посочения период е известно само едно укрепление (Никулице, И.
Т., 1987:84-85).
Спорад И.Никулице посочените данни са в резултат на равномерно
добро проучване на регионите и илюстрира бавните темпове на усвояване
на планината и унифициране на материалната култура на даките (гети).
Съществени изменения в поселищната картина настъпват едва след
II в. пр. Хр., когато благодарение на писмените извори е забелязана
тенденция
на активизиране на политическия
живот на северно-
тракрийските племена в Карпатите.
При археологическите проучвания са отбелязани 297 селища и
могилни некрополи от които (вж. Приложение, стр.
):
- 118 са разположени в Карпато-Балканския регион;
- 75 във Вътрешнокарпатската област;
- 9 в Истро-Понтийската зона.
Сходни наблюдения върху динамиката на поселищните процеси се
забелязва при проучване на дакийските укрепления:
- 19 от тях са разположени в Днестровско-Карпатския регион;
- 9 в Карпато-Балканската област;
- 35 в Карпатския масив.
В посочения район са концентрирани основните укрепления и
светилища на дакийските владетели от II век пр. Хр. - I век сл. Хр.
(Chrisan, I. H., 1966:92-95; Vulpe, Al., 1987:77-86).
Очерталата се динамика на селищните процеси илюстрирана бегло
от концентрацията на укрепления в планината е свързана с изместването на
държавните центрове на севернотракийските племена в епохата на
римската инванзия в земите на север от Хемус.
Конкретно хронологическите рамки на изследването на посочения
модел на планински тип развитие ще бъдат съобразени с тези особености,
т. е. анализът в разположението на паметниците ще бъде свързан с
последните два века на хилядолетието и първото столетие сл. Хр.
Използването
на
картографски
методи
при
анализ
на
археологическите обекти в Южните Карпати, особеностите на ландшафта,
концентрация на обекти в определени граници, позволява да очертаем
отделни селищни микрорайони. Тяхното условно фиксиране върху картата
на Карпатите зависи преди всичко от публикуваните резултати от
археологическите изследвания.
1. Както показва картата на обектите по северните склонове на
Южните Карпати, най-голям брой укрепления са разположени в района на
дскийската столица Sarmizegetusa (1200 м н. в. - планината Ориштией).
Посоченият микрорайон обхваща 200 кв. км. и изцяло покрива пределите
на планината между горните течения на р.Апа - Градище и р. Сибишел.
Близко разположените до столицата крепости Состеци, Блидару, Пиатра
Рошие, Баница, Капилна образуват единна фортификационна система за
защита на територията (Marghitan, L., I. Anditoiv., 1971:34).
"Централно място" в района заема крепостта Sarmizegetusa и
религиозния комплекс от осем светилища (Daicoviciv, N., 1972:235-240;
Vulpe, Al., 1987:77-86).
2. Втори микрорайон може да бъде локализиран по горното
течение на р. Жиу и притоците Жиу-Ромънеск, Жиу-Трансилван.
Географското му разположение е "стеснено" от северните склонове на
главното Карпатско било и хребетите Ретуат (2509 м н. в.) и Сурян (2130 м
н. в.).
Откритите селища и укрепления са разположени по про-тежение
на речните долини и съседни билни възвишения.
В района се забелязва система от укрепления, които са
охранявали пътните артерии по р. Жиу (Западно от хребет Парънг). Пред
тях следва да обясним цикулацията на монети в областта на градовете
Месембрия и Истрия (Mitrea, B., 1985:50-58).
Територията на микрорайона обхваща площ приблизително
около 200 кв. км. Централно място в нея заема крепостта Лиатра Четати
(904 м н. в.), разположена на 6 км северно от Летрошани (Marghitan, L., I.
Anditoiu, 1971:38).
3. Районът заключен между горното течение на р. Стрени РъуМаре, на север до хребета Ретезат.
Приблизителните размери на територията са 350 кв. км. В нея са
локализирани силно укрепените крепости при Кымпурод Сурдун, Братя
Мурешане, Беница, Клопотива, Нукшоара (Никулице, И. Т., 1987).
От значение за района са рудните находища по северните
склонове на хребета Ретезат и добре развитата пътна мрежа на север към
долината на р. Муреш.
4. Земите по горното течение на р. Олт и притоци. Районът е
съсредоточен в околностите на дн. гр. Сибиу, а на юг достига склоновете
на планините Чиндрел и Фегераш. Обхваща площ от около 400 кв. км.
В него са локализирани 7 дакийски укрепления и голям брой
селища по долината на р. Олт.
Основните пътни артерии в областта преминават по долината на
р. Олт на север към Трансилванското плато. По тях през Елинистическата
епоха преминават монети на градовете Месембрия, Калатис, а по-късно
римски републикански денарии (Mitrea, B., 1985:50-58).
По долината на р. Олт се развива и пролетното настъпление през
102 г. сл. Хр. на император Траян срещу даките (Strobel, K., 1984:180-210).
Централно място в микрорайона заема крепостта в окол-ностите
на Окна-Сибисуй.
Характеристика на археологическите обекти
За разлика от южнодунавските земи, където традицията на
изграждане на крепости и градове се проследява в развитие за дълъг
хронологически период, поселищните процеси при дакийските племена в
Карпатите протичат интензивно за 2-3 столетия (Калоянов, С., 1991:84).
Това предопределя и изследванията на румънските археолози за късната
епоха на I в. пр. Хр. - II в. сл. Хр. (Daicoviciv, C., 1938; Daicoviciv, H.,
1980:230-238; Crisan, S., H., 1974:179-183; Никулице, И., Т., 1987:198-200 и
др.).
Въпреки ограничения хронологически период на изследване на
Карпатския модел на планински тип развитие, налице е възможността да се
проследи степента на адаптиране на тракийското население към планинска
среда и характера на някои археологически обекти.
Като пример за максимално достигната височина при изграждането
на укрепления могат да бъдат посочени крепостите Къпуру-Сурдук, Братя
Мурешан, Градище Мунчелуй, Венице, Пиатра Четатии, Мурезилци
(крепостите "Четатеана" и "Ла Манастире") - 700-1400 м н. в. В
границата на 1000 м н. в. са разположени укрепленията по горното течение
на р. Олт - Пеловрадж, Мар, Ардец. Изграждането на укрепленията е било
съобразено с естествените проходими речни долини на Черна.
Самите укрепления се класифицират в зависимост от наличието или
отсъствието на обособена цитаделна част. Голям брой от тях притежават
мощни каменни стени снабдени с многобройни кули. В пределите на
редица укрепления в областта са регистрирани жилища и места за
обработка на желязна руда, което подсказва, че центровете на обработка на
метали са разположени в пределите на укрепените места (Tantău, R.,
1972:25-43; Bazareive, V., 1983:254; Crisan, I., 1973:49-65; Калоянов, С.,
1991:83-86).
Проучването на поселищните процеси, от северните склонове на
планината е затруднено, поради липсата на пълна информация за
разположението на останалите компоненти на селищната система некрополи, които може да се очаква, че са тясно обвързани с поселенията
на даките. По подобие на Източните Родопи изследо-вателите са отчели
липсата за периода II-I век пр. Хр. на гробни находки в планината Орештие
(Sirbu, V., 1994:147-162).
Като цяло билото на Южните Карпати представлява до голяма
степен естествена преграда на територията, поради високите от 1800 до
2500 м н. в. планински хребети.
Като вътрешна природна граница и неусвоена планинска област са
планинските хребети Ретезат, Тодяну, Лотеру, чиито върхове в голямата си
част се простират над 2000 м н. в. Посочените географски черти на
ландшафта предопределят голямото "разкъсване" на селищната система и
връзката между отделните микрорайони и централни места. Тази връзка
(въобще съобщителните връзки) в региона се осъществяват по долините на
големите реки и някои удобни за пресичане планински хребети върху,
които са преминавали пътища с местно значение.
Отсъствието на гробове в планината не би трябвало да се обяснява с
обезлюдяване на областта, поради отчетливото присъствие на останалите
елементи на селищната система - укрепления, селища, светилища. Според
В. Сърбу разпространението на гробове в земите на даките през
изследвания период трябва да се свърже с т. нар. "дискретни места" на
погребение, който предстоят да се локализират.
Границите на селищните микрорайони по северните склонове на
Южните Карпати, както и представените характерни особености в
развитието на селищната система в областта дава една обща представа за
модела на планински тип развитие.
Тази представа е изградена на базата на публикувани резултати от
археологически изследвания в една сравнително слабо проучена област. За
разлика от изследваната територия на Централна Стара планина и
Източните Родопи при изграждането на модела липсват преки наблюдения
върху терена и характера на археологическите обекти. Анализът на
Карпатския модел е изграден при прилагането на картографски методи,
при които крайните параметри на стопанска и културна усвояемост на
планинската среда достига границите на 1400-1700 м н. в.
От известните 38 археологически обекта 25 са разположени в
границите на 700-900 м н. в., а 13 от тях достигат пределните за областта
1400-1700 м н. в.
За разлика от останалите модели налице е обособяването на
централен микрорайон в пл. Мунций Оръщей, който по икономически и
политически признаци доминира над останалите.
*
*
*
Проследеното развитие на трите модела на планински тип развитие
за I хил. пр. Хр. предполага заключение, което би сравнило крайните
резултати от изследването на определени за Тракия територии - Северните
склонове на Хемус, Източните дялове на Родопа, и северните склонове на
Южните Карпати.
В сумарен план крайните продукти на изследваните обекти могат да
бъдат представени както следва:
I. В границите на I хил. пр. Хр. конкретните територии са обособени
на фона на етнонимичната действителност на Балканския полуостров. До
времето на политическото и териториално разгръщане на одрисите (пети
век пр. Хр.) източнородопската област остава бяло петно в етнонимичната
карта на Тракия. Съседните на областта по-точно локализирани племена одриси, кикони, сатри, сапеи и др. очертават границите на развитие на
специфична мегалитна култура, изразена с присъствието на скални
гробници, скални светилища и ниши, жертвеници. "Поглъщането" на
източните Родопи в състава на одриското царство след отдръпването на
персите от района води до промяна на мегалитния облик на тракийската
култура и поява, макар и оскъдно, на нов вид гробнична архитектура. През
Елини-стическата епоха изследваната територия на Родопа изглежда
попада в границите на одриска административна област, носеща в
римската епоха името стратегия Самаике.
Що се отнася до земите в северното подножие на Хемус,
етнонимичното обособяване на територията е по-ярко след VI в. пр. Хр.,
когато Херодот помества между реките Ятрис (Янтра) и Артанес (река
между Осъм и Искър) етнонима на тракийското племе кробизи.
Направеният преглед на досегашните локализации на кробизите, но
обвързан с характера и концентрацията на конкретен археологически
материал, позволява да допуснем, че до III в. пр. Хр. те обитават все още
посочените от Херодот земи.
За елинистическата епоха в писмените извори се споменават
сведения за т. нар. "независими траки по върховете на Хемус", които
отговарят на характера на планинското население по високите части на
планината. Административното обособяване на областта по подобие на
Родопите е сторено с разположението върху старите етнонимични граници
на кробизите на стратегия Усдицензика и липсата през римската епоха на
големи градски центрове от типа на Никополис ад Иструм и Ескус.
Етнонимичната картина в третия планински район - Карпатите за
разлика от предишните два е достатъчно ясна едва през последните две
столетия на хилядолетието благодарение на често споменаваното на
дакииско население. Тази особеност, се дължи на степента на наситеност
на данни в писмените извори и същевременно на "късното" максимално
усвояване на високите части на Карпатите по местното тракийско
население.
Наблюденията върху етнонимичното и културно обособяване на
проучваната територия показва и една зависимост с географските
особености на конкретните части на планините. Прави впечатление
определящата роля на природните прегради (билни части на планините и
отделни ридове) за обособяването на археологически култури и селищни
микрорайони, а оттам и "стесняване" на евентуалната по-точна
локализация на тракийските племена или отделни гpyпи върху картата на
Балканския полуостров
II. Извършеното микрорайониране в проучваните територии е
съобразено с концентрацията на по-значими археологически находки в
пределите на селища, укрепени места и светилища.
До голяма степен границите на тяхната площ са условни и зависят
от степента на проученост на районите. Въпреки това, направеното
микрорайониране показва ядрата на селищни агломерации и динамичен
селищен живот през двете фази на желязната епоха. Извършените
наблюдения върху разположението на тракийски обекти по северните
склонове на Хемус позволява да отделим т. нар. "вътрешни граници"
между
микрорайоните
и
зоната
с
по-ниска
концентрация
на
археологически паметници при сравнително пълна теренна проученост на
тяхната територия.
Както показват изнесените в текста резултати, микрорайоните от
двете планински зони на изследване имат сравнително еднакви размери
(около 200 кв. км). Изключения правят района между река Харманлийска и
средното течение на р. Арда (около 800 кв. км), което може да се обясни с
равнинния характер на земите и добрите условия за развитие на земеделие
и селища.
Еднаквият обхват на селищните микрорайони от двете територии
обаче контрастира на различната плътност на определен вид паметници в
зоните на насищане и причините затова се крият в неравномерните
теренни проучвания, както и в големия брой локализирани обекти от
ранножелязната епоха и Източните Родопи в сравнение с тези датирани
след VI в. пр. Хр. от същата област. Обратно, в северните склонове на
Хемус прави впечатление по-динамичното развитие на селищните процеси
през късножелязната епоха, за която се датират по-голяма част от
могилните некрополи, селища и укрепления.
Що се отнася до района по северните склонове на Южните Карпати,
paзвитиетo на селищната мрежа, както и цялото усвояване на планинското
пространство е в разцвета си едва през последните два века на I хил. пр.
Хр. и причините затова са от военно-политическо естество.
III. Анализът на регионалното разпределение на паметниците в
селищните райони показва, че отделни селища, укрепления са образували
локална група, всяка от които е имала своя функционална територия.
Впрочем, разстоянието между всяка една такава локална група показва
характерна черта на планинската селищна система в древността разпокъсаност между отделните обекти.
Всички регистрирани разпръснати поселения, свързани помежду си
с добре развита пътна и укрепителна система са изграждали цялостната
функционална територия на селищните микрорайони и в трите модела на
планински тип развитие. Средната заемана площ на всеки микрорайон,
въпреки условно въведените граници, е обхващала от 100 до 200 кв. км.
Както показват социологическите проучвания на градовете в Степна
Скития и някои полиси в древна Гърция, посочената площ е била три пъти
по-малка от функционалната територия например на Мегара и някои
скитски градове функционирали през I хил. пр. Хр. (Бойко, Ю. Н., 1994:2942). Ако съдим по концентрацията на монети носещи лика на Севт III и
разкрити гробници в хинтерланда на Севтополис функционалната
територия на Севтовата столица е обхващала площ от около 600-800 кв. км
(вж. Тачева, М., 1991:83).
Последните бележки показват, че силно разчленения релеф и
надморска височина в планините са предопределили наличието на
поселищна разпокъсаност, неусвоени пространства и функционирането на
по-голям
брой
селищни
(вероятно
и
административни)
центрове
разположени в пределите на тракийските укрепления.
Локализираните на този етап на проучванията центрове на
микрорайоните (централни места) са били изградени в зоната от 500 до
1200 м н. в. и показват степента и трайно усвояване на планините в древна
Тракия (крепостта при с. Калейца - Троянско, 760 м н. в., вр. Г. Острец - гр.
Априлци, 1033 м н. в., вр. Драгойна - с. Буково, 814 м н. в., м. "Окопа" - гр.
Маджарово, 758 м н. в., околностите на с. Овчево-Джебелско, ок. 500 м н.
в., Сармизегетуза, 1200 м н. в. и др.).
През римската епоха, както бе споменато по-горе, въпросните
административни центрове се изместват към по-равнинните места в зоната
от 200 до 400 м н. в. и причините затова са от политико-икономическо
естество.
IV. Устойчивост в степента на усвояване на планините.
За трите посочени в текста планински масива тя е създадена в
продължение на дълъг исторически период. Засилената динамика на
селищните процеси след VI в. пр. Хр. в Хемус и след II в. пр. Хр. в
Карпатите е позволила овладяването на планинското пространство да
достигне максимални параметри.
При този продължителен и същевременно неравномерен процес са
били обособени няколко жизнени зони по вертикалната ос, характерни с
различната степен на населеност на археологически паметници. Така
например в източните Родопи най-голям процент от известните селищни
обекти са били разположени в зоната от 200 до 600 м н. в. За северните
склонове на Ценрална Стара планина тази зона е била наместена от 400 до
700 м н. в. Вероятно на по-голяма височина е била основната концентрация
на археологически обекти в южните Карпати 600-1300 м н. в. Максимумът
на трайно усвояване на пространството в трите планини е била зоната до
1300-1400 м н. в., т.е. там надморска височина, до които са се простирали
различните видове селищни обекти върху цялата територия на Планинска
Тракия.
Посочената висока степен на устойчивост на селищната мрежа в
Родопите и Стара планина през I хилядолетие се потвърждава от факта, че
след завладяването на Тракия от Рим до края на античната епоха местата
на заселване на планинското население не претърпяват сериозни
изменения. Това овладяване на планинското пространство е било
предопределяно от сложните демографски, стопански, социални и
биологични процеси, които са съпътствали планинското население в
стремежа за оцеляване и развитие в една сурова природна среда.
Въпреки опита се представят сравнително отчетливи модели на
планински тип развитие в Тракия, цялостния анализ на селищните процеси
ще бъде непълен, поради невъзможността да се определи демографската
активност на населението за определени периоди от 1 хил. пp. Xp. В случая
неприложими или криещ големи статистически неточности би бил метода
на изчисление на населението на базата на броя на надгробните могили
или процента заемана площ на даден модел от цялата територия, за която
приблизително се споменават от изследователите броя на хора през
античността (Kитов, Г., 1994:44; Фол, Ал., 1970:125-126).
Очертаните в изследването модели на планински тип развитиe са
нагледен пример за продължителен процес на овладяване на определени
територии от планинското пространство, съобразени с възможностите на
античната технология и потребностите на тракийското население.
Направеният анализ на разпространението на всички компоненти на
селищната мрежа дава основание да предположим, че тракийските
селищни модели в планините са фактор за трайно и сигурно съществуване
на тракийския етнос в неговото жизнено пространство в Югоизточна
Европа.
IV. ГЛАВА: Ролята на планината в историческото
развитие на древна Тракия.
Характер на планинския тип култура
Ролята на планината в историческото развитие на тракийския етнос
може да бъде проследена в няколко насоки. В литературата вече е
разглеждано значението щ за стопанския живот като суровинна база и
мястото, което тя заема в религиозните представи на траките (Фол, Ал.,
1981; Теодосиев, Н., 1990:58-76; Спиридонов, Т., 1991; Спиридонов, Т.,
1997).
Ролята на орографския фактор за развитие на стопанството на
тракийските племена може да бъде допълнително анализиран при една
комплексна оценка на планинските ресурси на древна Тракия. Преди
всичко е необходимо да се разглежда планината като сложна система от
високи върхове и била, разделена на плата, предпланини, високи полета,
речни долини и произтичащите от това морфографско разнообразие
изобилие на природни богатства. В този смисъл предимството на
планинските райони на древна Тракия за разлика от останалите географски
единици (равнина и крайбрежна ивица) се състои в наличието на
разнообразни природни ресурси, стимулиращи стопанското развитие на
населението.
Освен неколкократно споменаваните залежи на черни и цветни
метали, дървени въглища, смола и произтичащите от това развитие на
металургия и специфични занаяти, значението на планината се проследява
успешно при коментара на писмените сведения отнасящи се до
животинското и растително богатство. Популярните сведения на Теофраст
(Theophr. Hist. plant., III, 3, t 2) и Апиан (App. CIV., IV, 431-432) за
дървесното богатство и разнообразие на планините в Югозападна Тракия и
Хемус са допълнително основание да оценим значението на дърводобива в
стопанското развитие на планинците.
От друга страна някои допълнителни бележки на Херодот и
Теофраст дават основание към растителното разнообразие на планинска
Тракия да се допълнят различни овощни дървесни видове и маслодайни
храсти, като условие за развито овощарство (Hdt., VIII, 138; Theophr. Hist.
plant., IV, 5, 1-2; Венедиков, Ив., 1981:66-68).
Освен сведенията за богата флористична картина на тракийските
планини в писмените извори от втората половина на I хил. пр. Хр. се
съдържат сведения за животинското разнообразие в граничните планински
области с Пеония, масивите от двете страни на Стримон и планинските
възвишения в областта на тините (Arist., Deanim. hist., B 31-500 A1; Xen.,
Cyneg. X1, 1l Paus. VI, 5, 4-5; IX, 21, 2).
Посочените фрагментарни сведения подчертават подходящите
условия за ловуване в планините (Кацаров, Г., 1901:24-25; Венедиков, Ив.,
1981:70-77; Йовчев, Н., 1982).
Богатите ресурси на планинските райони на древна Тракия се
допълват от минералните извори в тях и изобилието на водно богатство.
Когато се разглежда значението на планината за стопанското
развитие на тракийското население, е необходимо да се споменат и
приоритетните отрасли скотовъдство и животновъдство, които са били
развити в различна степен в зависимост от надморската височина,
Така например според Ив. Венедиков различните сведения за
отглеждането на житни храни в Тракия способстват да се състави схема на
стопанско райониране на страната, а в конкретния случай на планините
(Венедиков, Ив.,1981:62-63).Към известните области на разпространение на
пшеницата, ечемика и ръжта, планината вероятно е попадала в зоната на
отглеждане на просото и в по-малка степен на ечемика.
Стопанското райониране на планинска Тракия в надморска
височина вероятно би изглеждало по следния начин:
- зона на смесено развитие на мотично земеделие и скотовъдство
(Чебоксаров, Н., Ир. Чебоксарова, 1982:141-181);
- зона на приоритетно развитие на скотовъдство и занаяти;
- зона на развито рударство, дърводобив и същевременно на
подвижно скотовъдство по билните части на някои планини.
Посочената схема за вертикална икономика на тракийското
планинско общество е пример на комплексна адаптация към максимален
брой екологични нива, съвпадащи с разположението на центровете на
селищните
микрорайони,
високо
разположените
укрепления,
металургичните центрове и пътните артерии (вж. Глава III).
*
*
*
Високите планини на Балканите са фактор, който може да е забавял
поселищните процеси или да е служел като буферна или разделителна зона
между отделните племена и държави. Като пример в тази насока е
достатъчно да припомним добре известните сведения на Тукидид за
планината Керкине, която, освен че била гъсто заселена и непроходима, не
е разделяла тракийските племена синтии и пеони (Thuc., II 98, 1) и
"необитаемата" свързана с Родопа планина - дн. Рила (Thuc., II, 96, 4).
Планините на Балканския полуостров очевидно са ограничавали и
сравнително
точно
маркирали
етническите
процеси,
водещи
до
обособяването на тракийския етнос в определени граници. Подобна теза
може да бъде подкрепена с етнонимичните наблюдения в западната и
югозападната част на полуострова, където е разположена гъста мрежа от
високи планински масиви.
Изглежда веригата от планини, разположена на север от Вурион
(1866 м н. в.) - Баба (2601 м н. в.) - Шар планина (2498 м н. в.) - Бела
паланка (1808 м н. в.) - Сръбски планини - Банатски планини (1226 м н. в.),
предопределя териториалното разширение на пеонските и македонски
племена преди всичко по долините на Вардар и Струма. Етнонимичната
карта след VI в. пр. Хр. показва, че посочените масиви отделят илирите от
македоните, пеоните, дарданите и трибалските племена (Спиридонов, Т.,
1983:15, 53; Спиридонов, Т., 1992:17).
Планинската разделителна зона остава устойчива и през римската
епоха. Зоната Олт-Жиу-Жиу-Долни Искър-Осъм, Места-Струма след II век
разграничава отделните провинции на империята, а след реформите на
императорите Диоклециан и Константин I, по реките Вит и Места минава
границата между диоцезите Тракия и префектура Илирик (МитоваДжонова, Д., 1989). Обособената западна планинска културно-историческа
зона на Балканите в дългосрочен исторически период може да бъде
продължена на север чрез естествената планинско-хълмиста верига на
Западна Стара планина, прохода Железни врата при р. Дунав, хребетите
Алиани (1226 м н. в.), Мехединци (1462 м н. в.) и Семеник (1445 м н. в.) до
Южните Карпати.
Би могло да се предположи, че географският фактор е една от
важните предпоставки както за разделянето на тракийския етнос от
илирийските племена, така и за обособяване на етнографска културна и
езикова разделителна зона на полуострова, включително до Късното
средновековие. Тя започва от Карпатите и стига до сравнително широка и
контактна със средиземноморския свят зона по долните течения на реките
Места и Вардар (Митова-Джонова, Д., 1989).
Ролята на планината в историческото развитие на Предримска
Тракия може да бъде проследена и в зависимост от това дали центровете
на държавен живот сред тракийските племена са разположени в ниски
планински райони или се изместват в посока на самитепланини на
Балканския полуостров. Подобен процес в поселищаната система на
древна Тракия е предизвикан от т. нар. "стимул на натиска", т. е.
изместване на ядрото на държавите към естествено защитими райони,
каквито са планините, под натиска на завоеватели - перси, гърци македони,
келти
и
римляни
историческият
пространство
(Тойнби,
анализ
на
Арн.,
1995:182-206).
В
разделянето
на
предопределя
центрове,
периферия,
слабо
тази
усвоени
насока
тракийското
райони
и
впоследствие проследяването на техните контакти и динамика за отделни
периоди на I хилядолетие пр. Хр.
Предложеният поглед в историческо развитие на тракийските
държавни
формации
среща
няколко
конкретни
методологически
затруднения. Преди всичко е трудно да се изгради точна и пълна
пространствена схема на поселищното развитие в Тракия през I хил. пр.
Хр. Трудностите произтичат от ниската степен и неравномерност на
археологическите проучвания и от динамиката в етнонимичната картина
на племената в посочения хронологически период. Следва да добавим
различните показатели заложени в съвременната историография относно
белезите за ядро, център на определен тип държавно обединение. Прието е
подобни показатели да бъдат ранните сведения в старогръцката литература
относно царе-предводители сред траките и контролираната от тях
територия, появата и развитието на градовете в Тракия, които са условен
маркер за център на държавата в равнината, концентрацията на богати
гробни дарове в т. нар. "царски некрополи", наситеността на царски монети
върху определена територия, наличието на укрепителна система по
периферията на държавата.
Разбира се подобна схема на изследване е трудноприложима за
първата половина на хилядолетието, поради оскъдните писмени сведения и
общоприетото становище, че планинския терен затруднява държавното
строителство (Фол, Ал., 1981:126). В посоченият случай най-характерния
белег за център на държавата-града (градовете) или града-столица ще бъде
заменен от типа на гробните съоръжения илюстриращи наличието на
аристократична върхушка или изграждането на мощни религиозни
центрове изпълняващи и политически функции, какъвто е примера с
Дионисовото прорицалище и неговите жреци.
За по-късната Елинистическа епоха изграждането на градските
центрове
може да послужи като показател за йерархизирането на
територията на държавата, поради фактът, че повечето от тях изпълняват и
функцията на столица от средищата на елинистическите монархии след
смъртта
на
Александър
III
Македонски.(Вж.Фол,Ал.,
1975;Балканска,Ан.,1985:32-38;Чичикова,М.,1985:97;
Николов,Д.,1991:85;Тачева,М.,1997:131-149)
Първият хронологически период, през който можем да проследим
ролята на планината в историческото развитие на Предримска Тракия,
започва в началото на I хил. пр. Хр. и завършва в началото на V в. пр. Хр.
Посочените столетия са свързани с неравномерен тласък на населението от
равнината към планината. Причините могат да бъдат обяснени с
въвеждането на желязото в масова употреба (вероятно след X в. пр. Хр.),
демографски прираст на населението, развитието на занаяти пряко
зависещи от суровината добивана в планините. Отчитайки резултатите от
археологическите проучвания, можем да проследим и редица общественоикономически промени в началото на хилядолетието: разпадане на
родовата община, задълбочаване на социалната диференциация, тенденции
към
държавно-образователни
процеси
сред
тракийските
племена.
Центровете на тези процеси са ситуирани предимно в земите на юг от
Хемус. Най-ранните държавни обединения в Тракия се локализират в
земите по долното течение на Хеброс и Тракийски Херсонес, изток от р.
Нестос с вероятен център легендарния Исмар (ант. Маронея), от двете
страни по долното течение на Стримон (Фол, Ал., 1972). Тази локализация
обаче е извършена на базата на писмените сведения и може да се обясни с
добре познатите на гърците контактни зони с Тракия.
Прегледът на археологическите и нумизматични материали спомага
да
проследим
започналите
държавообразувателни
процеси
и
във
вътрешността на Тракия, включително и в планините, които до времето на
Херодот (V в. пр. Хр.) са очертани с неясни и пограшни географски
контури.
Когато
разглеждаме
разпространението
на
най-значимите
погребални съоръжения за епохата - мегалитните, трябва да отбележим, че
съществуват ясно изградени зони с различен тип паметници. Техните
центрове в началните столетия на хилядолетието са ситуирани в Странджа
(представена с долмените) и Източните Родопи (известни със специфични
скални светилища и гробници). Този факт навежда на мисълта за ранно
установяване на стабилни племенни териториални структури (Delev, P.,
1980:189-192).
От друга страна, изграждането на некрополната система на
долмените в югоизточната част на полуострова е белег на напреднала
социална диференциация в тракийското общество. Броят на долмените
подсказва, че освен царски надгробия те могат да бъдат строени и за
аристократическата върхушка (Delev, P., 1984:1-45).
Сходни наблюдения са допустими и върху известните досега над 60
скални гробници от Източните Родопи (Нехризов, Г., 1994:10). Следва да
добавим и наличието на сложно изградени храмови комплекси в района,
което допуска съществуването на силна жреческа прослойка в обществото
(Фол, В., 1993:39-53).
Известните мегалитни паметници в Тракия са разпространени
главно в ниските части на Родопите, Стара планина и Странджа. Тези зони
са "белязани" в началото на I хилядолетие пр. Хр. и с появата на гъста
мрежа от тракийски укрепления, които са служили за охрана на пътни
артерии, селища и по-големи територии, убежища на местни владетели. От
наблюденията върху характера на мегалитните паметници и укрепленията
може да се предположи, че ниските планински масиви са благоприятни за
развитието на държаво-образувателни процеси, слабо доловени от
писмените извори.
Отчитайки ролята на планината в историческото развитие на древна
Тракия в края на първия разглеждан период накратко ще разгледаме и
появата на първите монети на тракийските племена в Югозападната част
на полуострова. Причините за това внимание са две. Първата е свързана с
общоизвестния факт, че за отсичането на монетите е извлечена суровина от
богатите на сребърна руда планини Дизорон, Пангей и Родопа (Юрукова,
Йорд., 1992). Втората причина е, че
монетосеченето е белег на вид
държавност и това важи за племената дерони, орески, едони, бисалти,
тинтеи, ихни, зеели, леи и някои неизвестни племена. Следва да добавим и
бесите, с които Йорд. Юрукова свързва сеченето на монети с
изображението на силен и нимф, разпространени в Родопа и горното
течение на р. Хеброс.
Както показва локализацията на посочените племена за периода VIV в. пр. Хр., освен обитаващи равнините, те могат да бъдат определени и
като планински, поради непрестанния стремеж да усвояват и контролират
планинските масиви в Югозападна Тракия. Ролята на планината за
запазване целостта на племето по време на нашествия проличава добре в
динамиката на локализация на етнонима одоманти. Както е известно, в
средата на VI в. пр. Хр. те се разполагат в равнината, ограничена от р.
Ангиста и р.Струма на север и запад (Фол, Ал., Спиридонов, Т., 1983:86). В
началото на V в. пр. Хр. при похода на персийския цар Ксеркс ще ги
намерим изтеглени в планинските райони на Пангей (Hdt., V, 16), а след
преминалата персийска опасност - в равнината между Пангей и Струма
(Thuc., II, 101).
В историческата литература е посочено, че повечето от изброените
южни тракийски племена в началото на VI в. пр. Хр. образуват единен
съюз. Характерът на това вероятно държавно обединение е племенен съюз
с военен характер. Той възниква в периода на изпитание на траките около
Пангей и Родопа, когато на тях се нанасят военни удари от страна на
Атина, гърците на остров Тасос и Персийската държава. Въпреки
разпокъсаните нумизматични и писмени сведения за политическия живот
на споменатите племена, по-релефно се очертават династическите домове
на дерони, бисалти и едони. Според Ал. Фол, около тях вероятно се
групират и всички евентуални предводители на другите съседни племена одоманти и сатри (Фол, Ал.,1972:106). В литературата съществува варианта
южнотракийските племена да са обединени в единен център, който се е
намирал в планината Пангей или Родопа (Златовская, Т., Д., 1967:147-158;
Димитров, К., 1992:73-75).
Започналите държавообразувателни процеси в югозападната част на
Балканския полуостров, както и гравитирането на племенните обединения
около планините се забелязва отчетливо в ранната политическа история на
Македония. Известното разделяне на Македония на "Горна" и "Долна" от
Страбон (Strab., VII, 7, 8) отговаря на по-ранни представи за "планинска" и
"равнинна" част на македонските земи. Към т. нар. "Горна Македония"
(вътрешна планинска област) се е числяла областта Орестида, чиито
поселения са били в дн. планина Грьмос (Папазоглу, Ф., 1957). Ористида се
е смятала за най-старата македонска земя и най-вероятно е била изходна
точка за разширяване на македонската мощ към "Долна Македония" и
племената в Пангейската зона (Кацаров, Г., 1922:8).
Към края на VI в. пр. Хр. откриваме поредния държавообразувателен център, заключен между планинските масиви на Родопа,
Хемус и дн. Рила планина на запад (свързан с Одриската племенна
територия).
Относно югоизточните граници на ранната Одриска държава
фрагментирани сведения научаваме от Херодот при описанието на
персийския поход на Дарий I около 512 г. пр. Хр. (Hdt., IV, 92).
Старогръцкият историк безпристрастно споменава, че достигайки р.
Артеск, отъждествявана с дн. река Арда (Velkov, V., 1963:79-85)
персийските войници натрупват грамади от камъни край реката, като в
последствие продължават своя поход на северозапад, покорявайки всички
племена по пътя си. Анализът на описания от Херодот обряд с
натрупването на камъни показва, че каменните грамади са често срещан
обичай в Древния свят. Те се изграждат като паметник на взаимно доверие
най-често между две страни и племена. Грамадата е материална гаранция,
че договорът ще се спазва, а от друга страна, държавната граница пазена от
боговете (Христов, Ив., 1999). В този смисъл натрупването на каменните
купчини в района на р. Артеск от дариевите войници е свидетелство за
вероятен съюз или договор за ненападение между Дарий I и анонимен
одриски владетел, факт който се налага от литературния прочит и
историческия анализ на създалата се военна ситуация в Югоизточна
Европа в края на VI в. пр. Хр. Ако приемем, че Артеск тече през земите на
одрисите, може да предложим хипотезата, че грамадите са натрупани в
периферията на одриската племенна територия. Самото племенно ядро
(държава), както показват напоследък находките на тракийски царски
монети (от средата V до началото на VI пр. Хр.)и проучените богати
тракийски гробници, би трябвало да се търси на север-северозапад от дн.
река Арда (Топалов, Ст., 1994:131-132; Тачева, М., 1990:66-67).
Според Ст. Топалов откриваните напоследък подражания на
статери от типа "силен и нимфа" в района на Пазарджишко едновременно
със споменатите монети на одриските владетели след V в. пр. Хр. са
указание, че статерите (сечени според Йорд. Юрукова от бесите)
(Юрукова, Йорд., 1980/82:10) са отсичани под контрола на първите
одриски царе (Топалов, Ст., 1994:73-74). Вероятно още по времето на
одриския цар Ситалк по горното течение на Хеброс се осъществява
имитативно монетосечене на сребърни статери. В района се откриват и
бронзови монети от типа "силен и нимфа", които циркулират синхрона с
монетите на Меток, Аматок и Терес II (Топалов, Ст., 1996:69-73).
Въпросното имитативно монетосечене във вътрешността на Тракия е било
оправдано, поради отдалечеността на първоначалното ядро на одриското
царство от гръцките градове и нуждите от средства за размяна, които са
задоволявани със собствени тракийски монети.
Вероятно съществуването на Одриската държава преди първия
известен от изворите цар Терес е зависило освен с богатата равнина по
средното и горното течение на р. Хеброс, но и със сигурната планинска
периферия на държавата, даваща добри възможности за защита по време
на персийската инвазия в Югоизточна Европа.
Вторият период в историческото развитие на древна Тракия, през
който можем да проследим ролята на планината за запазване и развитие на
държавообразувателните процеси, условно обхваща средата на V в. до
първата половина на IV в. пр. Хр. Столетието се свързва с териториалното
разширение на одриското царство, появата на държавни обединения на
трибали, кробизи и гети в равнините на север от Хемус. Епохата е белязана
и от яркото културно и икономическо присъствие на гръцките градовеколонии по бреговете на Понта и Егея. В посочения период центровете на
държавен живот сред траките се изместват към равнините, а предишните
зони на държавнообразувателни процеси - в по-ниските планински масиви
са "погълнати" от политическото присъствие на одрисите. Впрочем този
хронологически период от политическата история на Тракия отговаря на
трайното и повсеместно усвояване на планините, които остават в
периферията на силни държави. Периферията обаче, както показват
писмените източници и многобройният археологически материал, е
достатъчно устойчива, за да се противопостави на политическата мощ на
тракийските владетели в равнината. В писмените извори от този период за
първи път започва да се говори за независими планински племена и
функционирането
на
мощен
религиозен
център
в
планините
-
прорицалището на Дионис.
Прегледаните писмени сведения за т. нар. “независими племена"
позволяват да свържем понятието преди всичко с населението на
планинска Тракия. Въпреки трудностите за проследяване общественото
развитие на планинските племена, наличният изворов материал позволява
да се разкрие едно достатъчно организирано общество, разполагащо със
силен военен потенциал, базиращ се на добре обучени военни отряди,
силно контролирана територия с различни видове укрепления и наличието
на отделни предводители, жреци и владетели.
Последният трети период в развитието на планинска Тракия в
рамките на I хилядолетие пр. Хр. обхваща времето от появата на държавата
на тракийския цар Севт III (330 г. пр. Хр.) до завладяването на тракийските
земи от римляните в началото на I в. сл. Хр. (вж. Приложение, стр.
).
В контекста на казаното дотук изпъква ролята на планината като
най-добра среда за реализация на идеята за образуване на държавата и
запазване на нейната независимост. Посочените тук столетия от края на I
хилядолетие предлагат добри примери в тази насока, защото в
историческата наука столетията се свързват със завоевателните походи на
македони, келти и римляни в земите на траките, както и със засилената
децентрализация на техните държавици (Тачева, М., 1997).
Изместването на държавните центрове в планините или в близост
до тях под натиска на нашествениците проличава в разположението на
държавата на Севт III между Средна гора и Хемус през 30-те години на IV
век пр. Хр.
Окончателното
отпадане
на
тази
държавна
формация
от
Александровата монархия се свързва със смъртта на македноския стратег
Зопирон по време на похода му срещу скитите през 325 година пр. Хр.
(Тачева, М., 1997:13). Обособяването на Севтовата държава в близост до
южните склонове на Хемус е предопределено от поява на мощен градски
център (Севтополис) и богатите могилни некрополи в Казанлъшката
долина. Впрочем в самата долина е построена столицата Севтополис
естествено укрепена от север и юг с възможност за изграждане на
наблюдателни пунктове и укрепления по челните височини (Герасимова-
Томова, В., 1993:27). Като пример в тази насока могат да бъдат посочени
укрепленията по Сърнена гора, контролиращи проходите: Дисиновски,
Кортенски, Новозагорски, Змеевски, Светиниколовски, Александровски и
др.
На юг територията на Севтовата държава е обхващала южните
склонове на Стара планина, където са регистрирани около 30 укрепления
охраняващи планинските проходи. Вероятно под контрола на Севт III и
неговите наследници са били и новооткритите трако-римски крайпътни
станции в южните склонове на Троянския и Русалийски проход,
разположени на около 1500 м н. в. (Христов, Ив., 1998).
Цялостният обхват на царството на Севт III може да бъде проследен
на базата на колективни монетни находки съдържащи монети с името на
владетеля. Освен откритите в Севтополис, такива са известни от Карлово,
Казанлък, Стара Загора, които се намират по права линия на не повече от
30 км от столичния град (Тачева, М., 1991:93).
От гледна точка на поставения въпрос за ролята на планината в
историческото развитие на тракийските племена е важно да бъде отчетена,
доколкото позволяват проучванията, степента на поселищно развитие през
различните периоди на I хилядолетие пр. Хр. в Казанлъшката долина.
Подобна насока в изследването е илюстрация
на "изместване" на
държавообразувателните процеси към планината в земите между Средна
гора и Хемус.
През
последното
десетилетие
археологическите
проучвания
показват малобройни следи от ранножелязната епоха, през която
селищаната система е била разредена (Домарадски, М., 1991:137). Според
археолозите, основаването на Севтополис, рязко променя поселищния
живот в долината. Под въпрос обаче е дали тези наблюдения са плод на
системни археологически проучвания. Напоследък Г. Китов публикува
резултатите от проучването на някои богати гробници, чието построяване
трябва да се отмести значително преди построяването на Севтополис.
Според изследователя това показва, че в Казанлъшкото поле е съществувал
значителен градски и династичен център години преди изграждането на
Севтополис (Китов, Г., 1994:89; Китов, Г., 1996:5-25).
Поставените спорни въпроси предстоят да бъдат разширени в
процеса на археологическите проучвания но досегашните наблюдения
върху характера на тракийския град Севтополис, циркулацията на севтови
монети и проучването на богати гробници в Казанлъшката долина са
достатъчно основание да представим разположението на Севтовата
държава като конкретна историческа ситуация запазване на държавното
ядро на одрисите между Стара планина и Средна гора в една сравнително
малка по площ равнина.
Кога е унищожен Севтополис и с това държавата на Севт III? В
историографията са застъпени различни датировки обхващащи периода от
70-те години на III век до 250 г. пр. Хр. (Тачева, М., 1997:29).
Превземането и разрушаването на Севтополис като политически
център предизвиква възникването и укрепването на други. След града на
Севт III и по негово време такива са град Бизия, в южните склонове на
Странджа и Кабиле, разположен на високо плато със скалист акропол при
р. Тонзос. Развитието на Кабиле за разлика от Севтополис илюстрира
стратегическото значение на хълма Закчи връх ("планината") за
осигуряване защитата на селището и града през цялото I хил. пр. Хр.
Що се отнася до Бизия и останалите селища в Странджа, те имат
първостепенно положение на политически, икономически и културни
средища в Югоизточна Тракия след III век пр. Хр. до I век сл. Хр. (Velkov,
V., 1978:174-181; Стоянов, Т., 1984:35-43).
Успоредно с Бизия в централния масив на Странджа се очертават
още три култови и производствени центъра - при Малко Търново, Малък
Самоков и околностите на Лозенград. Богатството на тези центрове
предопределя икономическата мощ на последните тракийски владетели в
края на I хилядолетие пр. Хр.
Политическата
несигурност
и
непрекъснатите
военни
стълкновения между елинистическите държави в последните столетия на I
хилядолетие пр. Хр. вероятно са предпоставка за
укрепването на
планинските райони като средища на държавен живот.
Примерите могат да продължат с вариантното решение столицата
на келтите, Тиле, да бъде локализирана в дн. Източна Стара планина, както
и със засилването на сапейската династия в Южна Тракия, която през I век
пр. Хр. контролира успешно големи райони от Родопския масив.
За посочения хронологически период е необходимо да се спомене,
че през IV век пр. Хр. под натиска на келтите започва обединяването на
севернотракийските племена в Карпатите, които до този момент живеят
разпокъсано и откъснати от външния свят (Никулице, И., Т., 1987:177-184;
Crisan, L., 1966:57-69).
Що се отнася до келтите и тяхната късно образувана държава с
център Тиле в Тракия съществуват два основни варианта за локализация:
Първият е свързан с района на Странджа или Сакар (Домарадски, М.,
1984:87) а вторият с "планинските области на Хем" (Лазаров, Л., 1996:7376). Л. Лазаров изказва хипотезата, че районите Сливен-Н. Загора-ЯмболКарнобат-Айтос-Дългопол-Провадия са били ядрото на държавен живот на
келтите на Балканите. Подобно предложение се базира на хипотезата, че
монетите на келтския цар Кавар би трябвало да циркулират преди всичко
във владенията на държавата му и то при наличие на изключително
враждебни съседи. Авторът предлага пълен списък на находките с келтски
монети, които показват най-голяма концентрация в района на с Арковна,
Дългополска община - Източна Стара планина (Lazarov, L, 1991:21-22). На
този етап на изследвания считам, че тезата на Л. Лазаров трябва да бъде
допълнително
аргументирана,
защото
е
спорна
от
гледище
на
интерпретация на писмените извори.
Разглеждайки хронологическият период
отново да отчетем и
известните писмени сведения за бесите и другите независими племена в
планините, които се оказват достатъчно силни и устойчиви срещу
нашествениците. Трябва да споменем, че периодът в който започват да се
появят в писмените източници сведения за планинското население и
неговата обществена организация съвпада с времето на пълно и трайно
завладяване на по-големите и високи планини в Тракия, както и на масово
строителство на укрепления. Впрочем изграждането на крепости в
планините
може
да
послужи
за
анализ
на
социални
и
държавообразувателни процеси.
След V век пр. Хр. и особено след III век пр. Хр. планините в
Тракия остават най-сигурната защита на тракийското население и в тях
най-късно проникват римските военни части. Изместването на държавните
центрове въпреки цялата условност на това понятие, през Елинистическата
епоха е особено валидно за даките. Известно е, че политическия и
административен център на дакийските царе се е намирал в Карпатите
(районът на Мунции Оръщей) и вероятно основното ядро на даките се е
разполагало именно там (Спиридонов, Т., 1991:118-123).
Някои автори приемат, че този център на политическа и военна мощ
на севернотракийските племена е преместен от изток на запад, от гетите
към даките в дн. Трансилвания в края на II в. пр. Хр. (Macrea, M., 1978:4145). Твърде възможно е организирането на планинските траки в държава да
е станало още при известния от писмените сведения на Помпей Трог
владетел Рибобостес в началото на II век пр. Хр. (Daicoviciv, C., 1969:5663). Укрепването на този център е било необходимост по времето на Цезар
и император Август, когато римляните укрепват своите граници на Дунав,
при което демонстрират директно съседство и главна заплаха на дакийския
свят (Preda, C., 1987:5-10). Центърът в планината се засилва по времето на
бащата на известния цар Буребиста (края на II в. пр. Хр.) и първите години
на управление на Буребиста (Daicoviciv, H., 1969:50-63). Редица автори са
склонни да разпознават в него и свещената за т. нар. гето-даки планина
Когайон (Strab., VII; Daicoviciv, H., 1986:71-75).
При следващия, известен от изворите, дакийски владетел Децебал в
планината Оръщей функционира и най-високо разположената столица на
Балканите - Сармигезетуза (1200 м н. в.). Границите на царството на
Децебал са района на Седмоградско, Банатската област по долината на
Муреш и части от Източните Карпати. Цялата тази област в края на I
хилядолетие пр. Хр. е обхващала площ от около 260 000 кв. км. (Strobel, K.,
1984:41-62). В резултат на археологическите проучвания в нея са
регистрирани основните укрепления на дакийските племена за периода II
век пр. Хр. - I век сл. Хр. (Никулице, И., Т., 1987:198-200).
В заключение ще споменем, че огромната територия на дакийското
царство е включвала и Влашката равнина, но след I дакийска война (102 г.
сл. Хр.) ядрото на царството се "свива" в планината Оръщей, когато
римляните стигат на 30 км от планината (Strobel, K., 1984:120-126).
Окончателното покоряване на даките е през 107 г. вследствие на
победоносната война на император Траян над планинските племена.
Направеният накратко опит да се проследи ролята на планината в
историческото развитие на Предримска Тракия е съобразен с границите на
I хилядолетие пр. Хр.
Посоченият хронологически период се свързва с един сложен и
същевременно неравномерен процес на усвояване на планините, чийто
преломен
момент
е
вероятно
средата
на
хилядолетието,
когато
техническите умения за преработка на суровините (рудни залежи,
дървесина, пасища) са нараснали и тракийските племена "покриват"
редица масиви на Балканския полуостров.
Цялостното усвояване на планинска Тракия през втората половина
на хилядолетието вероятно съвпада с края на второто чувствително
захлаждане по време на холоцена (Балтаков, Г., 1988:172; Будыко, М., М.,
1977). Захлаждането започва през бронзовата епоха и продължава до
средата на I хилядолетие пр. Хр., поради което втората холоценска хладна
фаза е назована и като Ранножелязна.
Освен с понижение на температурите посоченият период е
съпътстван с изместване границите на горските масиви в Източна Европа
значително на юг.
Както бе споменато във втора глава на дисертацията, малката
гъстота на населението и неусвоените огромни планински области през
Ранножелязната епоха са продиктувани от евентуални климатични
процеси. Тази забележка важи преди всичко за високите части на
Карпатите, Хемус и Рило-Родопския масив. Промените в поселищната
система в тези планини (строеж на крепости, прокарване на пътища, рудни
разработки и изграждане на високопланински селища) започват след VI-V
век пр. Хр. и съвпадат с поредното затопляне на климата през холоцена.
Стремежът да се овладее обширното планинско пространство е
продиктуван в известна степен и от факта, че по-ниските части на
планините предоставят сигурност и възможност за биологично оцеляване
на племената. В сумарен план - планинската територия, в която
съществуват благоприятни условия за зареждане на държавообразувателни
процеси, изместване или гравитиране на държавните центрове обхваща
зоната от 400-800 м н. в. Тази зона отговаря на устойчива жизнена среда в
планинска
Тракия,
където
максимума
на
трайно
усвояване
на
пространството е достигнало зоната на 1300-1400 м н. в.
Над посочената надморска височина е била обособена отделна
религиозна, география на планинския свят, с която се обяснява мястото,
което планината заема в религиозните представи на траките.
*
*
*
ПЛАНИНА И БОГОВЕ
Традицията, водеща началото от Омир, старогръцките трагици и
историци от класическия период до римските писатели Тит Ливий,
Светоний и Помпоний Мела, определя планините в Тракия като област, в
която са функционирали главните светилища на тракийските племена.
Според Макробий орфическата религия е изповядвана в "светилище,
разположено в планинските недра" (Macr. Sat., I, 38).
Написаното
за светилищата и боговете обитаващи планините
отговаря на тристепенния индо-европейски вертикален космологичен
модел - вода-земя-небе. По-късно тази тричленност е представена в
дървото на живота, в световния стълб (axis mundi) (Фол, Ал., 1986:146).
Планината е по-близо до небето и това и отрежда една двойна
сакралност: от една страна тя присъства в пространствения символизъм на
тренсцендентността ("високо", "вертикално"), а от друга страна, тя е
действителната област на обиталище на боговете. В този смисъл не
случайно се отбелязва, че прорицалището на Дионис се намирало на "'найвисоката планина"(Hdt., VI, III, 1), жертвениците на боговете са били
разположени на “високата" планина Атон (Mella, II, 2, 16-23), а
намерението на македонския цар Филип V да се изкачи на най-високия
връх на Хемус и впоследствие да принесе жертва на боговете е
продиктувано от факта, че от Хемус се виждали едновременно Черно море,
Адриатическо море, Дунава, Алпите, т.е. планината е била най-висока сред
тракийските (Tit, Liv., XL, 21; Mella, III, 16-23).
Както споменахме, планината като място за пребиваване на
боговете е устойчив мотив в индоевропейската митология (Голан, А.,
1994:92), а основните божествени персонажи, които се срещат в текстовете
на античните писатели са Зевс, Дионис, Орфей.
В Тракия, на планината Нисейон, Ликург е преследвал кърмачките
на Дионис (Hom, Ilias, VI, 130-136). В Омировите химни се казва, че в
долината на тази планина е отгледан Дионис (Hymn. Hom. Dion., II, 1-6).
Софокъл споменава в трагедията "Тамирис", че на юг от Пангей
Атон е тракийски и го нарича "тракийска наблюдателница на Атонския
Зевс" (Soph. Tam., fr. 216). Зевс в случая е гръцката версия на някое
тракийско божество на бурята - вероятно бог гръмовержец.
С името на друго известно божество в тракийския пантеон Залмоксис се свързва и свещената за гетите планина Когайон (Strab., IV, 6,
12). Залмоксис е цар, жрец и бог на гетите, персонификация на соларнохтоничното единство в тракийската религия. Според Херодот, някои от
гетите го наричали и с друго име - Гебелизис (Hdt., IV, 94, 1). Д. Дечев е
склонен да вижда в това име божество на небето, светлината (Detschev, D.,
1976:100), вероятно бог на бурята или според Ив. Маразов - тракийски
гръмовержец (Маразов, Ив., 1992:66-67).
Името на тракийския гръмовержец препокрито от Софокливия Зевс,
гетския Гебелизис, откриваме като епитет на гръмовержеца Зевс предаден
в една реч на Цицерон. Ораторът обвинил през 55 г. пр. Хр. управителя на
провинция Македония Пизон в ограбването на светилището на Юпитер
Свелсурд - "най-старото и най-таченото" от варварите (Cic. In. Pis., 3335). Името Сбертурдос, Сбелтурдос, Сбелсурос откриваме върху оброчни
плочи под изображение на Зевс с мълния в ръка (Маразов, Ив., 1992:66).
Според Вл. Георгиев етимологията на името отговаря на "гръмовержец"
(Георгиев, Вл., 1977:78). По реда на изброяване на събитията през I в. пр.
Хр. от Цицерон, вероятно светилището на Сбелсурд се е намирало в някой
от планинските масиви на Югозападна Тракия (в земите на дантелите,
беси) (Венедиков, Ив., 1992:147-150).
Атонският Зевс, гетският Гибелезис и Зевс Сбелсурд представят
едно и също божество на урагана и природните сили (Елиаде, М.,
1995:104), обитатели и пазители на високите планини в Тракия е добре
илюстрирано макар и анонимно в разказите на Тит Ливий и Помпей Трог
за нашествието на келтите на Балканите. Така например при нападението
на келтите върху светилището на Делфийския Аполон в планината Парнас,
последвало земетресение, силна буря и градушка. Армията на келтите под
предводителството на Берн била разгромена, понеже се отнасяла, както
пише Трог, с пренебрежение "дори към боговете" (P. Trog., XXIV, 6).
Сходен случай е предаден чрез разказа на Тит Ливий за нахлуванията на
бастарните в Тракия. При едно от тези нахлувания траките се оттеглили в
една "извънредно висока планина" на име Дунакс (Рила) (Tit, Li., XL, 58).
При опита да изкачат планината те са настигнати от огромен трясък на
небето и от "гръмотевици и светкавици". Унищожени били повечето от
тях, както при нашествието в Делфи. Самите бастарни разказвали, че
боговете били причина за бягството им и че небето рухнало над тях.
Тези богове несъмнено били боговете на бурята и природните сили
- тракийски гръмотевици. Обитаващи високите планини, като преходна
зона с небето, тези в повечето случаи анонимни божества не били
самотници. Тяхната сакралност произхожда в представата на всички
религии в Евразийския регион като съпрузи на Великата богиня-майка, от
която зависела всемирната плодовитост.
Древното митологично мислене обхващало вселената като рожба на
Великата богиня-майка, която се идентифицирала по правило със земята, а
в по-широк смисъл с планината, скалата. Такова мислене допуска богинята
да самозачене, за да създаде останалия свят, но често се свързва и с
мъжкото начало, което, както споменахме, е небето или някое мъжко
божество на бурята, светлината. Тракийското митологично мислене
възприема самозачатието на Великата богиня-майка, която ражда сина на
Слънцето.
В Тракия богинята носи различни наименования като Бендида,
Котито, Брауро, Зеринтия, Кибела и др.
Много често скалата (планината) се асоциира със самата богиня,
чието трако-фрифийско име Кибела съответства на понятието "планина"
(Brikhe, C., 1979:41-45). И в Тракия и Фригия култа към Великата богинямайка се свързва със скалните светилища преобладаващи по правило в
планините. Тук можем да вметнем и една митологична комбинация скала
(планина = Великата богиня-майка) - скален (планински) бог - бог
гръмовержец, познато от езиковедските наблюдения на Л. А. Гинидин, В.
Л. Цимбурски, Вл. Георгиев и Ал. Фол. върху тракийската ономастика (вж.
Фол, Ал., 1986:15-17 и цит. лит.; Nagy, B., 1992:182-191).
Изходен пункт за подобен анализ е добре познатото име на
тракийския вожд Пейрой от Омировата "Илиада" (Hom. Ilias., II, 844;
Георгиев, Вл., 1967:16). Името е със спорна етимология - "име на конен
бог", "скала", "планина" - вероятно богът - скала. Към древният
ономастичен слой със сполучливи паралели с Пейрой спадат тракийските
Перкотис, Перкус, Перинт и топонима Форуна погрешно предаден, според
Ал. Фол, у Тит Ливий като Янфорина. Вл. Георгиев допуска Форуна да се
свърже с Перин (Пирин) (Георгиев, Вл., 1967:15). Бихме могли да
прибавим, че едно от най-древните наименования на Тракия, според Ст.
Византийски, е било Перке (Arrian. Byth. FGH, fr. 13). Освен понятие за
планина "berga", името се е свързало с това на индоевропейския бог на
бурята (Маразов, Ив., 1992:63).
Представите за богът на бурята, наречен тракийски Зевс и Великата
богиня-майка са могли да бъдат трансформирани във философски
концепции, отразяващи развитието на тракийски религиозен начин на
мислене. Конкретен пример в тази насока е появата в древна Тракия на
аристократично устно учение, което се свързва с името на Орфей. Връзката
на орфизма с проблемите на изследването е обусловена от факта, че Орфей
е носител на идеята за вертикалната организация на света, а самото
почитане на божеството и съпътстващите го персонажи се е извършвало в
светилища разположени в планините (Macr. Sat., I, 18). Името на бога е
тракийско. Двете му съставки могат да се етимологизуват като Or (сходно
на oroV) = планина и jooV = светлина, блясък. Името вероятно е означавало
“блестяща" (свещена) планина (Теодосиев, Н., 1991:35). Сходна е
етимологията на оронима Дисорон, който се превежда като "планина на
бога".
Както е известно, тракийският орфизъм съчетава изповядването на
култ към слънцето и на култ към Земята с две активни персонификации
Дионис и Орфей.
Дионис за разлика от Орфей е носител на идеята за Хоризонталната
организация на света. Името е елинска версия на универсално космическо
божество, познато в Тракия под името Загрей. Всъщност Загрей може да
бъде название на най-съществения белег от свещенодействията на
Великата богиня-майка - дупка, яма, пещера (Фол, Ал., 1991:23-30), а
според по-стари предположения в литературата името може да се свърже с
божество на природата с индоирански реликтов корен в значение на
"планина" или "Велика богиня-майка" (вж. Фол, Ал., 1991 и цит. лит.).
Писмените извори и археологически проучвания сочат Делфи и о-в
Самотраки като центрове на орфическата религия от времето на тракопеласгийската етнокултурна общност (Фол, Ал., 1986:150-153). По-късно
тези центрове ще се изместват в други планински масиви - Хемус, Родопос
и Орбел "прочути със свещенодействието на Либер" (Дионис) и със
сборище на менади, учредени за пръв път от Орфей (Mella., II, 16-33). С
Орфей се свързва и планината Пиерия, където Орфей бил убит от жените, а
в нейното подножие била издиганата колона с каменна урна съдържаща
неговите кости (Paus., IX, 30, 4-12). Според друг разказ предаден отново от
Павзаний,
паметник
на
Орфей
имало
и
в
планината
Олимп.
"Съжителството" на соларния бог Орфей и хтоничния Дионис е
отбелязано от Еврипид за планината Хемус, където освен светилище на
Дионис е имало и сакрални писания на Орфей върху дъсчици (Euripid. Alk.
chol., 968).
Великата богиня-майка, възприемана често като олицетворение на
самата планина, тракийският бог гръмовержец, обитаващ високите части
на планините, хтоничният Дионис, соларният бог Орфей (Аполон) са били
най-активните представители на тракийския религиозен пантеон и
писмените сведения за тяхното почитане се свързват преди всичко с
планините. В тях са разположени и известните от писмените извори
светилища. По този повод тракийската орфическа религия е наречена
планинска (Фол, Ал., 1996:199).
Тук умишлено няма да се акцентува на въпросите свързани с
локализацията на светилищата и отделните култови паметници. Огромният
брой хипотези и предположения за разположението на т.нар. Дионисово
прорицалище показва по-скоро гъстата мрежа от сходни сакрални места в
редица тракийски планини. Така следва и да обясним, че това светилище
още в античността се разполага освен в "най-високата планинаЧ на
Тракия, но и в Хемус, Пангей, Родопа, Орбел, Парнас, Олимп.
От писмените сведения на Светоний научаваме, че светилището на
Дионис било посетено от Александър Македонски и бащата на бъдещия
император Октавиан Август (Sevt., Aug., 94, 6),
който се допитал до
оракула на бога. Посещението, изкачването до прословутото сакрално
място в планината изглежда е било продиктувано и от надеждата за
благополучие по време на военните походи на македонския цар и
предстоящото издигане в политическата кариера на Октавиан Август.
Подобни посещения с чисто ритуален характер са били подновени от
Филип V по време на демонстративния му поход към Хемус, на чийто
връх, според Тит Ливий, царят принесъл жертва на боговете (Tit, Liv., XL,
21).
Според друг разказ, предаден от старогръцкия историк Полиен (VII,
22), тракийския вожд и жрец на племето сикабон и кебрени "събрал много
и големи дървени стълби и ги съединил една с друга" с намерението да се
качи на небето и оплаче на богинята Хера от неподчинението на своите
съплеменници. Сведението се датира в епохата след IV в. пр. Хр. и
представя друг вариант на посредничество на владетеля с боговете.
В случая, според Д. Попов, Хера е била обозначение на Великата
богиня-майка (Кратка енциклопедия. Тракийска Древност, 1993:150), а
под небе е трябвало да се разбира най-високата част на планината
допираща до небесата.
До сега бе обърнато внимание накратко на голямото разнообразие и
разпространение на култови паметници в планините. Впрочем тяхната
популярност в древна Тракия не е учудваща, ако се има
предвид
преобладаващите планински райони в земите на юг от Дунав.
Символичността в това разпространение сполучливо е анализирана
от М. Домарадски, който акцентува на почитта на индоевропейските
народи и в частност na тракийския към планината или отделните
възвишения (Домарадски, М., 1995:34). Така следва да обясним и факта, че
култовите места, разположени по възвишения или край скали се намират в
равнинните райони на Тракия, но често с форма имитираща тази на
планината.
Употребяванoто в съвременната културология понятие "световна
планина" е и работен термин, чрез който е наречена друг култов паметник тракийската могила (Теодосиев, Н., 1990:58-76). Тракийската надгробна
могила, разположена както в равнината, така и по ниските планински
ридове, представлява друго средство да се наподобява планината и
вертикалната структура на света. Впрочем тук не бива да абсолютизираме
представата за планината като компактна маса от високи възвишения.
"Планината" в Тракия като митологична универсалия емогла да бъде и
всяко отделно възвишение, могила, скала, както в равнината, така и в
самата планина.
Ключовата дума за изясняване на това възприятие сред траките
навярно е била "височината". "Височината" е била символен код, чрез
който следва да обясним, че центърът на усвоеното пространство от дадено
племе или жители на отделно селище в Тракия е възвишение, планински
рид, т.е. тази част от земната повърхнина, където има определено
изкачване. "Планината" (в широкия смисъл на това понятие), поради
факта, че е точка на пресичане между небето и земята, се е намирала в
“центъра" на видимия свят.
Ето защо светилищата и надгробията са уподобявани с "планината"
и самите те са ставали "центрове" интегрирани към символиката на
"световната планина" ("Елиаде", М., 1955:190 с цит. лит.).
Допустимият на този етап на проучванията извод е, че в
планинските части на древна Тракия светилищата са функционирали в помалка или в по-голяма степен на интензивност в продължителен
хронологически период, включително до римска епоха, а в някои случаи
дори до Средните векове с уточнени хиатоси.
Промени в устройството и вероятно определено религиозна
реорганизация се забелязват в редица скални светилища около VI-V в. пр.
Хр. (Домарадски, М., 1995:35). Тук следва да отбележим и доловените
промени в интензивността на използване на мегалитните паметници, които
ако съдим по фрагментирания керамичен материал в техните околности и в
самите обекти, престават да се изграждат след VI в. пр. Хр. и само се
преизползват (Нехризов, Г., 1994:5-11; Мегалитите в Тракия, 1982).
Наблюдаваният от археолозите процес е свързан, според Ал. Фол, с
промяната на ранния устен тракийски орфизъм след V в. пр. Хр., поради
вътрешно-политически причини главно в Одриското царство и бързо
напредващата елинизация (Фол, Ал., 1992:258; Фол, Ал., 1998:88).
Изследователят има предвид трансформацията на "скалната обредност"
по елински модел в резиденционалните царски градове (Кабиле,
Светополис, Хелис). Вероятно след VI-I в. пр. Хр. в Тракия е налице
обособяването и изграждането на нови политико-религиозни центрове в
ядрата на тракийските държавици и същевременно запазване на духовната
мощ на старите култови центрове, какъвто е примера с Дионисовото
прорицалище през I в. пр. Хр.
Характер на планинския тип култура в древна Тракия
Идеята, че планината е консолидиращ фактор в границите на етноса
и определя създаването на определен тип култура в Югоизточна Европа се
разпространява
през
XIX
век
в
съчиненията
на
т.
нат.
еволюционисти(Милетич, Л., Д. Агура, 1893:211-390).
Според В. Томашек народът на траките произлиза от високите
части на Карпатите, където поминъкът приоритетно е бил свързан с
животновъдството, но както сам отбелязва, тези планински траки "не били
дорасли" до културата на морските народи на юг от планините (Tomaschek,
W., 1980:92:112). Томашек мисли, че двете вълни, носители на две
различни култури, се сливат в своите вътрешни миграции, но различията
освен в поминъка се проявяват и в митологията.
Въвеждането в активно обръщение на понятията "планинска
култура" - "планински тип култура" пряко кореспондира с представения в
началото на изследването термин "планинска Тракия".
Преди всичко е необходимо да припомним, че от познатите четири
типа култура в древността: източен, гръцки, варварски и граничен,
тракийската култура попада сред т. нар. "варварски" култури, (Маразов,
Ив., 1992:108).
Хоризонтално погледнато, от юг към север на Балканите се
развиват съгласно терминологията на Аристотел полисна и етносна (на
македони, траки и илири) култури (Фол, Ал., 1998:24-26).
Както е известно общностите на етносни култури не образуват
градове в класическия смисъл на това понятие, управлявани са от
многобройни владетели (базилевси) и са слабо познати от страна на
съседите. Етносните култури са присъщи на безписмените общества.
Между посочените етносна и полисна култури съществуват
контактни зони на сливания на типовете култури и поведение на техните
носители.
Предложеното общо хоризонтално разграничаване на типа култура
може да бъде допълнено и с вертикално обособяване съобразено с
географския фактор про което предположихме съществуването на
крайбрежна(морска), равнинна и планинска култури.Във връзка с
планинския вариант на тракийската култура са въведени термините
"планинска орфическа религия", "балкански, планински модел на света",
"мегалитна култура на планинци" и др. (Фол, Ал., 1990:194; Цивьян, Т., В.,
1990:4-15; Фол, Ал., 1991:9; Фол, Ал., 1998:81). Ясно е, че при понататъшната работа върху характера на "планинския тип култура" в древна
Тракия е подходящо да обърнем внимание на следните параметри:
географска среда на проявление, носители на планински тип култура,
периоди на развитие, характеристика на планинския тип култура и
механизми на запазване и предаване на даден тип култура.
Какво представлява планинската култура в древна Тракия през I
хилядолетие пр. Хр., може да се разбере като се анализират посочените
параметри, вместо да се представя една дефиниция.
I. Тракийската планинска култура се развива в планините на
Балканския полуостров, като образуват сложна "мозайка" от орографски
надигания достигащи височина до 2900 м. Тази система е подчинена на
сложни
тектонски
закономерности,
които
са
съдържали
няколко
планински групи: Стара планина, Рило-Родопския масив и Динарските
планини, които преминават в Гърция под името Пинд, а в Албания се
наричат Алпет. Същата система може да се проследи още по на юг в
планините на Пелопонес и Крит (Берон, П., 1995:25).
Вече посочихме хоризонталните граници на Планинска Тракия сред
тази сложна орографска система. По отношение мястото на тракийското
планинско пространство на Балканите е важно да добавим няколко
теоретични постановки свързани с въвеждането в активно научно
обръщение на термина "Балкански модел на света". Понятието е дело
преди всичко на Д. Буркхарт (Burkhart, D., 1973; Burkhart, D., 1989), но се
доразвива от Т. Цивян (Цивян, Т., В., 1990) като "уникална мозайка от
пространствени противопоречия".
Понятието "модел на света" се схваща като човек и среда в тяхното
взаимодействие. По този начин природната среда придобива двойнствен
характер, т.е. тя може да е разглеждана и като субкултура.
Цивян разглежда балканското пространство като система от
нестабилни противоречия. Балканите са представени като полуостровът (а
не материк), но с такава фундаментална основа, че полуострова се
проявява само на юг, обкръжен от водите на седем морета. Планините на
Балканите показват горния свят и се включват в системата на бинарни
опозиции горе-долу, небе-земя, суша-вода, изток-запад, север-юг и преди
всичко планина-равнина. Т. Цивян предлага да разглеждаме балканското
пространство като матрица в съответствие, с което се "щампелува
човешкия живот". Според него балканския модус на живот в течение на
хилядолетие се определя от структурата на тази матрица. В конкретния
случай "матрицата" може да проработи и при изследването на
тракийското пространство, поради факта, че то съдържа всички елементи
на сложната географска мозайка и присъства в основата на полуострова.
Планинският тип култура се проявява в строго фиксирани
географски рамки. В границите на планинска Тракия проявлението може
да се очаква, както показаха изследваните планински модели, в зоната от
400 до 1700 м н. в. В посочената надморска височина тракийските племена
създават през I хилядолетие пр. Хр. производствени системи (връзка
между рудодобивни, стопански, укрепителни центрове и селища), чрез
които се постига вертикален контрол на максимален брой екологични
етажи. Размерите на това планинско пространство са в зависимост от
конкретния ландшафт, климат и годишен сезон. Както бе споменато в
предишните глави, вероятно в интервал от 3 до 6 месеца усвояемото
пространство в тракийските планини се "свива" в границите активното
жизнено пространство (под 1000 м н. в.), където са съсредоточени
политическите и икономически центрове на селищните микрорайони. От
друга страна, включително и през летните месеци, обширни планински
области с изявен алпийски релеф са слабо посещавани. Съществуват
разбира се неусвоени буферни зони и на по-малка надморска височина.
Всички те попадат извън границите, където се проявява планинския тип
култура, поради основния показател, че носителите на културата - групи от
тракийските племена не извършват стопанска, военна и каквато и да е
друга дейност. Посочените зони се превръщат в природна преграда.
Работейки с вертикални пространствени измерения при очертаване
средата, в която търсим проявлението на планинската култура, срещаме
поредната трудност при отчитане границата между планината и равнината
в древна Тракия. Впрочем, желанието да се изследва и разбере
историческото развитие на средиземноморските култури и тези, които се
проявяват във вътрешността на Балканския полуостров, зависи именно от
анализа на противопоставяне на тези географски дадености.
Съвсем ясно
е, че съвременните географски характеристики не
могат да бъдат приложени за времето на изследваното пространство и
култура.
В първа глава на изследването бе предложена тезата, че границите
на планинска Тракия започват в онези места, където са съсредоточени
емпорионите
(тържищата),
поради
предположението,
че
там
са
извършвани търговските контакти между планинското и равнинно
население. Като пример са посочени тържищата при село Басраково
(Благоевградско), селището при емпорион Пистирос (Пазарджишко),
селището при Левуново; вероятно и тези при гр. Велико Търново, гр.
Горна Оряховица и др.
Броят на средищните търговски центрове в по-широк смисъл на
тази дума трябва да се увеличи и това проличава най-добре през римската
епоха, когато върху основите на по-стари търговски средища са построени
римски селища и градове. Като пример в тази насока може да бъде
посочена поселищната еволюция на античното селище при с. Гърмен
(Гоцеделчевско). Ако съдим по могилните некрополи, останки от селища и
големия брой колективни монетни находки след V век пр. Хр. в
околностите на посоченото селище, съществува голям тракийски център. В
началото на II век сл. Хр. върху него се изгражда римския град Никополис
ад Нестум (Димитрова-Милчева, А., Ваклинова, М., Кузманов, Г., К.,
Вачева, 1981:63-64). Градът е построен при първото по-голямо разширение
на долината на р. Местс. Циркулацията на голям брой бронзови монети на
македонските
владетели,
а
впоследствие
на
монети
сечени
от
монетарницата на римския град, илюстрират средищния икономически и
търговски характер на селището в южните склонове на Родопа и Пирин.
Голям брой от тържищата в древна Тракия са изградени в
предпланините. Предположението на Хр. Данов (Данов, Хр., 1959:122), че
тяхното разположение бележи етапите и причините на "спускане" на
планинските траки в равнината с търговска цел е важно, поради факта, че
тази търговия ще охарактеризира различни аспекти от бита на планинците
и полянците.
Както може да очаква , в търговските центрове разположени в
предпланините, ще се търгува с продукти от рудодобива в планините и
произтичащите от това занаятчийски изделия, както и с житни култури от
равнината.
II. Носителите на планински тип култура в древна Тракия са
познати в писаната история благодарение на запазените етноними.
Планинските племена сполучливо се вписват в гръцизирана форма траки
(Drasikes), чието гръцка народна етимология - "див, суров, необуздан",
отговаря най-точно на войствения характер на планинското население
изобщо. След V в. пр. Хр. планинските траки до голяма степен се покриват
от етнонима на бесите останали в писаната история като синоними на
"диво" и "жестоко" тракийско племе.
Освен малкото засвидетелствани в изворите етноними (беси, сатри,
дии, даки и др.) категорично обвързани с планините, към носителите на
планинския тип култура можем да добавим анонимни групи племена на
иначе
"равнинно"
локализирани
етноними,
които
са
обитавали
предпланините или граничели с по-високите планински области. Пример в
конкретния случай може да бъде посочен с южната планинска общност на
гети, кробизи и трибали граничеща и усвояваща северните склонове на
Хемус. Посочените племенни групи впоследствие се оказват стабилизиращ
фактор при вътрешни миграции поради характера на традиционните си
местоживелище.
Като цяло планинското население на древна Тракия остава в
песмените извори под общото наименование "независими", "автономни"
траки, което предполага различен тип на политическо поведение спрямо
жителите
на
средищните
политически
центрове
в
равнината
и
крайбрежаната морска ивица.
Поради факта, че назоваваме изследваната култура "тракийска" ще
отбележим фактът, че в планинска среда етническите групи запазват
своята хомогенност. Планината намалява възможността да съществуват
"контактни" културни и етнически зони, познати добре по цялата добре
по цялата брегове ивица на Морска Тракия. От политическа гледна точка в
тракийските планини са епизодични големите военни сблъсъци през
Елинистическата епоха, а планинските племена са последните, които се
опитват да устоят своята независимост пред римските завоеватели в края
на I век пр. Хр.
Културата определя характера на човешките общества, въпреки че в
известна степен общественият живот е предпоставка за култура. От тук
следва, че двете понятия се отнасят до една обща реалност (Kroeber, A.,
1948:2-13; Braudel, F., 1987:40-45).
Анализът на тази реалност на фона на културната и политическа
история на траките през I хилядолетие пр. Хр. зависи от проследяването на
връзката: носител на планински тип култура-социални форми, които стават
част от планинската култура.
Прието, че сложните географски условия в планините определят
такива особености на етнографската характеристика на населяващите ги
етноси, като раздробеност на етническия състав, консервативност на
социалната организация (Маретина, С., А., 1987:158-177).
Въпреки трудностите да се проследи общественото развитие на
планинските племена, извършения анализ на изворовия материал
позволява да се разкрие едно достатъчно организирано общество
разполагащо със силен военен потенциал, ръководено от отделни
анонимни владетели. Анонимността в повечето случаи на владетелите в
планините е компенсирана с известията в изворите от края на I
хилядолетие пр. Хр. за отделни жрец-предводители. Вероятно устойчивата,
продължила развитието си през цялото хилядолетие, доминираща
жреческа институция различава общественото устройство на планинците
от това на одрисите.
Ако общността е видимата основа, която определя характера на
културата, в плана на абстрактното типологично решаване на въпросите
относно спецификата на планинския тип култура в древна Тракия, можем
да отделим два основни типа общност - затворена и отворена.
Класификацията е получена от Б. Богданов при изследване историята на
старогръцката култура (Богданов, Б., 1983:34).
В историята на тракийските племена в планините изглежда е
съществувала затворена общност, състояща се от добре интегриран в нея
индивид, среда на стабилен начин на живот и непроменящ се във времето
бит на членовете на общността. Според Б. Богданов, културата, определена
от подобен тип затворена общност, е била строго традиционна и е
работила с регламентирани ценности в областта на бит и религия.
III. Началото на развитието на планинска култура в древна Тракия
започва в края на бронзовата и началото на старожелязната епоха и се
свързва с трайни поселения на траките в ниските части на планините
(Странджа, Източни Родопи и др.). Изразено с цифри периодът започва
условно през XII или XI век пр. Хр. и се свързва с усвояване металургията
на желязото, постепенното налагане на този метал ж бита на траките, както
и съпътстващите този процес обществено-икономически и миграционни
процеси вътре в грниците на етноса.
Както стана ясно от анализа на поселищните процеси, усвояването
на планинското пространство е неравномерно и вероятно поради
климатични фактори процесът се развива от юг към север. Тук не бива да
пропуснем и археологическите сведения за ранни поселения в планините
през каменномедната и бронзова епоха (Ягодинската пещера в Родопите,
Моровица и Топля в Стара планина и др.).
Трайното усвояване на големи масиви от Планинска Тракия
настъпва в средата на I хилядолетие пр. Хр., период в който тракийският
етнос достига своята етническа консолидация в определени географски
рамки.
Развитието
на
планинския
тип
култура
в
древна Тракия
продължава и през римската епоха (I-IV век сл. Хр.) и поради етнически
белези тя продължава да бъде наричана тракийска. Вероятно краят на
нейното развитие настъпва в началото на VII век с изчезването на
тракийските етноними от изворите и настъпилите демографски промени на
Балканите с идването на славяните.
Анализирайки времевите граници на планинския тип култура в
древна Тракия е необходимо да отдадем значение на развитието на този
тип култура извън границите на етноса. В този смисъл не е необходимо
даден тип култура да бъде свързана с определено общество. През
античната епоха на Балканите можем да разгледаме и планински вариант
на илирийската и старогръцката култура. През Ранното Средновековие
етническият показател се заменя с нов и по този начин определена култура
преминава в друг вариант, но също така строго географски определена.
Допускайки, че средата за проявление на "новия" тип планинска култура
остава непроменена, пред изследователите стои необходимостта да се
анализират механизмите на предаване на традициите съхранени в
предишните столетия, демографското състояние на носителите на
културата и нейните нови пространствени измерения.
IV. Релефът е един от основните фактори при определяне характера
на планинския тип култура. Благодарение на естествената природна
преграда
(планински
ридове,
отделни
труднодостъпни
върхове)
предоставяща сигурност на част от населението на Тракия срещу
нашественици се създава впечатлението, че планинската кулура се
характеризира с устойчивост. Тази устойчивост се проявява и при
обособяването на строго характерни за планинците елементи от бита
(поминък, въоръжение) и общественото устройство.
Чувството за устойчивост може да бъде допълнено и с понятието
"консервативност". Консервативният характер на планинската култура в
древна Тракия се определя от два показателя: забавените темпове на
развитие в планинските райони в сравнение с равнината (морската брегова
ивица) и вторият, свързан с ниската стемен на културна хибридност в
изявените планински райони. Под културна хибридност в конкретния
случай можем да разбираме степента на възприемане на чужда култура от
планинците.
От анализа на разпространение на масова импортна продукция
(керамични и метални съдове) става ясно, че вносните предмети на бита,
проникващи във вътрешността на Тракия от континентална Гърция и
островните колонии, са изключително редки в планинските райони, а
тяхното използване в бита на тракийското население закъснява с цяло
столетие. Причината за това се крие в характера на планинския терен, но
той е и предпоставка за по-затворена поселищна и икономическа система
през I хилядолетие пр. Хр. Вероятно няма да е пресилено да се твърди, че
отдалечеността на планинските райони от средищни търговски и градски
центрове по крайбрежията и долината на Марица е причината за
функционирането на "алтернативни" културни форми в бита на
планинското население (специфично въоръжение, поселищна система и
др.).
Проучването на паметниците на тракийското изкуство, показва
някои както регионални, така и повсеместни отлики в предметите,
използвани в бита на тракийското население в сравнение с тези битуващи
сред траките в равнината.
Подобни наблюдения са характерни за определен вид метални
съдове и накити, използвани от траките в района на с. Ягодина-Борино
(Централни Родопи) (Кисьов, К., 1988:23-27; Кисьов, К., 1989:13-16). Прави
впечатление и местната изработка на опредлен тип накити (фибули, обеци)
през V-IV в. пр. Хр., които се изработват по северните склонове на
Централна и Западна Стара планина, представляващи локален вариант
сред производството на накитни предмети в Тракия (Божкова, Ан., Агре,
Д., 1995:28-36; Попов, Р., 1922:162-164; Филов, Б., 1910:155; Агре, Д.,
1990:17).
Както бе споменато, в близост до рудните находища в Стара
планина са съществували ателиета за изработката на еднакъв тип метални
изделия, които през късножелязната епоха навярно са отличавала отделни
елементи от облеклото на планинските траки от тези в съседните райони (
Божкова, Ан., Агре, Д., 1995:31; Тоnkova, М., 1994:175-214). Сходни
предположения са валидни и за изработката на върхове на копия между
долините на Вит и Янтра, които са близки по отношение на формата на
листа ( Петкова, И., 1933:314; Тотевски, Т., 1994:97).
Сред характерните особености в бита на планинското население от
късножелязната епоха е използването на определен вид защитно и
нападателно въоръжение. Тази специфика се наблюдава в производството
на "тракийски шлемове" в Родопите. Въвеждането на термина "тракийски
шлем" е дело на Б. Шрьодер и се свързва с шлемове наподобяващи
тракийския калпак, който се отличава от персийското и скитско защитно
въоръжение (Schroder, B., 1912:141). Изработката на въпросните шлемове и
техните съставни части (сенник и натилка) показва необходимост да са
носени под калпака. Тази практика, според изследователите, се свързва с
въоръжението на жителите на планинсак област, характерна със суровия
климат. Откритите досега 11 броя шлемове "тракийски тип" в Родопите са
случайни находки и се датират за периода V-VI век пр. Хр. Там найвероятно са съществували специални работилници, в които се е развил
основния тип защитно въоръжение (Василев, В., 1980:1-18; Жуглев, К.,
1991:21-23).
От нападателното въоръжение през късножелязната епоха в
Родопите се използват късите мечове - махайри с каквито, според
писмените извори са били въоръжени наемническите контингенти на
диите (Thuc., I, 96, 2.). По същество късият меч отговаря на специфичния
начин на водене на бой от близки разстояния на пехотата, но неговото
разпространение в земите на древна Тракия е повсеместно (Буюклиев, Хр.,
1981).
Засвидетелстван от археологическите проучвания и писмените
извори предимно за Западните Родопи, през елинистическата епоха се
използва и т. нар. ромфея. Видът на това оръжие, характерно
изключително за планинското население, се възстановява от находките при
село Брестовица, Извор, Руен, Асеновата крепост, Червен, Забърдо,
Плетена, Дебрен и Разлог. Оръжието има тясна и дълга четириръбеста
дръжка със силно удължен едноостър лист, който завършва с остър връх.
Върху основата на формата става ясно, че ромфеите са били пригодени
както за сеч, така и за пробождане. Носени са окачени на ремък или
изправени на рамото като копие (Буюклиев, Хр., 1981; Кратка
енциклопедия. Тракийска древност, 1993:239; Дуриданов, Ив., 1976:22-23).
От писмените източници научаваме, че с ромфеи са били
въоръжени тракийските съюзници на Филип V и Персей в Македонските
войни (Tit. Liv, XXX, 1, 39, 11; Plut. Aem. XVIII, 3). Според някои автори
подобен вид въоръжение е представено релефно на т. нар. Траянов трофей
при с. Адам клиси (Михайлов, Г., 1972:165).
Какво точно представлява ромфеята? От лексикографа Хезихий
научаваме, че ромфеята е "тракийско оръжие за защита, махайра, меч или
дълго копие" (Михайлов, Г., 1972:145). Това сведение кара Г. Михайлов да
допусне, че термина изразява общо понятие за нападателно оръжие.
Според
Sekunda,
N.
ромфеята
се
доближава
до
т.
нар.
"дорудрепанон" (леко копие), използвано по-рано в Кипър като оръжие
срещу конницата (Sekunda, N., 1983:275-288). Вероятно ромфеята е била
естествено средство за защита при планинските племена срещу набезите на
своите по-силни съседи от равнините, където доминираща е била
конницата. Н. Секунда се опитва да предложи прототипа на ромфеята в
един малък селскостопански инструмент използван за военни нужди
(косер или коса), като подчертава специфичните методи на водене на
война от планинци.
Елемет от бита на планинските траки през I хил. пр. Хр. навярно е
била и т.нар. зейра - връхна дреха, която се е носела върху раменете над
хитона, стигаща до стъпалата. Според редица изследователи зейрата
прилича на дн. ямурлук (кабаница) носен от авгорите. Литературно е
известна от Херодот (Holt., 75) и Ксенофонт (Xenofont. Anab. VII, 7, 2).
Зейрите са познати и от вазовата живопис (Simon, E., 1981:141-147).
Ал. Фол допуска, че зейрата е и характерно облекло на тракийските
царе, позовавайки се на сцените върху т. нар. "Берлински кратер",
представляващ рисунки на Орфей и свитата му на върха на Пангей (Фол,
Ал., 1993:53).
Особеностите в бита на планинското население в Тракия освен чрез
характерния тип въоръжение, накити и облекло може да бъдат допълнени
и чрез използването през втората половина на I хил. пр. Хр. на т. нар.
"тракийска култова керамика" (Домарадски, М., 1990:51). Откривана е
главно в северозападните райони на Родопите сред култови обекти, поради
което е наречена от изследователите "култова". Ограничеността на
нейното разпространение позволява да я свържем с определена общност на
траките - бесите (Домарадски, М., 1995:62). За първи път при тази
керамика
се
откриват
освен
геометрични,
но
и
антропомерфни
изображения - "цели разкази за вярванията на траките" (Домарадски, М.,
1994:46).
Крайните резултати от анализа на параметрите на планинския тип
култура могат да бъдат представени в следващата таблица, отразяваща
различията в параметрите на планинската и т. нар. морска култура в древна
тракия.
*
*
*
Както бе посочено вече, един от основните въпроси в развитието на
даден тип култура е въпросът за консервативността, т.е. изследване
механизмите, които въпреки измененията във времето позволяват тя да
остане в рамките на традицията (Генчев, Ст., 1984:23-24).
Според В. Хаджиниколов културната традиция продължава да
съществува и да се развива в нашата съвременност почти такава каквато е
била в миналото, въпреки функционирането на модерни технологии.
Според автора ярък пример за запазване на народната традиция в областта
на
духовната
култура
е
развитието
на
фолклорната
традиция
(Хаджиниколов, В., 1991:124-125).
Културно историческата приемственост на тракийската култура се
наблюдава при нейните промени през Античната епоха, в състоянието щ
през
Средните
векове
до
следите
щ
в
реликтовата
фолклорна
действителност. Благодарение на усилията на български, румънски и
гръцки етнографи и историци са анализирани обреди, православни култови
обичаи, епически персонажи, сюжети, езикови реликти във фолклорната
култура, носещи традиция от "времето" на древните траки (Фол, Ал.,
1990:33, Панайотов, Ф., 1996:158-161).
Това реликтово антично средство е съхранено преди всичко в
планинските райони на полуострова и е обект на щателно проучване.
Поради факта, че именно в планините античните реликти се долавят
сравнително по-отчетливо, отколкото в други географски райони, те могат
да бъдат назовани като самостоятелни културни зони (Меламед, К.,
1993:118-127). Примерите в тази насока могат да бъдат разгледани
накратко в няколко насоки.
Невъзможността
проблемите
около
културно-историческата
приемственост да бъдат анализирани подробно в края на дисертационния
труд е причина прегледът да бъде извършен предимно историографски.
Съвременните изследвания на различни отрасли от поминъка и
знанието откриват присъствието на тракийското наследство в различни
сфери от бита на балканското население. Според М. Велева създаденото
впечатление в старогръцката литература за Тракия като "майка на овцете",
"земя на коневъдни траки" остава непроменено до епохата на
Възраждането, ако се съди по големия биологичен потенциал от животни в
скотовъдството и условията за неговото развитие в планините (Велева, М.,
1981:106). Благодарение на това българите са охарактеризирани като
планински и пастирски народ, който съхранява редица познания и
практики в областта на овцевъдството, присъщи в бита на древните етноси
на Балканите (Пимпирева, Ж., 1992:26-38).
Приемствеността в основните поминъци от траките у българите и
румънците през Средните векове и следващите периоди обяснява редица
паралели
в
сферата
на
селищното
устройство,
облекло,
храна,
използването на специфични накити за украса (Велева, М., 1981:115;
Радева, Л., 1980:67-71; Furtuna, A., 1996:223-242). Показателен е примера с
топографският континюитет на селищата и отделни жилищни сгради в
планините, обхващащ дълъг хронологичен период, започващ обикновено
от втората половина на I хил. пр. Хр. Успоредиците могат да бъдат
разглеждани в поселищната организация на т. нар. разпръснати махали в
планинските райони силно напомнящи разпокъсаните селищни единици на
тракийските микрорайони (Динев, Л., 1949:277-299). Тук трябва да бъде
отбелязан и фактът, че граничните линии, които очертават параметрите на
българската селищна мрежа по вертикалната ос на пространствената скала
през XV-XVII век, устойчиво са разположени в същите надморски
височини до 1000 м, които се очертаха при изследването на моделите на
планински тип развитие в древна Тракия. Съпоставката е валидна
благодарение на изследванията на Цв. Георгиева на природната среда и
модела на селищна мрежа в българското пространство през Късното
средновековие (Георгиева, Цв., 1996).
Както бе споменато, присъствието на тракийското наследство във
възрожденския и съвременен бит на българското население се долавя
отчетливо в изработката на определен тип накити. Проблемът е част от
етнографските изследвания на металообработващите занаяти и техните
центрове на развитие предимно в планинските райони. В случая е
достатъчно да споменем привъзаността на българите от планинските
райони на Троянско, Тетевенско, Ловешко и Севлиевско към бронзовите
накити, които според М. Велева, намират паралели с някои постижения на
дребната бронзова пластика при траките по северните склонове на
Централен Хемус (Велева, М., 1981:108). Както бе споменато, в посочения
ареал през втората половина на I-то хил. пт. Хр., битуват определен тип
накити (фибули, обеци), които представляват локален вариант всред
производството на накитни предмети в Тракия.
Вероятно освен
приемствеността на технологии и едни и същи центрове на металодобив
към процеса на културна приемственост в дългосрочен исторически
период можем да добавим и обособяването на еднакви планински райони,
в които можем да откроим строго определени форми и технологии при
обработката на метала.
Освен
при металодобива аналогични закономерности при
културната приемственост от древността можем да открием в редица
паметници на българското възрожденско изкуство от Централна Стара
планина - дърворезба, металопластика, иконописна и монументална
живопис, каменна пластика, датираща от края на XVIII-XIX век (Марков,
В.,
1994).
В
посочения
регион
процеса
на
унаследяване
във
възрожденското изкуство на богата гама символи и изображения на
митологични същества води свия произход от езическата древност. Една
част от тази символика е преработена още през Средните векове, а друга
навлиза директно в българското приложно изкуство като съхранява
старите езически функции и семантика.
Тракийското наследство в съвременната планинска култура на
Балканите може да се разглежда и като комплекс от следи на т. нар.
духовна
култура.
Освен
богатия
ономастичен
материал
(топоними,ороними, хидроними) с античен произход, съхранен преди
всичко в посочените географски области, през християнската епоха
почитането на езическите божества е заменено с това на християнските
светии и персонажи, които препокриват до голяма степен функциите и
отделни черти на първите. Като достатъчно популярни примери могат да
се посочат сходствата между св. Илия и тракийския бог на бурята, св.
Модест, който препокрива функциите на Хермес като покровител на
рогатия добитък, на св. Марина, в чийто образ продължават да живеят
древните представи за тракийското божество Бендида (Георгиева, Ив.,
1980:87-91; Попов, Д., 1981; Георгиева, Ив., 1980; Фол, Ал., 1996).
Списъкът от митологични персонажи с античен произход, които се
свързват с планините, може да бъде допълнен с героите от българския
фолклор Орфей, Крали Марко, самодиви, исполини, русалии, елини,
капинчовци (Теодоров, Е., 1972; Теодоров, Е., 1981; Иванова, Р., 1995:2853; Илиев, А., 1890/1891; Бонева, Т., 1994:7-49; Стойнов, П., 1995:61-62).
Общобалканската предхристиянска и предислямска традиция, която
прозира в представите за изброените вече митични персонажи е подробно
анализирана в литературата. По отношение на темата за консервативността
на планинския тип култура е необходимо по-скоро да припомним
границите на територията, в която тези представи са съхранени.
Както е известно самодивите (самовили) се свързват с дивата
природа - високи планини (Беласица, Витоша, Стара планина, Пирин и
др.), пещери, езера и извори недокоснати от човешка ръка, от което
проличава, че те са част от неусвоеното от човека пространство (Георгиева,
Ив., 1983:129). В това пространство според народните представи живеят
митични великани - исполини, елини, капинчовци, чиито образ съдържа
митологични паралели с древногръцките гиганти или циклопи (Christov, I.,
1993). От тях са запазени само т. нар. елински или русалийски гробища,
които се локализират преди всичко в Стара планина и по-рядко в Рила и
Средна гора (Илиев, А., 1890/1891; Калоянов, А., 1991:187).
Комплексът от следи на културата на древните етноси, който може
да се различи в съвременната култура на балканските народи, се допълва
от обичаите нестинарство и "кукер без маска". Знае се, че те са възприети
от българите пряко от късноантичното тракийско население, а напоследък
на тези обредни действия се гледа и през призмата на "тракийския
орфизъм" (Фол, Ал., 1994; Фол, В., 1996). Ядрото на територията на
обичаите е разположено в югоизточна Тракия межди Виза и Малко
Търново - зона с интензивен духовен живот през цялата античност
(Райчевски, Ст., Фол, В., 1993:46; Маброфридис, Г., 1993:155-168;
Райчевски, Ст., 1993:68-70).
От значение за запазването на тези редки етнографски реликти в
Европа, според М. Арнаудов, се явява обстоятелството, че в ново време те
са достатъчно стеснени откъм географска площ (Арнаудов, М., 1971:49).
Една от външните причини за запазване обичаите в Странжа е и голямата
изолираност на планината от интензивни политически и културни влияния.
Според Ал. Фол, нито православна Византия, нито християнска България и
ислямска Турция са разполагали с достатъчно административно време да
официализират
по
свой
начин
обичайно-обредната
практика
на
българското население (Фол, Ал., 1987:7-17). Според мен, не бива да се
забравя планинския характер на Странжа, който играе не малка роля за
устойчивостта на разглеждания тип култура.
В заключение, разглеждайки темата за културната традиция в
планините, ще отбележа наличието на приемственост в изграждането на
християнски храмове върху по-стари култови места на траките върху
върхове и скали (Гочева, Зл., 1981:62; Николов, В., 1978:40-53). О
многобройните етнографски експедиции е известно, че днешното
българско население продължава да почита тези култови обекти
извършвайки курбани, които изследователите приемат, че са езическа
кръвна жертва. Отглас от стари езически традиции се съдържа и в
построяването на т. нар. оброци (черковица), които в редица случаи се
намират върху развалините на езически светилища, надгробни могили и
крепости. Оброците притежават функцията да маркират едно по-широко
усвоено пространство. Споменатите топоси са в границите на владяната
земя и фактически представляват отглас от древни родови места
(Мутафов, В., 1989:204; Спиридонов, Т., 1997:112).
*
*
*
Разглеждайки въпроса за консервативния характер на планинския
тип култура посредством изброените примери достигнахме до анализа на
широкия кръг проблеми, които засягат термина традиция. Наблюденията
върху употребата на термина в научната книжнина разкриват различни
насоки в използването му, но поради честото му смислово дублиране с
понятието култура съществува добрата възможност с термина "традиция"
да се означи механизма на формиране и предаване на стереотипизирания
етнически опит във времето и пространството (Чистов, К. В., 1981:105).
В този смисъл сполучливият методологически подход при анализа
на античното наследство в традиционната народна култура е постигнат от
Ив. Георгиева, която изследва преди всичко динамиката на изменение на
традицията и нейното преосмисляне от новите исторически носители на
Балканите през Средните векове и Възраждането (Фол, Ал., 1990:207).
Изследователският подход на Георгиева се различава коренно от този на
някои
румънски
и
сръбски
учени,
които
отделят
приоритет
в
изследванията на прехода от античност към средновековие на етническия
континюитет (вж. I глава).
Разбира се, да се твърди, че реликтовото антично наследство
съхранено в някои планински масиви на Балканите, се дължи на запазено
тракийско население, останало анонимно след V-VII век, е немислимо или
най-малкото невъзможно да бъде доказано. Въпреки това, според Ал. Фол.,
съществува вероятността до X-XI век в някои затворени планински райони
на Родопите да е говорен тракийски език (Фол, Ал., 1997:325), а известните
заемки от тракийски в българския език са достатъчно трайни, за да
потвърдят асимилационните процеси между българи, славяни и траки през
Средните векове.
Тези предположения показват, въпреки отдаденото приоритетно
значение на културния континюитет, забавени темпове на етническа
асимилация в планинскит райони на Тракия. Забавената динамика в
етническите и културни процеси е била част от спецификата на
планинския тип култура и нейния консервативен характер.
Континюитетът е процес във времето и пространството. Времевият
аспект на този процес се изразява в предаването и усвояването на
информация между поколения и епохи (Георигиева, Ив., 1981:88). Според
Т. Спиридонов, в доиндустриалните общества съществува възможност за
"запис" на етническа информация, тъй като се използват всички форми на
културно, социално функциониране и възпроизводство (Спиридонов, Т.,
1997:15). В този смисъл авторът разглежда етническата традиция като
механизъм на етническо наследяване на колективна (групова) памет, която
може да бъде означена и като познание. Това познание се разглежда
спрямо околния природен свят, обществото, отделния индивид в него и
накрая
предметния
свят
на
човека.
Специфичният
характер
на
колективната памет или познание от планинското население спрямо
заобикалящата
го
среда,
подкрепя
твърдението,
че
културата
(цивилизацията) може да бъде разглеждана и като колективен манталитет
(Braudel, F., 1987:50-55).
В заключение е необходимо накратко да се обърне внимание на
пространствения
аспект
на
разглеждания
културен
континюитет
посредством едно припомняне.
Устойчивостта в развитието на прединдустриалните общества се
създава от взаимотношението между природата и културата (Леви-Стрес,
Кл., 1995:436-437). Както бе споменато, понятието за природа има винаги
двойнствен характер. Освен разглеждана през призмата на географските
науки, в конкретния случай планинският свят на древна Тракия може да
бъде схващан и като субкултура и това проличава ясно при проследяването
на ролята на планината в историческото развитие на Предримска Тракия.
От друга страна мястото, което тя заема в религиозните представи на
траките и тяхното унаследяване през филтъра на християнството до
епохата
на
Възраждането
показва,
че
в
понятието
за
природа
(пространство) съществува и един "свръхестествен" компонент. Тази
"свръхприрода" се интегрира в планинския тип култура, а механизмите на
посочения процес предстоят да бъдат анализирани.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В началото на изследването бяха поставени задачи свързани с
анализ на изворовия материал за тракийските планини, опит за райониране
и историческа география на планинска Тракия в рамките на I хил. пр. Хр.
Като крайна цел на изследването бе подчертана необходимостта от
характеристика на основните параметри на планинския вариант на
тракийската
култура
и
очертаване
перспективите
при
бъдещите
проучвания на планинска Тракия.
Крайните резултати от поставените задачи биха повторили изводите
формулирани във всяка от четирите глави на изследването.
Припомнянето на посочените резултати би било необходимо при
акцента върху изучаването на процесите на усвояване на планините за
открояване основните перспективни направления на планинската култура.
Преди всичко при проследяване процеса на адаптиране към
планинското пространство през I хил. пр. Хр. се достигна до
необходимостта
да
се
допълни
цялостното
историко-географско
райониране на земите на древна Тракия по вертикалната скала.
Трябва да се посочи, че историко-географското райониране на
тракийските земи е извършено въз основа на изследването на тракийската
диаспора и нейните пространствени и хронологически промени от XIII в.
пр. Хр. до Късната античност основно в хоризонтален план.
Както е известно, процесът довел до образуването на тракийския
етнос е протичал с приблизителни граници на юг и югоизток до линията на
островите Тасос и Самотраки и Северозападна Мала Азия; на север до
Карпатите; двуречието на Днепър-Днестър на североизток; двуречието на
Аксиос и Стромон на запад.
В тези широки териториални граници са извършени основните
хоризонтални разрези в историческото развитие на тракийските племена,
техните държавообразувателни процеси, уточнени са основните етапи в
етногеографското прерайониране на страната до края на хилядолетието.
Към цялостната историко-географска схема в Тракия следва да
добавим няколко климатични и контактни зони на културно езикови
взаимодействия между групи и етноси, намиращи се в съседни географски
области.
Географско
погледнато,
климатичните
зони
са
умерено-
континентална, средиземноморска, умерено-континентална и преходно
средиземноморска, всяка една от която е оказвала различно влияние в
поселищните процеси на Балканите (Порожанов, К., 1988:94-99).
Сред посочените климатични зони са наложени споменатите
историко-културни зони на взаимодействие:
- Североизточна контактна зона (Порожанов, К., 1985);
- Трако-Македонската контактна зона до долните течения на
Аксиос и Нестос (Фол, Ал., 1997:131);
- Крайморска зона (Морска Тракия);
- Преходна Северномалоазийска (Трако-Фригийска) контактна зона.
Ситуирането на контактните зони върху географската карта
показва, че те до голяма степен са били обусловени от равнинния характер
на територията, в която се "размиват" етническите показатели при
определяне характера на тракийската диаспора и култура.
Хоризонталното райониране може да бъде допълнено от стореното
в историческата география на тракийските племена (Фол, Ал., Т.
Спиридонов, 1983) и резултатите от втора глава на дисертацията отразени в
приложените
динамочни
историко-географски
карти,
отразяващи
опознаването на тракийските планини и техните обитатели в старогръцката
и римска литература.
От краткия преглед на запазените писмени сведения от I хил. пр.,
става ясно, че степента на познаване на отделните планински масиви е
зависела от близостта им с гръцкия свят, от което следва да отделим
няколко географски зони, характеризиращи се с различна наситеност на
данни. Очевидно най-подробна картина в разположението и големината на
планинските масиви може да се състави за линията Родопа-Пангей-Олимп.
Раойнът е попаднал в посочената по-горе контактна зона с Гърция и
Македония, в която са били привлечени икономическите интереси на
гръцките полиси и македонски владетели около сребърните и златни
рудници в Пангей и Дисорон.
Сравнителни по-слабо познати са останали тракийските планини
във вътрешността на Тракия на запад от Родопите и на юг от Хемус.
Една трета географска зона е обхващала северните части на
полуострова, където едва през Елинистическата епоха и I в. сл. Хр.
изпъкват неясните контури на Карпатите.
Трябва да се подчертае, че нанасянето на очертанията на отделните
масиви върху картата на древна Тракия бе затруднено от наличието на
редица сборни ороними, които са "поглъщали" в себе си по няколко
отделни масива (Керкине, Орбелос, Пеонски планини и др.). Тази ситуация
е динамична и често изчезването на дадено наименование е съпътствано с
поява на друго. За историческата география ще останат анонимни голяма
група масиви, които в ново време са обособени отделно с конкретни
наименования.
При работата с писмените сведения за тракийските планини, т.е.
това което е представено през погледа на "чуждия" наблюдател, проличава
схематичното
разположение
върху
тракийското
пространство
в
хоризонтален и особено във вертикален план. Географската локализация
на всеки отделен масив е в зависимост от споменатите в текстовете
хидроними и етноними за неговите предели, тенденция водеща до
неточност или общ план на разположение, заради спорните въпроси около
локализацията на редица племена и някои реки.
Опитът да се състави една пълна историко-географска картина на
Планинска Тракия е свързан с комплексен анализ на групата писмени и
археологически
извори,
поради
фрагментарната
и
често
неточна
информация в писаната история.
Резултатите
при
този
подход
в
изследването,
както
и
многобройните археологически изследвания представиха един сложен
процес на усвояване на планините в древна Тракия, започнал в края на
бронзовата епоха - началото на старожелязната.
Причините за това са комплексни - подходящи климатични
условия, усвояване металургията на желязото, налагането му в бита на
траките, вътрешни миграции към металодобивните центрове.
Посоченият процес на усвояване на планинското пространство е
бил неравномерен и се развивал от юг на север синхронно с опознаването
на оронимите в писаната история. Както стана ясно от резултатите във
втора и трета глави на изследването, трайно усвояване на планинска
Тракия настъпва едва в средата на I хил. пр. Хр. След VI в. пр. Хр. е
отбелязана тенденция за активизиране на поселищните процеси, а
етноничната картина в планините започва да се запълва с някои етноними
и сборни определения на планинското население като независими
"автономни", "горни траки", "северни траки" или общо "траки планинци"
(Hdt., VIII, 118, Thuc., T, 19, 1; Thuc., I, 98, 1; Xenoph. Anab., VII, 4).
От досегашните проучвания е видно, че вертикалното райониране
на планинска Тракия към V в. пр. Хр. може да бъде подредено в няколко
екологични пояса:
1. Преходна контактна зона с равнината, където са били
разположени изявени търговски центрове (емпориони), отговаряща на
предпланински релеф в границата до 400 м н. в. Условната граница с
"равнината" е предимно стопанска. Посочената зона се е характеризирала
със засилена динамика на поселищните процеси и развитие на подсеченоогнево земеделие и скотовъдство.
2. Ниско планинска зона от високи възвишения и различни по
размер плата, разположени между 400 и 800 м н. в. В посочения ареал са
били разположени селищните микрорайони със среден обхват на
функционална територия до 800 м н. в. В него са локализирани
централните места на микрорайоните, локални укрепителни системи,
съставени от голям брой укрепления. Втората вертикална зона в историкогеографското райониране на Тракия се е характеризирала с приоритетно
развитие на скотовъдство и занаяти и ниска степен на земеделие. Тя е
откъсната от градовете в равнината и крайбрежието, но същевременно
свързана с пазарите посредством сложна пътна мрежа. Както показаха
резултатите от изследването в посочения екологичен пояс в началото на
старожелязната епоха е била развита мегалитната култура и са положени
основите на някои ранни държавни обединения. Зоната е контролирана
след VI в. пр. Хр. от така нар. "независими племена" и някои племенни
групи познати в писмените извори под етнонимите сатри, беси, дии и др.
3. Зона от 800 до 1700 м н. в., в която са били разположени
рудодобивни центрове, отделни укрепления и голям процент от
тракийските светилища. Селищата в тази зона са били силно разпръснати
без никакво самоуправление и функционална територия. Районът е бил
свързан с развито рударство, дърводобив и същевременно подвижно
скотовъдство по билните части на някои планини. Екологичният пояс до
1700 м н. в. се е характеризирал със строго фиксирани места на пътни
артерии и специфични скални светилища. Според данните от изследването
на старопланинския и източнородопския модел на планински тип развитие
в зоната са регистрирани едва до 20% от досега известните археологически
обекти.
4. Слабо усвояема планинска зона до 2900 м н. в., използвана
предимно за номадско скотовъдство до 5 месеца в годината. Характерното
за нея са климатичните условия правещи невъзможно развитието на
земеделието и липсата на постоянни селища.
Ареалът над 1700-2000 м н. в. е бил свързан с отделна религиозна
география и може да бъде назован "Свещена планина" поради
обвързаността му с религиозните представи на траките и отделни
персонажи от тракийския пантеон.
Посочената географска среда, условно разпределена на няколко
пояса през I хил. пр. Хр. е стимулирала развитието на специфична
тракийска култура.
Периодът на нейното проявление е протичал от началото на
старожелязната епоха до началото на VII в. сл. Хр., когато етническия
показател "тракийски" представа да бъде адекватен към новите
политически и демографски дадености на Балканите. Носителите на този
тип култура са били компактно тракийско население, известно в писаната
история преди всичко като "независимо", определение, което предполага
различен тип на политическо поведение спрямо жителите на средищните
центрове в равнината и крайбрежието.
Планинската култура е била част от балканския модел на света,
състоящ се от пространствени, обществени и битови противоречия. В този
смисъл планинското пространство е зона на етническа хомогенност,
затворена общност от индивиди, но същевременно и среда стимулираща
раздробеността на етническия състав и политическия сепаратизъм.
Географският фактор е в основата на създаване на устойчивост,
ниска степен на културна хибридност и същевременно на консервативния
характер на посочения вариант на тракийската култура.
Консервативният характер на изследваната култура в планините е
бил фактор за трайно и сигурно съществуване на тракийския етнос в
неговото жизнено пространство в Югоисточна Европа.
Устойчивият характер на планинската култура в древна Тракия
предопределя и бъдещите задачи и перспективи за изследвания.
От стореното до сега може да се откроят следните изследователски
направления, които търпят по-задълбочени допълвания и анализи:
I. Преди всичко от досегашните резултати в изследването
резюмирани в края на всяка една от главите стана ясно, че употребяваното
понятие "планинска Тракия" не може да бъде визирано само като
географски термин. Поради широкия кръг от проблеми, които съдържа в
себе си и сполучливия опит то да бъде защитено на базата на стореното
предимно в българската трактология то може да бъде употребявано и като
работен инструмент, който да отразява изследванията на тракийската
култура в планините на югоизточната част на Балканския полуостров.
От географското значение на "планинска Тракия" следва терминът
да се използва в неговата пълнота като "Планинска Тракия".
II. Едно от основните изследователски направления е свързано с
работа върху "трудния" планински терен. Методологически това означава
максимално теренно проучване на слабо обходените планински райони в
Тракия и там където е възможно проучване на археологическите обекти
чрез метода на сондажното и цялостно разкопаване на обектите. До голяма
степен това важи за тракийските укрепления и светилища.
В този смисъл особено се открояват перспективите при проучване
на мегалитната култура в някои планински райони, където тя е
документирана предимно от теренните обходи. Това са някои райони на
Източните Родопи,Източна Стара планина, южните склонове на Родопите,
Кушница, Боздаг, Шарпия,Чалдак и др. Необходимо е да се подчертае, че
използването на термина мегалитна култура изисква едно прецизно
райониране на зоните с паметници и тяхната съпоставка със сродни обекти
от Мала Азия. В този смисъл е уместно въвеждането на нова терминология
и типологизация на култовите обекти в планините на по-голяма надморска
височина
и
максимално
археоастрономическите
използване
изследвания,
което
на
би
резултатите
довело
до
от
една
интерпретация на обектите.
Една от приоритетните задачи при археологическите проучвания е
уточняване на характера и изменението на селищната система през I хил.
пр. Хр. и използването на съвременни картографски методи за отбелязване
на промените. Тук следва да се добави необходимостта от извършване на
палеогеографски
реконструкции
на
околната
среда
(уточняване
приблизителната граница и състав на горската растителност в планините,
проучване на екологичните процеси през картериера, отчитане ролята на
антропологення фактор от изменение на ландшафта и др.).
III. Поредното приоритетно изследователско направление за
изучаването на Планинска Тракия е свързано с анализ на сведенията на
пътешественици и дипломати прекосяващи Югоизточна Европа за периода
XV-XIX век и съпътстващия картографски материал за земите населявани
от траките и другите древни балкански народности.
Това
означава
систематизиране
на
пътеписите
и
картните
изображения на отделни хидроними и ороними, които "акумулират"
обилна информация за орографията на древна Тракия.
VI. Консервативността, характерна за планинската култура е
предпоставка за уточняване на последното изследователско направление,
кореспондиращо с анализа на комплекса от следи на тракийската култура в
съвременната култура на балканските народи. В тази насока разгледаните
накратко примери в последната глава на изследването фиксират
проблемите предимно историкогеографски. Необходимо е да се припомни,
че освен безпорните успехи на етиолози и фолклористи за "разчитане" на
древните реликти във фолклорната култура на планинското население в
Странжа, някои райони на Родопите и Карпатите, предстои поширокомащабна изследователска работа в тази насока и в останалите
планонски райони на Балканите. Теоретично перспективите са обусловени
от факта, че именно в планините античните реликти се долавят
сравнителни по-отчетливо, отколкото от други географски райони, поради
което самите планински масиви представляват самостоятелни културни
зони.
V. Предлаганото изследване е обобщение на анализа върху
изворовия (археологически и писмен) материал за планините на Тракия
през I хил. пр. Хр. Обобщеният преглед няма за цел да реши всички
въпроси, които паметниците на тракийската култура провокират в
планините. Извършеният в последната глава на изследването анализ следва
принципите на едно интердисциплинарно изследване, където някои от
проблемите са формулирани във формата на работна хипотеза предстояща
на проверка при по-нататъшни проучвания.
В този смисъл ще добавим значението на етнологията при
изучаване на традиционната народна култура на планинците.
Това
означава да с свържат и обяснят познатите ни черти на народите от подалечното минало със съвременното състояние на традиционната народна
култура на населението в планините, обединени през античността под
понятието "планинска Тракия".
От тук следва и да се проследи в дългосрочен исторически период
ролята на планината в историческото развитие на балканското население.
Като крайно предизвикателство ще поставим въпроса: може ли да
говорим за балканска култура, един вид хомобалканикус (Богданов, Б.,
1991) и къде е мястото, на Планинска Тракия сред етнологията на
Балканите?
АНТИЧНИ АВТОРИ,
ЕПИГРАФСКИ СБИРКИ,
АТЛАСИ
Кацаров, Г., Д. Дечев, 1949, Извори за старата история и геогрфия
на Тракия и Македония. София.
Гръцки извори за българската история. 1958. София.
Извори за историята на Тракия и траките. 1981. София
Aeneus Tacticus (Cornelii Taciti libri qui supersunt. I. Annales. II.
Historiae.BT:ed.E.Koestermann.1969-1971.)
Apollodorus Bibliotheca (по:Аполодор.Митологическа библиотека. София
1992.-превод Мирена Славова)
Aristoteles (Aristotelis opera. T.1-4,Berlin:ed Bekker, 1960-1963.)
Arrianus (Opera quae extant omnia, T.1-2,ed:A.Roos/G.Wirt. Leipzig: BT 19671968)
Demosthenes Philip. I - III (по:Кацаров,Г.,Д.Дечев,1949.Извори за старата
история и география на Тракия и Македония. София)
Dio Cassius (Dionis Casii Cocceani Historia Romana. T.1-3. Lipsiae:ed.I.
Melberg, 1890-1928)
Hecataeus(по: Извори за историята на Тракия и траките.1981.София)
Herodotus (Historiae, ed: C. Hude, V,I, Oxford University Press,1908)
Homerus Odyssea (Homeri Opera. ed.D.B.Monroe et T.W. Allen.Ilias, Vol. I-II,
1919; Odusseia, vol. III-IV.Oxonii.1916)
Pausanias (Pausaniae Graciae descriptio, vol. 1-3,ed: M. H. Roscha-Pereira,
Sttutgart. 1977)
Pindarus Pythia (по: Извори за старата история на Тракия и траките. 1981.
София)
Polybius (Historiae. LCL:ed.W. R. Paton. 1922-1927)
Pseudo-Skymnos (по Кацаров, Г.,Д.Дечев. 1949 Извори за старата история и
география на Тракия и Македония. София)
Ptolemaeus Cl. Geographia (по Кацаров, Г.,Д.Дечев. 1949 Извори за старата
история и география на Тракия и Македония. София)
Strabo (Geographika.T. 1-3. BT: ed.A. Meineke. 1915-1925)
Thucydides (по: Тукедид. История на полопонеската война. 1979 София.
превод- М.Мирчев)
Thucydides Historiae (по: Извори за историята на Тракия и траките. 1981
София)
Titus Livius (Titi Livii ab urbe condita libri, editio aldera, quam curavit, M.
Muller, Lipsiae,I-II, 1905-1906)
Xenophon Anabasis (по: Ксенофонт. Исторически съчинения. 1984.
София.превод -Р.Стефанов)
Mihailov G. IGBulg. I - Serdicae, 19702; II - IV - Serdicae, 1958 - 1966.
Atlas Antiquus, Gotha, J. Perthes, 1878.
Kiepert H. FOA Formae Orbis Antiqui. Berlin, 19052.
Kiepert H. 1914. Atlas antiquus. Zwцlf Karten zur Alten Geschichte, Berlin.
Kiepert H. 1883. Schulatlas der Alten Welt. Berlin.
Българските земи в книги, атласи, карти, гравюри и рисунки от колекцията на д-р Симеон Симов. 1986. София.
Българските земи и българите в сбирките на Военния архив, Виена
/1664 - 1878/. 1986. София.
Записки военно-топогравич. отдела, сл. щаба часть XLIII по височайшему его императорского величество повельню издал началник етого отдела генерал л-т Стебницкий. 1888. Санкт
Петербург.
Лаков, Л. 1983. Учебен факсимилие атлас. Картографиране на българските земи през вековете /до XVIII в./ - СУ, ГГФ, София
Спиридонов, т. 1993. Formae Orbis, historici. Thracia Antiqua. София.
ИЗСЛЕДВАНИЯ И
ПУБЛИКАЦИИ
АБС на етнологията. 1992. София
Агре, Д. 1990. Могила N 1 от некропола край село Скравена, Ботевградско - Археология, кн. 3, 17-31.
Алаев, Я. Б. 1983. Социально-экономическая география. Понятийнотерминологический словар. Москва.
Аладжов, Д. Археологически паметници в района на Стамболово.
София.
Аладжов, Д. 1974. Материали за археологическата карта на Хасковски окръг. 6. Хасково.
Аладжов, Д. 1994. Археологически паметници край Харманлийска
река - ИМЮИБ. т. XVII, 109-126.
Аладжов, Д., Д. Балабанян. 1984. Паметници от старожелезната
епоха в Хасковски окръг. - THRACIA, VI, 185-210.
Алексиев, Й. 1995. Студентски експедиции в Троянския дял на Стара планина - ПМР, кн. 3-4, 5-7.
Арнаудов, М. 1929. Ф. Каниц. - Българска мисъл, кн. VII - VIII, 481-487.
Арнаудов, М. 1971. Студии върху българските обреди и легенди. т. I.
София.
Балболова - Иванова, М. 1988. Средновековното укрепено селище и
некропол в м. "Малкото кале" при с. Добродан, Троянска
селищна система. - Културно-историческо наследство на
Троянския край. I, 21-28.
Балкански, Ив. 1975. Опис на крепостите в Крумовградско. - ИМЮБ.
т. I, 125-128.
Балкански, Ив. 1977. Опис на крепостите в Момчилградско. - ИМЮБ.
т. III, 131-138.
Балкански, Ив. 1978. Крумовград. Археологически паметници. София, 131-142.
Балкански, Ив., М. Николчевска. 1980. Ардино - минало и настояще.
София.
Балканска, Ан. 1984. Тризис и проблема на тракийския град. - ГСУ,
иф, т. LXXVII, 2, 32-38.
Балтаков, Г. 1988. Кватернерна геоморфология и палеогеография.
София
Белчева-Попсавова, Д. 1965. Обзор на картографската сбирка, съхранявана в НБКМ с приложен списък на по-важните карти. - Известие на НБКМ и Университетската библиотека.
Т. V. София.
Бейкър, Дж. 1994. Европейска Турция. София.
Белитов, Ил. 1991. Историческа география на северозападните български земи от средата на IV до края на I в. пр. н. е. ИМСЗБ, т. 17, 9-19
Бенгтсон, Г. 1982. Правители епохи елинизма. Москва.
Бешевлиев, Б. 1992. Основни етапи в изграждането на картографския облик на Балканския полуостров /от II до XIX в./ - Stu-
dia protobulgarica et mediavalta europensia. В чест на проф.
Веселин Бешевлиев. В. Търново. 117-123.
Бешевлиев, В. 1955. Латински местни имена в Мизия и Тракия. - ИАИ
XIX,
Берон, П. 1995. Далечни върхове., София.
Богданов, Б. 1989. История на старогръцката култура. София.
Богданов, Б. 1991. Орфей и древната митология на Балканите. София
Божкова, Ан. 1988. Тасоският внос в Тракия през IV - III в. пр. н. е. Векове, 3, 25-33
Божкова, Ан. 1989. Атическа чернофирнисова керамика в Тракия (V III в. пр. н. е.) - Археология, кн. 2, 1-10.
Божкова, Ан., Д. Агре. 1995. Тракийски могили в местността Ябланица край Етрополе - Археология, кн. 4, 28-36.
Бойко, Ю. Н. 1994. Социология Восточноевропейского города I тьс.
до. н. е. /По материали Бельского городища и Варсклинской региональной системы скифского времени) - Харьковский историко-археологический ежегодник. Древности,
29-42.
Бонева, Т. 1994. Народен светоглед. - Родопи. Традиционна духовна
и соционормативна култура. София, 7-49.
Бончев, Г. 1901. Мегалитни паметници от Сакаръ-планина. - СбНУНК.
XVIII, 659-703.
Бончев, Г. 1920. Старото рударство в България и Македония. - сп.
БАН, XIX, 1,
Ботева, Д. 1996. Етрополският Свети Атанас, Сабазий и прорицалището на бесите. - Минало, 2, 18-28.
Братя Шкорпил. 1888. Паметници из Българско. Част I. Тракия.
Пловдив
Братя Шкорпил. 1896. Първобитните люде в България. Пловдив.
Братя Шкорпил. 1898. Могили. Паметници из Българско. Пловдив.
Бродел. Ф. 1992. Время мира. Материалная цивилизация. Экономика и капитализым. XV - XVIII в. Москва.
Бродел, Ф. 1986. Средиземноморието: земята, морето, историята.Куриер на Юнеско. януари, 4-12.
Буюклиев, Хр. 1981. Нападателно въоръжение в древна Тракия. /края
на XII в. пр. н. е. - 45 г. от н. е./ - Дисертация. София.
Будыко, М. М. 1974. Изменение климата. Ленинград.
Василев, В. 1980. Производство на тракийски шлемове в Родопите. Археология, кн. 3, 1-18.
Василева, М. 1990. Гора, бог и имя: о некоторых фрако-фригийских
паралелях. - ВДИ, 3, 94-101.
Василева, М. 1995. Бриги-фриги и контекстът на една миграция. - Минало, кн. 1, 16-22.
Василева, М. 1997. Кимери и фриги - общи проблеми на историографията. - Минало, кн. 2, 18-27.
Вебер, М. 1992. Социология на господството. Социологията на религията. София.
Велева, М. 1981. Античното наследство в българската народна култура. - Проблеми на културното наследство. София.
Велков, В. 1956. Фауната на древна Тракия отразена в античната литература. - Природа, кн. 1, 75-79.
Велков, В., Зл. Гочева. 1971. Тракийската крепост "Чертиград" в Стара планина (предварително съобщение). - Археология, 4,
52-64.
Велков, В., Л. Домарадска. Котис I/3 83/2 - 359 г. и емпорион Пистирос
в Тракия - Емпорион Пистирос. т. I. Пазарджик.
Велков, Ив. 1927. Стари селища и градища по долината на Вит. Ма-
териали за археологическата карта на България. VI.
София.
Велков, Ив. 1930 - 31. Могилна гробна находка от Злокучене. - ИБАИ,
VI, 251-256.
Велков, Ив. 1940. Няколко тракийски и средновековни крепости по
Средна Арда. - ИБИД, XVI / XVIII.
Велков, Ив. 1955. Драгойново - един тракийски селищен център. ИАИ, 19, 85-93.
Венедиков, И. 1956. Келтското нашествие в нашите земи през III в.
пр. н. е. под светлината на археологическия материал. Ипр. кн. 3,
Венедиков, Ив., Н. Виходцевски. 1972. Две неизвестни гробници в
земите на одрисите. - ИБИД, XXVIII, 5-24.
Венедиков, Ив. 1981. Земеделието при траките. Развитие на земеделието по българските земи. София, 31-117.
Венедиков, Ив. 1983. Медното гумно на прабългарите. София.
Венедиков, Ив. 1992. Раждането на боговете. София.
Владова, К., Н. Манолова. 1982. Походите на Филип V в земите на
медите и дантелетите. - ЕхТh, 2, 96-101.
Влахов, К. 1976. Названието HAEMUS - Стара планина - ЕЛ, 4, 36-42.
Генчев, Н. 1988. Българската култура XV - XIX в. София.
География на България. т. I. 1982. София.
География на България. т. III. 1989. София.
Георгиев, Вл. 1967. Значението на съвременната топонимия за обяснението на древните географски названия. - ИИБЕ, 14,
Георгиев, Вл. 1977. Траките и техния език. София.
Георгиев, Г. К. 1987. Полезните изкопаеми от времето на траките.
София.
Георгиев, Г. 1987. Старата железодобивна индустрия в България.
София.
Георгиев, И. 1993. Военни пътища и преградни съоръжения в Рижския проход. - ВИсб, кн. 2, 5-23.
Георгиев, М. 1991. Физическа география на България. София.
Георгиева, Ив. 1970. Някои антични следи в българските народни вярвания и обичаи. - ИБИД, 27, 28-35.
Георгиева, Ив. 1980. За произхода на култа на св. Модест. - Въпроси
на етнографията и фолклористиката. 87-92.
Георгиева, Ив. 1983. Българска народна митология. София.
Георгиева, Цв. 1995. Историята - митологизирана реалност или митове в историята. - История, кн. 5, 1-9.
Георгиева, Цв. 1996. Природна среда и модел на селищна система в
българското пространство през XV - XVIII в. - Ипр. 2, 31-52.
Георгиева, Р. 1976. Отчет за експедиция "Ком - 76" - Rhodopica,
40-42
Герасимов, Т. 1937. Находка от декадрахми на трако-македонското
племе дерони. - ИБАИ, 11, 249-257.
Герасимов, Т. 1939. Колективни находки на монети през 1939 г. ИБАИ, 13.
Герасимов, Т. 1950. Две находки със скитски бронзови украшения от
Северна България - ИАИ, XVII,
Герасимов, Т. 1963. Тракийско могилно погребение в Тетевенския
Балкан, - ИАИ, XXVI, 272-275.
Герасимов, Т. 1977. Тетевенския край в древността - Тетевен. София
Герасимова - Томова, В. 1993. Достъпът до долината на розите и нейната отбрана в древността. - Първи международен симпозиум "Севтополис" - Резюмета. Казанлък, с. 27.
Гергова - Домарадска, Д. 1977. Тракийски накити в българските земи през старожелезната епоха. /XI - VI в.пр.н.е./ Авторе-
1,
ферат. София.
Гергова, Д. 1986. Постижения и проблеми в проучването на ранножелязната епоха в Тракия. - Археология, 3, 11-25.
Гергова, Д. 1990. Тракийската култура през ранножелязната епоха в
Югозападна България - проучвания и проблеми.
- Тракийската култура в Родопите и горните поречия на
реките Марица, Места и Струма. Смолян.
Геров, Б. 1959/60. Проучване върху западнотракийските земи през
римско време - ГСУ, фф, LIV, 3
Геров, Б. 1967. Проучване върху западнотракийските земи през римско време. част II - ГСУ. фзф, т. LXI, 1
Гловня, М., Е. Благоева. 1982. Физическа география на континентите.
София.
Годелие, М. 1997. Екосистеми и социални системи. - Културна екология. София, 108-125.
Голан, А. 1994. Миф и символ. Москва.
Гочева, Зл. , М. Домарадски. 1974. Антични останки в Ботевградско.
Векове, кн. 6, 45-54.
Гочева, Зл. 1980. Тракийските крепости и мястото им в поселищната
система. - Векове, кн. 4, 56-65.
Груев, Б., Г. Кузманов. 1994. Обща биогеография. София.
Гълъбов, Ж. 1948. Планинска земя ли е Балканският полуостров? Географски преглед, кн. 4-5, 1-10.
Гущереклиев, Р. 1995. Колективни монетни находки, намерени на територията на Ловешкия регион /IV в.пр.н.е. - V в. от н.е./ ГМСБ, кн. XX, 137-148.
Данов, Хр. 1969. Древна Тракия. Изследвания върху историята на
българските земи, Северна Добруджа, Източна и Егейска
Тракия от края на IX до края на III в. пр. н. е. София.
Данов, Хр. 1979. Траки. София.
Делев, п. 1984. Долмените в Сранджа. - Странджанско-Сакарски
сборник. I, М. Търново. 218-220.
Делирадев, П. 1930. Градищата край Искърския пролом. - Българска
историческа библиотека. т. III. 112-116.
Делирадев, П. 1937. Родопите като селищна област и планинска
система. София.
Дечев, Д. 1915. Принос към античната география на България. - Известия на историческото дружество в София, кн. IV, 23-36.
Дечев, Д., Г. Кацаров. 1915. Извори за старата история и география
на Тракия и Македония. София.
Дечев, Д. 1925. Античното име на Рила. - ИБАИ, III, с. 234.
Димитров, Б. 1973. Една тракийска крепост в Западна Стара планина - Векове, 2, 62-67.
Димитров, Б. 1979. Едно споменаване на древнотракийската история от края на XV в. - Векове, 6, 72-73.
Димитров, Б., Ант. Хаджийски. 1988. Каменните щитове на България.
София.
Димитров, Д. 1988. Тракийското светилище и пазар при СкаптопараВекове, кн. 5, 54-60.
Димитрова - Милчева, А., М. Ваклинова, Г. Кузманов, К. Вачева. Археологически разкопки в Никополис ад Нестум. - АОР
през 1980 г. С., 1981, 63-64.
Динев, Л. 1949. Колибарските селища в Средна Стара планина ИБГД, кн. 10, 276-299.
Добруски, В. 1901. Материали по археологическата карта на България. - СбНУНК, т. 18, 757-763.
Домарадски, М., Р. Георгиева, Кулев, Ил. 1976. Археологически проучвания в Западните Рододпи - Rhodopica, I, Смолян, 15-20
Домарадски, М. 1980. Теренното обхождане като метод за археологическо проучване. Из опита на института по грекология.
- Музеи и паметници на културата, кн. 2, 28-31.
Домарадски, М. 1982. Тракийски укрепителни съоръжения IV - III в.
пр. н. е. - Поселищен живот в Тракия. Ямбол, 44-59.
Домарадски, М. 1984. Келтите на Балканския полуостров /IV - I в. пр.
н. е./ София.
Домарадски, М. 1990. Тракийската култура през късножелязната
епоха в Родопите и горните течения на Марица, Места и
Струма. - Тракийската култура в Родопите и горните течения на реките Марица, Места и Струма. Смолян.
Домарадски, М. 1992. Тракийската култура през късножелязната
епоха в Североизточна Тракия. Селищен и етнически облик, Хелис, 1, 97-108.
Домарадски, М. 1994. Тракийското изкуство през късножелязната
епоха. - Проблеми на изкуството, кн. 4, 46-48.
Домарадски, М. 1994/а/. Култови места край скали и върхове. - Епо
хи, кн. 4, 33-36.
Домарадски, М. 1995. Емпорион Пистирос. Трако-гръцки отношения.
Септември.
Донков, Р. 1997. Историческо моделиране. София.
Дремсизова - Нелчинова, Цв., Л. Слоковска. 1978. Археологически
паметници от Кюстендилски окръг. София.
Дремсизова - Нелчинова, Цв. 1984. Тракийската крепост край с. Вишеград. THRACIA, VI, 104-133.
Душков, Д. 1982. Пирин. Географски речник. София.
Елиаде, М. 1995. Трактат по история на религиите. София.
Жуглев, К. 1991. Погребение на тракийски воин при с. Сатовча, Гоцеделчевско. - Археология, кн. 2, 21-23.
Златковская, Т. Д. 1967. Южнофракийские племенные союзы. VI - V в
до. н. э. - ВДИ, 2, 147-158.
Златковская, Т. Д. 1971. Возникновение государства у фракийцев.
Москва.
Златковская, Т. Д. 1978. Проблема расселения северо-возточных фракийцев и современные етнографические данные - Pulpudeva, Sofia, 223-239.
Иванов Й. 1906. Северна Македония. София.
Иванов, Р. 1992. Долнодунавският лимес в карти на Абрахам Ортелий - Археология, 26-31.
Иванов, Р. 2993. Диоцезите Тракия и Дания в карта от 1669 г - ТИАМ,
IX, 95-100.
Иванов, Р. 1994. Долнодунавският лимес в карти от XV - XVIII век. Археология, кн. 2, 5-18.
Иванова, Р. 1995. Епос, обред, мит. София.
Иванов, Т. 1987. Тракийските земи през IV - VI век в картата "Източен Илирик" на Николас Сансон - ВИСб, кн. 5, 49-62.
Илиев, А. 1890 - 1891. Български предания за исполини, наречени
елини, жидове и латини. - СбНУМИК, кн. 3-4, София.
Иречек, К. 1974. Пътувания по България. София.
История народов Северного Кавказа с древнейших времен до конца XVIII в. 1988. Москва.
Йовчев, Н. 1982. По следите на изчезналите животни. София.
Йорданов, К. 1991. Етно-географска и политическа обстановка в
Странджа до последната четвърт на IV в. пр. н. е. - Странджа. Древност и съвремие. София.
Йорданов, К. 1993. Походът на Александър Велики в Тракия. - THRACIA, 10, 113-136.
Калоянов, С. 1991. Городская жизнь на Балканах. Проблемы разви-
тия /1 тыс. до н. э./- TERRA ANTIQUA BALCANICA, VI, 8388.
Калоянов, Анч. 1989. Света гора в българския фолклор./С оглед на
Малка Света гора в Сливенско/ - Рпр Бф, т. 2, Фолклорна
традиция в Сливенския край. София, 50-58.
Калоянов, Анч. 1991. Девташларите и русалските гробища /Към въпроса за посветителните обреди за юноши в българското
езичество./ - Историко-археологически изследвания. - В
памет на проф. д-р Станчо Ваклинов, В. Търново, 187-198.
Каниц, Ф. 1995. Дунавска България и Балканът. София.
Караманджуков, Хр. 1919 - 1920. Стари градища и развалини в Южна
Тракия. - ИБАД, VII, 144-152.
Кацаров, Г. 1910. Приноси към старата история на София. София.
Кацаров, Г. 1921. Пеония, Принос към старата етнография и история
на Македония. София.
Кацаров, Г. 1922. Цар Филип II Македонски. История на Македония
до 336 г. пр. Хр. София.
Кацаров, Г. 1930. Принос към древната история на Ловчанско - Ловеч и Ловчанско. I. София.
Кендерова, Ст., Б. Бешевлиев. 1990. Балканският полуостров изобгеографско изследване. София.
разен в картите на Ал.
Идриси. Палеографско и историкогеографско изследване. София.
Кисьов, К. 1988. Към въпроса за селищната характеристика на Средни Родопи. - ИМЮБ, 14, 65-68.
Кисьов, К. 1988/а/. Гробни находки от землището на с. Ягодина в Централни Родопи. - Археология, кн. 4, 23-27.
Кисьов, К. 1989. Тракийски некропол край с. Стойките, Пловдивска
област. - Археология, 4, 13-16.
Кисьов, К. 1990. Скални светилища в Родопите и Горнотракийската
низина, представени с археологически материали и обекти от Смолянско и Пловдивско. - Тракийската култура в
Родопите и горните поречия на реките Марица, Места и
Струма. Смолян.
Китов, Г. 1979. Тракийски символични секири и амулети с изображения на животни. - Ахеология, кн. 2, 13-19.
Китов, Г. 1993. Тракийски могили. THRACIA, 10,
Китов, Г. 1994. Долината на царете в Казанлъшката котловина. Анали, 2-3, 46-76.
Китов, Г. 1994/а/. Тракийската археология и паметниците от Ловешкия край. Част I. - Анали, 7, 18-43.
Китов, Г. 1996. Нови открития в долината на царете. - Анали, 1-4, 37-67.
Ковачев, Н. 1969. Топонимията на Троянско. София.
Ковачев, Н. 1972. Миналото на героичен Кръвеник. София.
Койчева, К. 1978. Разкопки на късноантичната крепост в м. "Градище", Габрово. - АОР през 1979.
Койчева, К. 1979. Археологически разкопки и проучвания в Габровски окръг. - Векове, кн. 3, 64-72.
Койчева, К. 1986. Материали за археологическата карта на Габровски окръг. Старини в землището на на с. Батошево. ГМСБ, XII, 71-80.
Койчева, К. 1995. Тракийска надгробна могила край с. Велковци, Габровско. - АОP през 1994, 1995, 61-62. Смолян.
Колев, К. 1977. Таксим тепе, изобразено върху античните монети от
Филипопол. - ИМЮБ, III, 103-122.
Колев, К. 1985. Раннотракийската крепост "Зореница" крей Нареченски бани и археологиическите материали от района. -
ГСУ, ИФ, LXXVII, 2
Колев, Н. 1977. Беговица. София.
Коледаров, П. 1984. За първото отбеляване на Странджа върху географска карта, името на светилището при М. Търново и
локализацията на стратегия Салетика и територията, населявана от племето селети в района му. - СтранджанскоСакарски сборник, II, М. Търново, 21-242.
Кратка енциклопедия - Тракийска древност.1993. София.
Крьобел, Алф. 1983. Някои аспекти на нашето схващане за културата. - Култура, кн. 5, 102-117.
Крьобер, Алф., Т. Парсънс. 1993. Понятие за култура и социална система. - Идеи в културологията. т. II. София, 588-590.
Крупков, Е. И. 1960. Древная история Северного Кавказа. Москва.
Котова, Д. 1995. Тесмофориите. Женски празничен комплекс. София.
Кулов, Г. 1991.Тракийската култура през бронзовата и ранножелязна епоха по средното течение на р. Арда и нейните притоци. - ИМЮБ, т. 17, 73-85.
Кулов, Г. Спасителни разкопки на гроб от елинистическата епоха при
с. Ковил, Крумовградско. - АОР през 1991. София, 92-93.
Кулов, Г. 1993. Поява и разпространение на надгробните могили в
Източните Родопи. - Първи международен симпозиум
"Севтополис". Казанлък /Резюме/
Лазаров, Л. 1996. Относно келтската държава с център Тила в Тракия при Кавар. - Нумизматични изследвания, 2, 71-82.
Лизиh, М. 1989. Топография и типология праизторических тумула у
Србии и Црно гори. Београд.
Латьшев, В. В. 1947. Известие древних писателей о Скифии и Кавказе, ВДИ, 2,
Леви - Строс, К. 1995. Структурална антропология II. София.
Лесков, А. М. 1965. Горный Крым в I тысячилетии до нашей эры. Киев.
Лещаков, Кр. 1990. Украса на къснобронзовата керамика от вр. Алада в Източните Родопи. - Археология, кн. 1, 1-17.
Лисицов, Ст., Н. Марков. 1981. Древната фортификация в района на
хребете Урушки стени - Източна Стара планина. - ГНПМ,
II, 59-68.
Льоне, Авг. 1959. Географическое размещение хозяйства. Москва.
Манавска, В. 1982. Историческа география на тракийските племена
по Горна Струма в предримско време. - ExTh, 2 78-89.
Маджарски пътеписи за Балканите. 1976. София.
Маразов, Ив. 1975. Изображението на човека в паметниците на тракийската торевтика от V - IV в. пр. н. е. /Автореферат на
канд. дисертация/. София.
Маразов, Ив. 1992. Човек, мит, култура. София.
Маразов, Ив. 1992/а/. Мит, ритуал и изкуство у траките. София.
Маретина, С. А. 1987. Социальная стратификация и становление государства / на примере малых народов Индии/. - От докласовых обществ к ранне класовым. Москва.
Марков, В. 1985. Водоснабдяване на тракийските крепости през I
хил. пр. н. е. - Юбилеен сборник на възпитаниците на историческия факултет. т. 1. В. Търново, 41-51.
Марков, В. 1994. Митологични символи от българското възрожденско изкуство. София.
Марков, В. 1997. Митологически символи от класическия Изток, Източното Средиземноморие, Балканите. София.
Маринов, Д. 1994. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София.
Мегалитите в Тракия. Тракийски паметници. т. 1. 1976. София.
Мегалитите в Тракия. Тракийски паметници. т. 3. 1982. София.
Меламед, К. 1993. Светилище и некропол до раннохристиянския ма-
настир край с. Нова махала, Баташко. - Археология, кн. 2,
36-46.
Меламед, К. 1995. Родопските обредни практики или свято място
без време. - Български фолклор, кн. 1-2, 118-127.
Малетински, Ел. 1995. Поетиката на мита. София.
Мешеков, Ю. 1989. Някои бележки относно пътната мрежа в горнострумския басейн /I - IV в./ - Известия на Исторически музей, Кюстендил, т. 1, 177-194.
Миков, В. 1930/31. Могилни некрополи от Ловчанско и Тетевенско. ИБАИ, VI, 153 и сл.
Миков, В. 1941. Археологически находки в Източните Родопи. - Родопа, кн. 1, 3-4.
Миков, В. 1950. Тракийски накитни предмети от V - II в. пр. н. е. ИБАИ, 1, 146-156.
Миланов, М. 1978. Археологически обекти и находки по поречието на
р. Златица. - ИМСЗБ, 2, 57-73.
Милетич, А., Д. Агура. 1893. Дако-ромъните и тяхната славянска писменост. - СбНУМНК, IX, 211-240.
Милетич, Л. 1896. Нови влахо-български грамоти от Брашов. - СбНУ
МНК, XIII, 3-153.
Милчев, Ат. 1956. Археологическо проучване на Севлиевско и Троянско. - ГСУ, фиф, кн. 1, 445-539.
Милчев, Ат. 1959. Археологически разкопки и проучвания в долината
на Средна Струма. - ГСУ, фиф. 53, 1,
Милчев, Ат. Г. Китов. 1972. Тракийски могили край с. Градница, Габровски окръг. - Археология, 1, 46-71.
Милчев, Ат., И. Ковачев. 1971. Материали за археологическата карта
на Севлиевско. - Археология, кн. 2, 45-57.
Милчев, Ат., К. Койчева. 1978. Археологически данни за поселищен
живот в две крепости в Габровски окръг. - ИМСБ, 4, 52-64.
Митова - Джонова, Д. 1983. Археологически паметници в Пернишки
окръг. София.
Митова - Джонова, Д. 1989. Общонародното и регионалното в културно-историческото развитие на Дунавската равнина.
София.
Митова - Джонова, Д. 1994. Confinium Succi и Mytatio soneium през
античността и ранновизантийската епоха. - Анали, 2-3,
77-98.
Михайлов, Г. 1972. Траките. София.
Михайлов, Г. 1976. Тракийски и други древни елементи в героичния
епос. - Векове, кн. 5, 27-31.
Мутафов, В. 1989. Оброчищата като култови обекти. - Етнографски
проблеми на народната култура. София.
Мутафчиев, П. 1920. Рапорт върху изучаването му в Батошево и Градище. - ГНМ, 1,
Муравьев, С. Н. 1988. Заметки по исторической географии закавказьия. - БДИ, 1
Мушмов, Н. 1912. Античните монети на Балканския полуостров и монетите на българските царе. София.
Мушмов, Н. 1932/33. Колективни находки на монети. - ИБАИ, VII,
Мушмов, Н. 1926. Монетите и монетарницата на Сердика. - Материали за историята на София. VI, София.
Найденова, В. 1986. Скални светилища в Тракия. - Поселищен живот
в Тракия. II. Ямбол.
Неделчев, Н. 1982. Към въпроса за аграрните отношения в Предримска Тракия. - Thracia Antiqua, 8.
Неделчев, Н. 1996. THRACIA LIBERA. В. Търново.
Ненов, Т.,Г. Чорчопов. 1987. Стара планина. Пътеводител. София.
Немски и австрийски пътеписи за Балканите. 1979. София.
Нехризов, Г. 1994. Принос към проучването на скални гробници в
Източните Родопи. - Минало, кн. 2, 5-11.
Нехризов, Г. 1995. Теренни проучвания и сондажи в Източните Родопи. - АОР през 1994. Смолян.
Нехризов, Г. 1996. Археологически проучвания при с. Долно Луково,
Ивайловградско. - АОР през 1995 г. Сандански, 31-32.
Нехризов, Г. 1996. Сондажни проучвания в пещерата "Самара" при с.
Рибново, общ. Крумовград. - АОР през 1995 г. Сандански,
1996, 111-112.
Николов, В. 1978. Тракийското светилище на вр. Петровски кръст в
Чепън. - Векове, кн. 2, 40-53.
Николов, В. 1983. Тракийското светилище под Мека цръв. - МПК, 1,
Николов, В., М. Йорданова. 1997. Планините в България. София.
Николов, Д. 1991. Поява и развитие на градовете на Балканския полуостров. - Марица-Изток. Археологически проучвания.
София, 83-90.
Николов, Н., сл. Златев, К. Василева. 1988. Астрономическият смисъл на тракийския паметник Татул. - Археология, кн. 2,
28-31.
Овчаров, Д. 1995. Археологическата наука и Българската академия
на науките. /По случай 125 годишния й юбилей/ - Археология, кн. 1, 1-8.
Панайотов, Ив., К. Страшимиров. 1982. Пътеводител - Родопи. София
Панайотов, Ив., Чакъров, Б. 1976. Тракийската крепост Момино кале
до с. Скобелево, Пловдивско. - Векове, кн. 2, 70-75.
Панайотов, Ф. 1996. Орфеевите светилища според "Веда словена" Свети места на Балканите. Благоевград, 158-161.
Папазоглу, Ф. 1957. Македонски градови у римско доба. Скопjе
Пеев, Ив. 1980. Веществени паметници от златодобива по българските земи. - Векове, кн. 4, 48-56.
Пенков, Игн. 1973. Природо-географски обзорр на Троян и Троянския край. - Троян: Проучвания за развитието на града.
София.
Петков, Н. 1928. Жертвени камъни в Средна гора. - Българска историческа библиотека, III, София.
Петков, Н. 1939. Могилни некрополи в Софийско и Троянско. - ИБАИ,
XIII, 313-315.
Петров, Д. 1991. Към обща теория на митологичното поле. - Литературна мисъл, кн. 5-6, 105-134.
Петров, Н. 1988. Някои нови данни за старото рударство в Чипровския район. - Годишник на Националния политехнически
музей, т. 17
Петрова, Н. 1975. За проучване на тракийските крепости в Смолянски окръг. - ИМЮБ, т. 1, 87-98.
Пимпирева, Ж. 1992. Каракачанската номадска община. - Български
фолклор, кн. 2, 26-38.
Подосинов, А. В. Из истории античных географических представлении. - ВДИ, кн. 1, 146-156.
Попов, Д. 1981. Тракийската богиня Бендида. София.
Попов, Д. 1989. Залмоксис. Религия и общество на траките. София.
Попов, Д. 1989/а/. Въведение в тракийското изворознание. От Омир
до Ксенофонт. - Христоматия по тракология, I, София.
Попов, Д. 1993. История и култура на древна Тракия и на траките. /състояние, проблеми, перспективи/ - кратка енциклопедия. Тракийска древност. XXV - XXXIII.
Попова, Ил. 1990. Антични паметници в Самоковско. - Векове, 1, 51-58.
Попов, Р. 1922. Материали за проучване на халцатската и ла-тенската култура в България и Македония. - ГНМ за 1921. София,
162-164.
Попов, Р. 1930. Култура и живот на предисторическия човек в България. II. Метална епоха. София.
Порожанов, К. 1985. Североизточна контактна зона за древна Тракия - края на II хил. пр. н. е. - нач. на I хил. пр. н. е. - Североизточна България - древност и съвремие. Разград.
Порожанов, К. 1988. Контактните зони на древна Тракия. - SemTh, 2,
94-99.
Порожанов, К. 1994. Морска Тракия. - Анали, кн. 1, 59-69.
Радунчев, Ж. 1988. Рила - пътеводител. София.
Радунчева, Ан. 1990. Скални светилища от каменномедната епоха в
Източните Родопи. - Интердисциплинарни изследвания,
XVII, 141-150.
Райчевски, Ст. 1993. Проучвания върху култа на Дионис в традиционните обичаи с маскирани изпълнители от Тракия. - Български фолклор, кн. 2, 68-72.
Райчевски, Ст., В. Фол/ 1993. Кукерът без маска. София.
Рехо, М. 1989. Атическа рисувана керамика в тракийския погребален контекст. Наблюдения върху съдовете, открити в
България. - Археология, кн. 2, 11-19.
Рожанский, И. Д. 1983. Древногреческая наука. - Очерки истории естественно научных знаний в древности. Москва.
Салинс, М. 1997. Култура и околна среда. Изследване по културна
екология. - Културна еколгия. София, 56-66.
Сарафов, Т. 1974. Тракийските сатри. - ГСУФЗФ, 67, 1
Симеонов, С. 1982. Проучване на късноантичните и средновековно
селище в м. "Дженевиз Бунар" край Севлиево. - АОР за
1981. София. 1982.
Сираков, Н., С. Сиракова, И. Гацов, С. Иванова. 1982. Палеолитни
проучвания в Ловешкия окръг. - Археологически открития
и разкопки през 1981 г. Михайловград, 4.
Сноу, Ч. Л. 1983. Двете култури и още веднъж за двете култури. София.
Спиридонов, Т. 1979. Селищната система в древна Тракия през I хил.
пр. н. е. - ThA, кн. 5,
Спиридонов, Т. 1983. Историческа география на тракийските племена до III в. пр. н. е. - Атлас. София.
Спиридонов, Т. 1991. Тракийският етнос. Проблеми на формирането
и развитието. София.
Спиридонов, Т. 1992. Големият път през Родопите. - Поселищни проучвания, I, 7-32.
Спиридонов, Т. 1996. Историческа география. Първа част. Варна.
Спиридонов, Т. 1997. Свещената планина и етническата територия.
София.
Среjоbuh, Д. 1996. Ilirie e traci. Enciclopedia del Mediterraneo. 7. Sezione. Istoria Editoriale Saca Book. Italoa, 1-96.
Станчева, М. 1981. За късната тракийска култура. - Проблеми на културното наследство. София.
Стоянов, Ж. 1993. Идеите за историята. XX век. София.
Стоянов, Т. 1984. Бизия като център на тракийската култура. - Странджанско-Сакарски сборник. II. М. Търново, 35-43.
Стоянов, Т. 1997. Гетската столица при Сборяново. - Проучване, резултати и исторически проекции. - История. 1/2, 72-84.
Стойнов, П. 1995. Легенди и топоними от Троянския Балкан. - ППр,
кн. 3-4, 49-63.
Стюард, Дж. 1997. Насоки на екологичните изследвания. - Културна.
екология. София, 20-28.
Тачева, М. 1987. Археологически данни за датиране на Рогозенското съкровище. - Археология, кн.4,
Тачева, М. 1990. Походът на тракийския цар Ситалк през 426 г. пр. н.
е. - ВнСб, кн. 6, 3-13.
Тачева, М. 1990/а/. Тракийският владетел Спарадок. Извори и интерпретация. - Ипр. кн. 6, 64-67.
Тачева, М. 1991. О проблемах развитие фракийского города. Севтополь. - Сборник. Тракийската култура през елинистическата епоха в Казанлъшкия край. Казанлък, 79-83.
Тачева, М. 1997. История на българските земи в древността през
елинистическата и римска епоха. София.
Тачева, М. 1997/а/. За бесите през I - VI в. и техния език. - Минало,
кн. 2, 20-34.
Тачева, М. 1995. За бесите и техните племенни територии. - Минало,
кн. 1, 9-15.
Теодоров, Е. 1972. Древнотракийското наследство в българския фолклор. София.
Теодоров, Е. 1981. Български народен героичен епос. София.
Теодосиев, Н. 1990. Хиерон Орос. - Култура, кн. 6, 58-76.
Теодосиев, Н. 1990/а/. За четенето и датировката на надписа от Кьолмен. - Нумизматика, кн. 2, 3-7.
Теодосиев, Н. 1991. Тракийските надписи от V - IV в. пр. н. е. Опит за
проблематизация /част II/. - Нумизматика, кн. 3-4, 37-47.
Теодосиев, Н. 1992. Трибалите. Някои проблеми на историческото
им развитие. - Ипр. кн. 1-2, 70-84.
Техов, Б. 1977. Центральный Кавказ в XVI - X вв. до н. э. Москва.
Тойнби, Арн. 1995. Изследване на историята. т. 1. София.
Тойнби, Арн. 1995/а/. Сравнително изследване на цивилизациите.Цивилизациите. София.
Тодоров, Ив. 1992. Характер на монетното обръщение в Тракия през
II - I в. пр. н. е. /По данни от колективните находки/ - Трудове на ВТУ, ИФ, т. 28.
Тодоров, Ив. 1994. Вариантно решение на въпроса за съдбата на
въстаналите траки през 26 г. - Епохи, 4, 29-32.
Топалов, Ст. 1994. Одриското царство от края на V до средата на IV
в. пр. н. е. Приноси към монетосеченето и историята му.
София.
Топалов, Ст. 1996. Неизвестен тип ранни бронзови монети от голям
номинал от земите на Тракия. - Анали, кн. 1-4, 69-73.
Тотевски, Т. 1988. Златни и сребърни накитни предмети от могилни
гробове от Троянско. - Културно-историческо наследство
на Троянския край, 1, София, 10-20.
Тотевски, Т. 1991. Случайни археологически находки от Трянско. Културно-историческо наследство на Троянския край, кн.
4, 3-24.
Тотевски, Т. 1992. Троянският край през праисторическата епоха и
античността. - Културно-историческо наследство на Троянския край, кн. V, София, 3-33.
Тотевски, Т. 1994. Траките по горното течение на р. Осъм през I хил.
пр. Хр. - Поселищен живот в древна Тракия. Ямбол.
Филов, Б. 1910. Два могилни гроба в Балкана. - ИБАД, I, 155-158.
Фол, Ал. 1970. Демографска и социална структура в древна Тракия.
София.
Фол, Ал. 1972. Политическа история на траките. София.
Фол, Ал. 1973. Траколожките изследвания в България. - в: Проблеми
на българската историография след Втората световна война. София, 143-165.
Фол, Ал. 1975. Тракия и Балканите през ранноелинистическата епо-
ха. София.
Фол, Ал.1977. Проучвания върху гръцките извори за древна Тракия.II
Тракийският логос на Херодот. - ГСУ, ИФ, LXVII. София.
Фол, Ал. 1980. Проучвания върху гръцките извори за древна Тракия.
V. Генеалогисти и митографи от V - IV в. пр. н. е. - ГСУ, ИФ
70. София.
Фол, Ал. 1981. История на българските земи през древността. София
Фол, Ал. 1981/а/. Тракийското наследство в българската култура. Ипр. 3-4, 213-217.
Фол, Ал., Ив. Венедиков, Ив. Маразов, Д. Попов. 1981. Тракийски легенди. София.
Фол, Ал., Т. Спиридонов. 1983. Историческа география на тракийските племена до III в. пр. н. е. София.
Фол, Ал. 1985. Още веднъж /и за последен път/ към въпроса за стратегиите в Тракия. - ГСУ, ИФ, LXX, 142-144.
Фол, Ал. 1986. Тракийският орфизъм. София.
Фол, Ал. 1987. Тракийският орфизъм. - Втори международен конгрес
по българистика. София, 7-17.
Фол, Ал. 1990. Политика и култура в древна Тракия. София.
Фол, Ал. 1991. Тракийският етно-културен субстрат. - Странджа.
Древност и съвремие. София.
Фол, Ал. 1991/а/. Тракийският Дионис, I. Загрей. София.
Фол, Ал. 1993. Тракийската култура: казано и премълчано. София.
Фол, Ал. 1994. Тракийският Дионис, 2, Сабазий. София.
Фол, Ал. 1995. Химните на Орфей. София.
Фол, Ал. 1998. Древната култура на Югоизточна Европа. София.
Фол, В. 1993. Скалата, конят, огъня. София.
Фол, В. 1996. Забравената светица. София.
Фрейзър, Дж. 1984. Златната клонка. София.
Френски пътеписи за Балканите. XV - XVIII в. 1975. София.
Френски пътеписи за Балканите. 1981. София.
Харвей, О. 1974. Научное обьяснение в географии. Москва.
Христов, Ив. 1992. Тракийски култови паметници по горното течение
на р. Осъм. - Поселищни проучвания, кн. 3-4, 5-10.
Христов, Ив., Т. Киприна, М. Иванова, Ст. Бакърджиев. 1993. Проучване на тракийски култов обект в Източчните Родопи. Епохи, кн. 3-4, 137-149.
Христов, Ив. 1994. Монетна находка трасираща Русалийския преход
Нумизматика, Нови проучвания. В. Търново, 3-4.
Христов, Ив., М. Генчева, М. Иванова. 1995. Археологическо проучване на тракийската и ранновизантийската крепост при
с. Калейца, Троянска община. - Анали, кн. 1-2, 69-74.
Христов, Ив. 1995. Теренни археологически проучвания на пещери в
Централна Стара планина. - Архив на поселищни проучвания, кн. 1, В. Търново, 69-75.
Христов, Ив. 1995/а/. Границата между Тракия и Мизия I-III в. пр. н. е.
Поселищно развитие и административни промени в земите между Вит и Янтра. - Поселищни проучвания, кн. 3-4,
69-98.
Христов, Ив., М. Иванова, Р. Русева. 1995. Проучвания на няколко
археологични обекти във Васильовската планина. - Поселищни проучвания, кн. 3-4, 7-29.
Христов, Ив. 1996. Скални ниши и светилища в Източните Родопи.
Проблеми и насоки на проучванията. - Доклад пред симпозиум с международно участие. - "Култови места и култови практики в Родопите". Смолян. 1996. /под печат/
Христов, Ив. 1996. Принос към проучването на скални ниши в Източните Родопи. - Минало, кн. 2, 5-17.
Христов, Ив. 1997. Тракийски култови паметници в Хемус. - Минало,
кн. 1, 5-14.
Христов, Ив., Н. Колев. 1997. Антични каменни жертвеници от Източните Родопи. - Архив на поселищни проучвания, кн. 1, В.
Търново.
Христов, Ив. 1999. /под печат/ "Грамадите край Артекс" - бележки
към ранната политическа история на одрисите. - Втори
есенни четения "Проф. Ив. Гълъбов". В. Търново.
Христов, Ив. /под печат/ Тракийски пътни артерии и укрепления по
северните склонове на Хемус. - Библиотека Виртус, София.
Христов, Ив. /под печат/ Изследване върху скалната архитектура на
тракийските светилища от Източните Родопи - Известия
на Исторически музей. Кюстендил.
Христов, Ив. /под печат/ Планинска Тракия. I хил. пр. Хр. - Проблеми
и насоки на проучванията. - Анали.
Христов, Ив. 1998. Ролята на планината в историческото развитие на
Предримска Тракия. - Минало, кн. 2, 5-16.
Христов, Ив. 1999. /под печат/ Походът на Филип V в планините на
Тракия през 181 г. пр. Хр. - в: Първи пролетни четения в
памет на проф. Велизар Велков. В. Търново.
Христов, Ив. 1998. /под печат/ Проучване на антични крайпътни станции в Централна Стара планина. - Минало, кн. 4.
Цачева, М. 1992. Археологически разкопки и проучвания в м. "Калето" при с, Дебнево, община Троян. - Културно-историческо наследство на Троянския край, кн. 5, 34-46.
Цивьян, Т. В. 1990. Лингвистические основы балканской модели мира. Москва.
Църов, Ив., В. Илиева. 1992. Тракийска надгробна могила край с.
Големани, Великотърновско. - АОР през 1991 г. София.
Църов, Ив. 1994. Амфорни печати от района на Раховец. - Сборник
Раховец, В. Търново, 26-35.
Чапъров, Б. 1980. О дороге Абдера - Филипополь - Истрос в I-вом
тысячилетии до н. э. - Actes de II congres international de
Thracologiq, I, Bucuresti, 325-330.
Чапъров, Б. 1980/а/. Сондажни разкопки и проучвания в Северните
Родопи - АОР през 1979. Хасково,
Чапъров, Б. 1984. Проучвания и сондажи в селищната система на гр.
Маджарово. - АОР през 1983. Смолян, 58-59.
Чебоксаров, Н. Н, И. А. Чебоксарова. 1982. Народи, раси, култури.
София.
Черных. Е. 1978. Горное дело и металлургия в Древнейшей Болгарии.
София.
Чистов, К. В. 1981. Традиция, "традиционные" общества и проблема
варырование. - СЭ, кн. 2, 105-107.
Чичикова, М. 1985. Тракийският град. ГСУ, ИФ, т. XXXVII, 2, 85-93.
Юрукова, Й. 1980-1982. Нови наблюдения върху хронологията и локализацията на центровете на тракийското племенно монетосечене. - Антична нумизматика в България. Международни изяви, 5-14.
Юрукова, Й. 1992. Монетите на Тракийските племена и владетели.
София.
Andriotes, N. P. 1960. History of the Name "Macedoni" - Balkan studies.
vol. 1, 143-144.
Archibald, Z. 1983. Greek imports: Some Aspects of the Hellenic impact
on Thrace. - Ancient Bulgaria. Papers presented to the international Symposium on the Ancient History and Archeology
of Bulgaria. Nottingam. I, 275-285.
Babelon, E. 1928. Traite des monnaies greques et romanies, 2-e partie.
Description historique. Paris.
Balesu, N. 1996. Traditi despe urs mestenite de la traco - geto - daci. THRACO - DACICA, XVII, 1-2, 249-255.
Bazarcius, V. 1983. Cetatea geto - dacica de la Bunesti, jud. Vaslui SCIVA. 34.
Bayum, L., Vl. Orel. 1991. The inscription from Sitovo.- Orpheus, I, 144-148.
Besevliev, B. 1970. Orographie und Hydrographie Bulgariens in einigen
alten Landkarten aus dem 16. und 17. Jh. - Studia balcanica.
Sofia, 149.
Berve, H. 1926. Das Alexanderreuch auf prosopographischer Grundlage.
II. Mьnchen.
Berciu, D. 1984. Wilhelm Tomaschek et la tracologie en Roumanie. - Dritter internationaler Thracologischer kongress. Sofia, 26-31.
Bobancu, S., C. Somoila, E. Poenaru. 1980. Calendaru de la Sarmizegetusa, Regia. Bucuresti.
Bogdan, I. 1976. Cogainon the "holy mountain" of Dacia. Milano.
Bozilova, E. 1982. Holocene chronostratigraphy in Bulgaria. Striae, 116
Braudel, F. 1966. La Mediterranee et le Monde mediterraneen a l'epogue
de Philippe II, 2 - e ed. vol. 1-2, Paris.
Braudel, F. 1987. Grammaire des Civilisations. Paris.
Brice, W. 1974. Nomadism in Thrace. Its Nature and Origins. - THRACIA,
II, 99-101.
Brixhe, C. 1979. Le nom de Cybele. - Die Sprache, 25,
Burhart, D. 1989. Kulturraum Balkan: Studien zur Volkskunde und Literatur Sьdosteuropas. Berlin - Hamburg.
Burkhart, D. 1979. Die Stellung der Volkskunde in der Balkanologie. Explikation und Thesen zur Balkan. - Ithologie. - ZBB. XV. Wiesbaden
Casson, St. 1926. Macedonia, Trace and Illiria. Oxford.
Cladarik, I. 1972. Importuri elenistica - italice in Dacia preromana /sec. II I en./ - Crisia. Cilegere de studii si materiale Oredea.
Collart, P. 1937. Philippes ville de Macedonie. Paris.
Crisan, I. H. 1973. Asa - numitul mormint de la silivas si problema seluimal vechi grup celtic din Transilvania - Sargetia. Acta musei
Devencis.
Crisan, I. H. 1974. Le caractere des etablissements oppidans chez les
Daco - Getes. - Thracia III, 179-183.
Crosan, I. H. 1966. Materi ale dacice din necropola si aseza rea de la
Giumesti si problema rapertuiloi din tre daci si alti in Transilvania. Bala Mare, 57-69.
Christalles, W. 1962. Central places in Southern Germany. /American
edition, Englewood Cliggr/ N. Y.
Christov, I. 1994. Kultische Denkmalerin des Gegend von der Stadt Troyan. - Helis. III, 233-240.
Cicikova, M. 1971. Sur la chronologie du Hallstatt en Thrace. - Studia Balcanica, 5, p. 79 sgg.
Danoff, Chr. 1966. "Ganos" - KIP. 11. Lief.
Danoff, Chr. 1966/a/. "Hieron Oros" - KIP. 12. Lief.
Diacoviciu, C. 1938. La Transylvanie dans l'antiquite. Bucuresti.
Daicoviciu, C. 1969. Dacica. Studii se articole privind istoria veche a Pamintului Romanesc. - Cluj, 56-63.
Diacoviciu, C. 1969/a/. Noi contributi la problema statului dac. - Dacica.
Cluj.
Diacoviciu, H. 1972. Dacia de la Burebista la cucerirea romana. Cluj,
53-64.
Diacoviciu, H. 1980. Les firteresses daces des Montz d'Orastie et leor signification historrique. - Actes du II-e congres international de
Thracologie II. Bucuresti.
Diacoviciu, H. 1980/a/. Les forteresses thaces des Mants Orastie. - Pulpudeva, 3, 230-238.
Dellev, P. 1980. Problems of the Thracian Megalitic Kulture. - Pulpudeva.
3, 189-192.
Dellev, P. 1984. La culture megalithique Thrace - Dritter internationaler
Thracologisher kongress zu Ihren W. Tomaschek. II. Sofia.
Detschev, D. 1976. Die thrakischen Sprachreste. Wien.
Domaradski, M. 1994. Les lieux de culte thraces /deuxieme moitie du II-e
ler mil. av. s. c./ - Nellis, III, 69-97.
Doorn, P. 1993. Geographical Location and interaction Models and the
Reconstruction of Historical Settlement and Communication:
The example of Aetolia Central Greece. - Historical Social Research, 18, 3.
Dusek, M. 1974. Die Thraker im Karpatrnbecken. - Pulpudeva, I,
Eliade, M. 1938. Metalurgy, Magic and Alchemy. - Zalmoxis, 1,
Eugen, N. 1995. Some topetum, problems in eastern Macedonia. - Studia
in honorem Georgi Mihailov. Sofia.
Clyn, D. 1983. Megalithic Monuments. - Scientific American. In c. W. H.
Freeman and Company. San Francisco.
Gotzew, Al. 1994. Contacts and interactions across the Eastern Balkan
range during the Early Iron age. - Hellis,
Goceva, Zl. 1974. Les forteresses thraces. - Pulpudeva, I,
Goudie, A. Enviromental Change. Oxford, Clarendon Press. 1979.
Filipovitch, L., M. Petrova. 1995. Palinological data on the distribution of
coniferous belt in the General Stara Planina during the Halocene. - Phytologia Balkanica, 2, 19-25.
Fol, Al. 1965. Devoloppement de la vie urbaine dans la pays le Danube et
le mer Egee jusgu a la conquete romanie. - Etudes balkaniques. p. 309 ff.
Fol, Al. 1984. W. Tomaschek und die Thracologie der Gegenwart. - In:
Dritter Internationaler Thracologischer Kongres. Wien, 2-6
Juni, 1980. Sofia, 19-30.
Fol, Al. 1990. Thracian culture. Methdological problems. - Etudes historiques, vol. XIV. Sofia, 9-18.
Furtuna, A. 1996. Mosteniri geto - dace in cultura populara romaneaska.Thraco - Dacica, XVII, 1-2, 233-242.
Hammond, H. 1979. A Histori of Macedonia, II, Oxford.
Hammond. N. C. L. 1995. Dardanians and Macedonians - Studia in honorem Georgi Mihailov. Sofia, 223-230.
Head, B. 1911. Historia Numanorum. A manual
Heinz, J. 1982. Unger, Altenerding und Ewald Schьtz, Landshut. - Pangaion. Ein Gebirge und sein Bergbau. - Sьdosteuropa zwischen
1600 und 1000 v. chr. Band 1, Berlin, 145-178.
Illiriens et Daces. 1972. Cluj - Bucarest.
Islami, S. 1985. Les Illiryens. Apercu historiqua. Tirane.
Istoria Romanie. vol. I. 1960. Bucuresti.
Kanitz, F. 1880. Donau - Bulgarien und der Balkan. II Band. Leipzig.
Kolev, K. 1975. Donness numismatique pour l'explotation miniere de la
peninsule Balkanique. - ПСИМДИЕ. Варна,
Kroeber, A. L. 1948. Anthropology. Culture Patterus and Processes. New
York and London, 60-69.
Кroeber, A., C. Cluckhlohn. 1963. Culture: a Critical Review of Concepts
and Definitions. New York.
Kiepert, H. 1878. Lehrbuch der Alten Geographe. Berlin.
Kitov, G., P. Pavlov. 1987. Kiltura tracka na ziemiach okregy Lowec - zanskiego. Sofia.
Lazarov, L. 1993. The problem of the celtic State in Thrace /on the basis
of Kavars coins from peak Arkovna/ - BHR, XXI, 2-3.
Lewis, A. 1958. The Closing of the European Frontier. - Speculum,
Lenk, Br. 1936. Thrake. Geschichte /verromisch/ - RE, VI,
L'or. Des cavaliers Thraces. 1987. Montreal.
Lupu, N. 1978. La civilizati on Dace et les influences romaines exeries sur
elle an I-en s. av. N. E. et an I-en s. De N. E. - APULUM, XVI,
Macrea, M. 1978. De la Burebista la Dacia postromana. Repere pentru
oper - manenta istorica. - Cluj - Napoca, 41-45.
Mani, M. S. 1968. Ecology and Biogeography of High Altitude Insects.
Ses Entom, 4. Dr. W. Sunk. Publ.
Marghitan,L., I. Anditoik. 1971. Muzeul arheologic. Deva.
Martionne, E. 1981. Lucari geografice despre Romania. Bucuresti.
Masewska, K. 1977. Le sancmuare Thrace et Greco - Romain d'Apollon
Kendrisos a Philippolis en mesie in ferievre. - THRACIA, IV,
Mihailov, G. 1992. Sur le nomd d'Hemus. - Orpheus, 2, 11-19.
Mihailescu, V. 1963. Carpatii Sud - Estici de pe teritoriul R. P. Romine.
Bucuresti.
Miltrea, B. 1985. Geto - daci si monedele vest pontice din secolele III - I i.
e. n. - THRACO - DACICA, VI, 50-58.
Moutsopoulos, N. C. 1989. Tournee an Rodope du sud st a Samothrace.-
Thracians and Myscenaeans. Leiden - Sofia, 246-279.
Nagy, B. 1992. Greek Mythology and Poetics. Cornell Unuversity Press.
London.
Panayotov, I. 1976. New data about the thracian fortress in the Rhodope
mountains. - Pulpudeva, 2, 106-114.
Panayotov, I. 1977. Problems des forteresses traces des Rhodopes. TRACIA, IV, 97-58.
Papazoglou, F. 1984. L'ouerre de W. Tomaschek dans le domaine de la
geographie historique et la topographie de la peninsule balkanique. - Dritter internationaler thrakologischer kongress.
Sofia, 36-44.
Paunov, Evg., D. Dimitrov. 1996. Der Siegelring des Aurelius Purrus aus
Skaptopara. - CHIRON. Sonderuck aus Band 26. Mьnchen,
184-193.
Pomian, Kr. 1988. L'Historie des structures - La Nouvelle histoire, sous la
dir. de le Goff. Paris.
Preda, C. 1973. Monidele geto - daciler. Bucuresti.
Preda, C. 1987. Einige Betrachtungen zu Dakien in der ziet Decebals. DACIA, XXXI, 1-2, 5-10.
Ruzicka, L. 1932/33. Die Mьnzen von Pautalia. - ИБАИ, т. VII,
Sampetru, M. 1984. TROPAEUM TRAIANI. Monumente romane. Bucuresti.
Simon, E. 1981. Die greichischen Vasen. Mьnchen.
Sekunda, N. 1983. The RHOMPHAIA. A tracia weapon of the Nelenistic
period. - Ancient Bulgaria. Papers presented to the international Symposium on the Ancient Histori and Archeology of
Bulgaria. Nottingam, I,
Sirbu, V. 1994. Crouances et pratiques funeraites chez les geto - daces
/II es. av. J. C. - ler s. ap. J. C./. - Helis, III, 147-163.
Sirbu, V. 1995. Representations zoomorpnes sur en ceramique dans le
monde des geto - daces. - Thraco - Dacica, XVI, 1-2, 187-198.
Sirca, I. 1970. Geografio fizica a R. S. Romanie. Bucuresti.
Spiridonov, T. 1977. La marche d'Alexandre le Grand en Thrace antique
et les trbus entre Stara Planina et le Danube. - THRACIA, IV,
225-234.
Spiridonow, T. 1980. La montaque Orbelos Selon Claude Ptolemee. THRACIA, V, Sofia, 243-254.
Strobel, K. 1984. Untersuchungen zu den Daker kriegen Trajans. Studien zur Geschichte des mittleren und unteren Donauraumes in
der Hohen Kaiserzeit. Boun.
Stьrenburg, H. 1932. Relative Orsbezeichnung. Zum geographischen
Sprachgebrauch der Grechen und Romer. Leipzig.
Sveronos, S. 1919. L'Hellenisme primitif, de la Macedonine, prouve par la
numismatique et lor du Pangee. Raris, Leroux.
Schroder, B. 1912. Thrakische Helme. - SDI, XXVII,
Tantau, R. 1942. Mestesugurite la geto - daci. Bucuresti.
Tacheva, M. 1982. Yet another view on the European Masians /Against
Strabo, VII, 3, 2/ - Thracia Antiqua, 9, 31-49.
Teodor, S. 1989. Consideratii a supra metalurgie fierului in epoca latena
la est de Carpati. - THRACO - DACIA, X, 1-2, 67-73.
Tomaschek, W. 1869. Uber Brumalia und Rosalia - Sitzungs becichte der
Wien. Ak, D. W. hist. Rhil. cl., LX.
Tomaschek, W. 1980. D. e. Alten Thraker. Eine ethonologische Untersuchung. Wien.
Tonkova, M. 1994. Vestiges g'ateliers g'orfeurevie Thraces des V-e - III-es
AM. S-C. surle territore de la Bulgarie. - Hellis, III, 175-200.
Toynbee, Arn. 1976. Mankund and Mother Earth / A Narative History of
the World/ - Oxford Universuty Press. New York and London.
Toubert, P. 1973. Les structures du Latium medieval. Le Laium meridional et la sabine du IX-e siecle a la fin du XII-e siecle /Ecole francaise de Rome/ Rome.
Triandophyllos, D. 1973. Athens Annales of Atcheology, VI, 2.
Triandophyllos, D. 1980. Les monunentz megalitiques en Thrace occidenrale. - Pulpudeva, 4, 145-163.
Triandophyllos, D. 1990. Archaeostronomical and ethnoastronomical researches in Aegen Thrace. - Интердисциплинарни изследвания, XVII, 131-140.
Tchaparov, B. 1976. Antike Findstatten entlang den ufern der flisue
Watscha und Parwenezka in Rhodopigebirge. - Pulpudewa,
2, 264-266.
Vasic, R. 1993. Chronologische und ethische Fragen der Eisenzeit im
Zentralbalkanraum. - Banatica, 12, 91-100.
Venedicov, I. 1974. L'origine des tombeaux a coupole. - Thracia, III
203-206.
Velkov, V. 1963. Ьber den antiken Namen des Flusses Arda - BILB, 16,
79-85.
Velkov, V., Z. Goceva. 1972. Die Thrakische Festung Cartigral im Balkan,
Thracia, 1, 121-144.
Velkov, V. 1978. Die thrakische Stadt Bizye. - Studia in honorem Veselin
Besevliew. Sofia, 174-181.
Velkov, Iv. 1938. Dolmen Graves in Bulgaria. - Antiquti, XII, 483-488.
Velkov, Iv. 1952. Der Feels in Kultus der Trakes, Fsts chr. Jur. R. Egger,
28-36.
Vlahov, K. 1976. Die Thrakische Herkuft des Namens Europa - BHR, 3,
Vulcanesku, Q. 1987. Mutelogie Roman. Bucuresti.
Walbank, F. W. 1981. Prelude to Spartacus. The Romans in Soutern
Trace - 150-70 B. C. - Spartacus. Sofia.
Wiesner, S. 1963. Die Traker. Studien zu einem versukenen Volk des
Balkanraumes. Stuttgart.
Ziemarmann, K. 1990. Herodot und die Wasserpfahlwautheorie von Ferdinand Keller. - Die ersten Bauern. Zьrich, 1, 21-28.
Udrescu, M. 1989. La chasse chez les Geto-Daces du Sud-Est de la Roumanie; donnees zoo-archeologiques. - Thraco-Dacica, X, 1-2,
СЪКРАЩЕНИЯ
АА
Archдologischer Anzeiger - Jahrbuch des Deutschen Arch.
Instituts.
AAPSA
Acta Antiqua Philipopolitana. Studia Archaeologica, Sofia, 1963
Actes du
I CIEB
Actes du Ier Congres International des Etudes Balkaniques et
Sud-Est Europens, Sofia, 1966/69
AIIN
Anuarul de Istoria Institutuliu National, Cluj
AM
Mittelungen des /keiserlichen/ Deutschen archдologischen
Instituts, Athenische Abteilung, Athen
AS
Anatolian Studies
ASIEPB
Actes de Symposium International sur l'ethnogenese des peuples balkaniques a Plovdiv, Sofia
BCHB
Bull. de la Societe Historique bulgare, Sofia
BIAB
Bull. de l'Institut archeologique bulgare, Sofia
BILB
Bull. de l'Institut de la langue bulgare, Sofia
BSA
Annual of the British School at Athens, London
CIEB
v. Actes du Ier CIEB
Dacia Dacia. Recherches et decouvertes archeologiques en Romanie, Bucuresti, 1927/1957 sqq.
EH
Etudes historiques
ExTh
Expeditio Thracica. Institut de Thracologie, Sofia
GSU (FF, FIF, IFF, FZF)
Annuaire de l'Universite de Sofia /Facilte philologique, Faculte d'Historie et Philosophie, Faculte d'Historie et de BellesLettres et Faculte de Philologie Occidentale/
ГНМ
Годишник на Народния Археологически музей, София,1921
Hermes
Hermes. Zeitschrift fьr Klassische Philologie
IGBulg.
Inscriptiones Grecae repertae, Sofia /v. Mihailov G./
KIP
Kleine Pauly. Lexicon de Antike, bearb. und hgg. von K. Ziegler-W. Sonteimer, 1961/1062 sqq.
Klio
Klio. Beitrage zur Alten Geschichte, Berlin
MCA
Materiale si cercetari archeologice, Bucuresti
Pulpudeva Actes des SPhTh - Plovdiv, Bulgarie, Sofia, 1976
RE
Real Encyclopдdie der klassischen Altertumwissenschaft
begr. von Pauly, neue begr. von Wissowa, Kroll u. a., Stuttgart, 1894 sqq.
SCIV (SCIVA)
Studii si cercetsri de istoria veche /si archeologia/, Bucuresti
StA
Studia Antiqua
StB
Studia Balcanica, Sofia
StTh
Studia Thracica, Sofia, Institut de Thracologie
ThA
Thracia Antiqua. Bull. d'information et de communications de
l'Institut de Thracologie, Sofia, 1976
Thracia
Revue de l'Institut de Thracologie, Sofia
ZN
Zeitschrift fьr Numismatik
A
Археология, София
Арх ППр
Архив на поселищни проучвания. В. Търново
БАД
Българско археологическо дружество, София
БИД
Българско историческо дружество, София
БЕ
Български език, София
БИБ
Българска историческа библиотека
БПр
Беломорски преглед, София
БелПр
Беломорски преглед, София
ВДИ
Вестник древней истории, Москва
ВИ
Вопросы истории, Москва
ВЯ
Вопросы языкознания, Москва
ГНМ
Пловдив
Годишник на Народната библиотека и музей в Пловдив,
1921 -
ГСУ
Годишник на Софийския университет
ИФФ - Историко-филологически факултет
ФЗФ - Факултет за западни филологии
ФИФ - Философско-исторически факултет
ФФ - Филологически факултет
ЕИМ
Известия на Етнографския институт с музей, София
ЕЛ
Език и литература, София
ИАД
Известия на археологическото дружество, София
ИАИ
Известия на археологическия институт, София
ИБГД
Известия на Българското географско дружество, София
ИБИД
Известия на Българското историческо дружество, София
ИБМ
Известия на българските музеи, София
ИИБЕ
Известия на Института по български език, София
ИИБИ
Известия на Института за български език, София
ИИД
Известия на историческото дружество, София
ИПр
Исторически преглед, София
МПК
Музеи и паметници на културата, София
ПСп
Периодическо списание, София
ППр
Поселищни проучвания. /ДИОС/, София
РП
Разкопки и проучвания, София
СА
Советская археология, Москва
Сп БАН
Списание на Българската академия на науките, София
СтПр
Студентски проучвания, София
СбНУНК
Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, София